Мисля си, че има три начина да разкажем какво точно Църквата чества на днешния ден. Първият е констатацията, че както експресен влак минава покрай малка селска гаричка, само намалявайки скоростта си, така и Божията майка преминава от този към вечния Живот, без да спре в коловозите на смъртта. Само че подобни думи, дори да звучат поетично и правдоподобно, са твърде семпли. Затова ще припомня, че в църковните канони, които пеем в утринните служби, винаги след първата песен следва третата. Не че втората я няма. Просто ние не я чуваме. Нямаме сетива за нея. Защото това е песента, с която небесните чинове възпяват неизречимата тайна на Успението Богородично. Покрай тях, тоест покрай безплътните, минава жена, родена от жена, и се издига над шестокрилите серафими, отвъд огнените херувими, високо над Престолите небесни. И понеже никой по-добре от ангелите не знае, че не може да има реч за това немислимо чудо, Църквата оставя втората песен от всеки канон в благоговейно мълчание.
Третият начин – съчетавайки безизкусната простота на детския разказ, ангелската логика и византийската образованост – изисква за чудото да се говори с чудна химнография, с език, колкото веществен, толкова и невеществен. Затова, струва ми се, най-разумно ще е човек да отвори овехтелите от употреба книги и да открие в месецослова за месец август службата на Успение. Защото няма по-добър начин да се усети присъствието на апостолите, да се чуят гласовете им и да се види раздялата им с Богородица.
Иди, Владичице, иди,
И както земята освети с раждането си,
така и поднебесието ще осветиш с Успението си
Иди, Всецарице, иди си,
към Царството се приобщи,
към Царство повече от вечно,
със слава при Сина си възнеси се,
не рабски – с колесница,
а майчински, в ръцете на Сина;
ти дверите небесни отвори,
защото Ева ги затвори…
Нека те въздигнат, Дево, херувимите!
Нека те възпяват серафимите!
Нека те прославят Силите!
Иди, невесто неневестна,
в небесните брачни покои!
А може би стиховете трябва да се цитират така, както са написани. Защото ако се опитаме да ги преведем на езика на съвремието, ще открием, че думите за небошествие стават все по-трудно изречими. Човек зачита първата песен на канона и се замисля, че иска ли да разкаже на децата си за „съпровода на невеществените чинове и небошествието в Сион“, с времето ще му става все по-трудно. Вероятно така е не от вчера. Може би така е повече от хиляда години. Затова и Църквата е измислила едно специално последование. Нарича се ипакои и би трябвало да означава вслушване. Трудно изкуство е вслушването, но ако не го овладеем, от езика ни ще изчезне не само думата небошествие. Ще изчезнат и думите за чудо и за истина. И тогава всичко ще бъде непотребно.
