Начало Идеи Гледна точка Успение
Гледна точка

Успение

4866

Смъртта има много имена. Наричаме умирането с различни имена според начина, по който настъпва, според ситуацията, според нашето отношение към него, според отражението в обществото. Част от синонимите и евфемизмите, които използваме, са: кончина, гибел, свършек, последен час, последен дъх, вечен сън, упокоение. Смъртта на Света Богородица наричаме успение. Отец Александър Шмеман казва, че в тази дума „се съединяват и сънят, и блаженството, и мирът, и успокоението, и радостта“. Използваме това понятие и за някои светци, но в своята първична същност то е запазено за Божията Майка.

Защото и светостта на Богородица надвишава светостта на светиите. След като я възпяваме като по-почитана от херувимите и несравнено по-славна от серафимите, то и нейната святост е несравнима със светостта на никое земно същество, недостижима и за най-усърдните човешки подвизи.

Успението на Божията Майка носи в себе си сладостта на съня след уморителен ден. Носи невинната чистота и блаженството на детския сън. Но преди всичко Богородичното Успение е смъртта на светостта, която вече не е смърт, а блажено преминаване в по-висш свят.

Апостол Петър, като говори за своята наближаваща смърт, нарича тялото си „телесна хижа“. Докато утробата, която е носила Твореца на вселената, вместилището на невместимия Бог, ние наричаме „по-широка от небесата“. След като с благодарност я възхваляваме, че чрез нея се отвори раят, то тя е повече от самия рай. Смъртта ѝ е успение, защото раят се вмества в нея, а не тя в рая.

Докато очакваме празника на Успението на Божията майка, по средата на Богородичния пост празнуваме Преображението на нейния Син. А Успението е друг образ на преображението. Именно Преображението прави смъртта да бъде успение. Или казано по друг начин – смъртта на преобразената личност е успение. Светостта преобразява както живота, така и смъртта. Преобразената смърт е следствие на преобразен живот. Богородичното Успение е преминаване в онзи свят и онова състояние, които е показал Христос със Своето Преображение.

Успението е победената смърт, смъртта, на която е изтръгнато жилото, смъртта, която вече не е смърт, а придобивка. Успението е съвършеният плод на Възкресението.

Още преди да роди Спасителя, архангел Гавриил я нарича благодатна. Още в деня на Благовещението архангелът казва, че тя е благословена между жените. От този ден тя изразява готовност да изпълнява Божията воля, колкото и трудна, невероятна и непонятна да е тя.

Знаем толкова малко за Пресветата Дева. Освен Свещеното Писание и Предание, съществуват множество легенди за живота ѝ. Те може да звучат красиво, но са недостоверни. Но от малкото достоверни източници знаем най-важното – че тя е въплъщение на любовта, както към своя Син, така и към всички Божии чеда. От любовта извират всичките ѝ добродетели. Любовта е разширила сърцето ѝ. Любовта е причината да се обръщаме към нея със синовно доверие, да се уповаваме на нейната закрила, да просим нейните молитви, да я приемаме като наша майка.

Най-често се изобразява с Богомладенеца, приласкан в нейния майчински скут. В тези образи е цялата майчинска нежност и топлота. В образите долавяме не само майчинската ласка, но и майчинския ѝ шепот, в който е заслушан Синът ѝ още от кърмаческа възраст. Прегръдката на Майка и Син няма да се разтрогне никога. Затова на иконите на Успението виждаме нея в прегръдката на Сина ѝ.

Този, Който се роди от Пресветата Дева, измина Своя земен път като проповядва Благата вест, изцелява болните и недъгавите, утешава страдащите, докато измина кръстния път към кървавата Голгота. А нея виждаме там, под Неговия кръст, обляна в сълзи, в безмълвно ридание, потопена в скръбта си. Под кръста става нейното преображение. Там тя чува последните думи на разпнатия си Син, с които Той я поверява на грижите на Своя любим ученик Йоан.

Там, при него тя прекарва целия си живот и вероятно в неговия дом е настъпил последният ѝ земен час, който ние наричаме Успение. Когато Синът ѝ я е повикал при Себе Си, тя вероятно е повторила същите думи, с които отговорила на архангел Гавриил: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти“. И е заспала. Успение.

Оттогава не престава да е будна, да чува нашите молитви и да се застъпва за нас пред своя Син.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора