Начало Сцена Успех е и добрата репетиция
Сцена

Успех е и добрата репетиция

Ивайло Христов
17.10.2016
2082
3
Ивайло Христов, снимки личен архив

Режисьорът, актьор и педагог не знае каква е цената на успеха. Ето отговорите на Ивайло Христов, записани от Панайот Денев, водещия срещата със зрители на „Аполония“ в Созопол.

– Така като се каже  – цената на успеха, звучи някак фатално, обреченост има някаква. Аз наистина не се чувствам успешен човек. Когато едно представление или филм се получат, това си личи от реакцията на зрителите, но моята глава винаги е заета със следващата работа …

Така Ивайло Христов отклони въпроса, с който бе поканен на среща със зрители на тазгодишната „Аполония”. В началото на септември той представи в Созопол последния си и най-успешен филм (и сред зрители, и на фестивали) „Каръци”, последната си режисьорска работа в Театър 199  – „Времето е спряло” от Доналд Маргулис , и последната си блестяща роля – във филма „Жажда” на Светла Цоцоркова. Ако добавим към тези очевидни категорични успехи режисурата на „Заешка дупка” и ролята в „Самотният запад” (и двете постановки в Театър 199),  „Кавказкият тебеширен кръг” със студентите му от НАТФИЗ преди три, „Кривите огледала” в Младежкия театър преди две години… Както се казва, „Да не чуе дяволът!”, но само успехи има професор Ивайло Христов вече години наред. Почитателите му не го оставиха на мира обаче и искаха ясен отговор – каква е цената на успеха.

Ето отговорите на Ивайло Христов, записани от водещия и питащия на тази среща в Созопол Панайот Денев:

… Не че не ме радват успехите, разбира се, че ме радват. Но забравям. Наистина, повече помня неуспехите, защото са болезнени, травмиращи, човек повече мисли върху тях. Мога да разкажа една добра случка за неуспех. За успех много, много не мога да разкажа, но за неуспех – мога. Бях още в Сливенския театър, млад актьор, направихме едно представление „Хъшове” и то беше много добро. Тогава за първи път като че ли режисьорът погледна на този текст някак нормално, човешки. Хъшовете не бяха някакви ходещи с ореоли около главите си герои, бяха нормални човеци. Но тогава това не се хареса, а на мен, аз бях Владиков, ми казаха: „Ти специално, по-добре не се занимавай с тази работа, нищо няма да излезе”.

1
С Панайот Денев

В следствие на тази среща с театралната критика, съвсем честно ви го казвам, може би три месеца водих такива диалози в главата си с несъществуващи хора, докато в един момент чух нещо като счупен клон и си казах: „А, какво се занимавам аз тук с глупости, та не мога да спя три месеца. Който може по-добре, да излезе да го изиграе”. И тогава станах актьор, придобих самочувствие. Такъв неуспех го помня за цял живот, това беше урок. А успехите са много приятни. В Москва като получих Златния Георгий за „Каръци” – той дойде като шамар, абсолютно неочаквано, съзнателно си казах: „А, бе, моля ти се, запомни го този миг, просто го запомни! Виж какво има около теб, виж как изглеждат хората, запечатай го в главата си, защото един ден може да се наложи да си спомняш и хубавите мигове”. Та, в този смисъл не мога да отговоря каква е цената на успеха. Знам само, че зад всеки успех стои страшно дълъг труд.

Срещите с Леон Даниел бяха не успех, а изключителен шанс. Тогава трупата на Военния театър беше на много високо ниво. Когато за първи път започнах да репетирам там, на т.нар. репетиция на маса, погледнах и срещу мен – народен артист, народен артист,народен артист, заслужил артист… Само аз – обикновен артист. Идва моят ред и си казвам – не мога. А имам зад гърба си вече пет години, роли, награди, това-онова. И помолих режисьора за почивка… Искам да кажа, че трупата беше на изключително ниво и с режисьорска колегия – също изключителна – Леон Даниел, Коко Азарян, Краси Спасов… От най-доброто – най-доброто. За мен беше изключителен шанс да попадна в такава трупа и да работя с такива режисьори, най –вече с Леон Даниел. Той беше и много мъдър човек. Тези 14-15 години, през които работихме заедно, за мен са най-ценният, най-плодотворният период, в който съм научил най-много за театъра, а и за живота, защото с него имахме много приятни разговори на всякакви теми. Един от плодовете на съвместната ни работа беше „В очакване на Годо”, постановка, продукция на „Аполония” и тук, в Созопол беше първата среща с публика. Работихме тук десетина дни, бяхме притеснени, защото за първи път се срещахме с абсурдна драматургия. Нито ние, нито зрителите бяхме  подготвени за такова нещо, на, слава Богу, срещата с Бекет се оказа успешна среща за всички ни, нещо което … някак си остана за цял живот.

Питате ме защо бяхме така „зловещо” гримирани. Решението, ключът към представлението, жанрът, който трябваше да играем, беше философска клоунада. Защото пиесата е и смешна, но и много сериозна, много дълбока и тежкият гротесков грим показваше стари уморени клоуни, които нито помнят кога са родени, нито знаят кога ще дойде Годо да ги прибере…

Направо съм луд фен на клоунадата. Имам много богата колекция на Чаплин, Братя Маркс, Монти Пайтън и често си ги преповтарям. Не само за добро настроение. Винаги когато гледам такъв филм, продължавам да откривам неща, които дотогава не съм видял. Уникални филми, уникални личности.

