За изложбата „Начало“ на Никола Енев и Катя Попова в галерия „София прес“ (до 25 януари 2017 г.).
Когато влизам в изложба, отчитам несъзнателна необходимост да си нарека съдържанието ѝ или да го идентифицирам за себе си с някакво изразяващо я понятие. За настоящата експозиция думата, която ми се появява, не е „стъкло“, фигурираща в поканата и фиксираща медиума на творбите, а„светлина“, при това по-скоро в класическия си езиков първообраз на латински – LUX или на гръцки – ΦΟΣ. Звучи като банално клише, за което добрият стар Шерлок положително ехидно би промърморил: „Елементарно, Уотсън“, но въпреки това усещането ми остава такова. Заради въздействието от полупрозрачната абстрактност на двуизмерните пластики на Катя, през които онзи LUX или ΦΟΣ не само преминава, но и се задържа, заплетен в мрежата от цветове и движения; заради преливащите от психeделика едноизмерни, като че ли плоскости-картини от стъкло на Никола, самите те съдържащи тайнствени технологически тайни, за които употребих доста време да проумея частично.
Другият, далеч по-осъзнат опознавателен метод е да потърся някаква емоционална връзка с художника, в случая с двамата артисти, при което обикновено се оказва, че в процеса на опознаване започвам да ги познавам много по-малко, отколкото съм предполагал, че нещо знам. Това като че ли влиза в категорията на общата зависимост, подсказваща, че човек често най-малко познава тъкмо онези хора и неща, с които се сближава. Същото не се оказва чак толкова необичайно, колкото звучи: всяко приемане на нова информация носи и нови неизвестни.
И наистина, когато преди някое и друго десетилетие един мой колега и приятел ме запозна с Никола и Катя, той беше изкуствовед с дипломна работа за Кандински, а тя –реставраторка на икони. Тогава не знаех, че Катя следва и археология. След това Никола беше аспирант в НХА, а Катя излагаше живопис, по-късно постоянният иновативен нагон, с което се оказа белязано това творческо семейство, за няколко години ги отведе към западното Средиземноморие – Валенсия, също и зад Океана, в Ню Йорк, и техни творби се оказаха дори на Антилите – на френско-холандския остров Сен Мартен/Синт Маартен, само при произнасянето на името на който усещам в устата си вкуса на пиня колада. Там, вероятно подпомогнато от мащабните измерения на това лично предизвикателство и заради натрупаните опит, професионални умения и творческа еволюция, се създаде и разви онова, което днес, като имам предвид целия вече дълъг период, откак отново живеят и работят в България, е разпознаваемият и широко ценен личен стил на Никола и Катя, носещ им не само изложбени аплодисменти, но и множество монументални реализации на техните художествени проекти.
Но всяка биография, била тя и творческа, има предимно фактологическа стойност, тя регистрира единствено събития. В крайна сметка личността и интересите на всеки художник се материализират в изложбите, т.е. със своите социализирани творби. Експозицията е наречена от своите създатели „Начало“. Нарочно не поисках и не потърсих разяснения и обяснения. Вероятно защото друг рефлекс се оказва по-силен: желанието да се опитам сам да разкрия някаква загадка, която да не заслужа снизходителното „Елементарно, Уотсън”.
Тази изложба едва ли е ново начало за Катя и Никола; те нито са дебютанти, нито демонстрират някаква стилова или тематична изненада. Но без аз да мога да направя връзка с заглавието, с тази своя експозиция те концентрират опита и артистичните си умения и послания до три акцента, до три съдържателни постулата.
Единият е материалът и пиететът към него, по-скоро материята, защото стъклото, освен избликващо от вулканичните недра под формата на свещения за доколумбовите цивилизации черен обсидиан, притежава и божествената аура на извънземност –млечнозелените тектити, възникнали в либийската пустиня от праисторически метеоритни удари, са били ценени наравно със скъпоценни камъни и от тях изрязвали скарабеи, красящи фараонските пекторали. От друга страна, върху него се наслагва и аурата на извънвременност, защото за разлика от всеки друг материал, с изключение на златото, изделията, направени от стъкло, не претърпяват промени през векове и хилядолетия.
Другият е светлината, която те са избрали да бъде основен арт медиум за всички творби. Всъщност, особено в рамките на тази изложба, в която осъзнато отсъстват: пластиката, обединяваща силикат и метал, станала през годините така емблематична за творбите на Никола; маслената живопис на Катя или някаква графична техника, работата със стъклото действа и като посредник – като пропусклив екран или като отразяваща повърхност, и като декларация, че съществуването на обект от стъкло без светлина го лишава от смисъл. Защото светлината е първична на всичко останало. В третия стих първата Моисеева книга на Стария завет, която на нашия език наричаме Битие, но според мен гръко-латинското ѝ заглавие Генезис е по-вярно, защото отвежда към зараждане, начало, отправна точка, сътворение, е фразата: dixitque Deus fiat lux et facta est lux – и рече Бог: да бъде светлина и биде светлина. Може би за това начало напомнят художниците, сътворили тази колекция?
И последно – изобразителният акцент, че това е изложба от произведения на абстрактна, безпредметна, както също се формулира, артистична визуализация. Тази елитарна, в най-положителния интелектуален смисъл, способност да се прониква с душа във висшите селения на духа и способността за духовност. Тази вътрешна необходимост за разчупване на границите на материалното, на подсъзнанието, на сетивното, на безименните емоции и търсене на техен видим образ, на превръщане на чувството за вътрешна свобода, както музиката, в механизъм с физическо въздействие. И колко неслучаен е още студентският интерес на Никола към Василиевото Über das Geistige in der Kunst – „За духовното в изкуството“.
От уроците на първоучителя на безпредметността Никола и Катя са научили още нещо особено важно – че изкуството, особено в онова духовно, за което тук става дума, е добре винаги да оставя някакъв загадъчен слой, някаква пелена на тайнственост, увличаща наблюдателя да стане таен спътник в някакво неочаквано и странно пътешествие, на което единствено самият художник знае маршрута и дестинациите.
Нерядко дори и той не ги знае. Което прави пътуването още по-вълнуващо.
Словото е произнесено при откриването на изложбата.