През 1987 г. в Созопол беше много щастливото време с групата на първите улични артисти, наречени от хората „Рашковци”, организираше ни Рашко Младенов. Валентин Ганев и Йорданка Стефанова с цигулките, Иван Петрушинов, Пепи Цанков… Бяхме много ентусиазирани да правим клоунади на улицата, нещо, което дотогава не само аз не бях правил. Твърде тежко упражнение за актьор, който е свикнал да се крие зад грима, зад костюма, да се качи на нещо издигнато и наречено сцена, да има разстояние между него и публиката. Уличният театър е изключително полезно, важно упражнение за един актьор. Освен че се забавлявахме, това си бяха и уроци по актьорско майсторство. Защото не знаеш случайният гражданин как ще реагира на твоите смешки. Дали е в настроение, дали има чувство за хумор… Получаваха се интересни ситуации, защото актьорът трябва на секундата да отреагира а това е много сериозно упражнение. Смятам, че клоунадата е така нареченият висш пилотаж в актьорското майсторство.

… Благодаря на зрителите за добрите думи за актьорите в „Каръци”, защото с това съм най-горд: 80 на сто от тях са мои студенти, настоящи и бивши. Едно от нещата, заради което направих този филм, беше да ги събера, да си имат нещо като снимка за спомен. Написах сценария специално за тях, те дори участват със собствените си имена и винаги се радвам, когато някой каже добра  дума за актьорите, чувствам го като личен успех…

Как станах преподавател ли? Стефан Данаилов ме изнуди. Бяхме в Димитровград около месец и той: „Какво ще кажеш да те направим едно асистентче, а?”. Казах: „Остави, друг път ще го водим този разговор”. И той почна: „Асистентчето, ела тук!”. Викам: „Остави бе!”. Но сигурно знаете, той е упорит човек и накрая казах: „Добре, но ще имам такъв… карантинен период”. Но класът в академията, в който попаднах за  първи път, бяха изключителни момчета и момичета. Излязоха невероятни актьори – Иван Бърнев, Валери Йорданов, Асен Блатечки, Ненчо Илчев… Не изброявам всичките, защото целият клас станаха много добри и известни артисти. И с тях започна да се работи много приятно. Направихме едно много добро представление накрая. Всички добре пееха и танцуваха. Така, лека-полека се запалих и сега наистина може би най-голямо удоволствие ми доставя работата с моите студенти. Невероятно изживяване е, когато приемеш едни хора и след четири години им даваш дипломите. Разликата е огромна. В първи курс виждаш едни уплашени момчета и момичета, а аз отгоре на всичкото и ги плаша. Още на първата лекция им казвам, че тези, които са приети, са изтеглили късата клечка, а късметлиите са останали навън. Не ги лъжа, защото е точно така. Предстои им много тежка и сериозна работа, а те още са с ученически манталитет. С екипа веднага поставяме правилата – че това не е училище, вече е академия, няма вече такива неща като телефони в час, работата е много сериозна. Очичките им са уплашени… Едно от първите упражнения които правим със студентите е: качи се сега на сцената, седни на тоя стол и нищо не прави. Ефектът е потресаващ! Още на петата секунда човекът не знае какво да прави с ръцете, с краката си, изчервява се и почти всички казват: не, не мога повече. И от това до края на четвърти курс, когато виждаш вече оперени млади хора, придобили някакви, както ги наричаше Леон Даниел, майсторлъци, вече имат нещо зад гърба си. Това ми носи страхотна радост, щастлив съм и после, като ги видя как прекрасно се справят в театър и във филм, тайно потривам ръчички…

2

Питате ме какъв вид успех е спектакълът „Рок, наркотици и рокендрол”, който играем вече 24 години. Той е едно добро стечение но обстоятелствата. Един прекрасен текст на Ерик Богосян, който е в основата на успеха на спектакъла. Приятелството между мен, Дони и Коцето също е част от този успех, защото предполагам, че нашето приятелство личи на сцената. Много е важно хората, които са на сцената, да се обичат. Като зрител аз винаги усещам, когато екипът не е много в час и има нещо, което не е наред между тях. То непременно отива в салона. Аз не мога да бъда певец, нито зъболекар, те не могат да са преподаватели по актьорско майсторство, ние сме хора от различни професии, но сме приятели в живота и има някаква химия сигурно. И най-важното, връщам се на текста, през годините този спектакъл звучи по различен начин – когато започнахме, може и ние да сме били виновни – публиката възприемаше само най-горния пласт, т.е. забавата. Тогава може би този спектакъл звучеше повече като шоу – смешки, музика, песни. А лека-полека, може би заради несъстоялата се демокрация, хората взеха да стават по-мъдри и спектакълът стана по-мъдър, отвътре започнаха да излизат други неща – по-тъжни, по-песимистични, е, по-други. Понякога звучи като екзистенциален спектакъл, често звучи като политически театър. Дори се изненадвам, че има реплики, които звучат така. Динамичното време може би направи този спектакъл динамичен. Пак казвам – благодарение на текста на Богосян, сериозен, дълбок…

Питате ме, ще кажа. Смятам, че проблемите в българския театър се задълбочават. Ако знаех как да се решат, може би щях да стана министър-председател. Не знам отговор, но знам, че ме боли. В работата със студентите има и един много тъжен момент – на 24 май, когато им даваме дипломите. Защото знам, че като излязат от академията, е трудно да попаднат в истински театър и да започнат истинската си кариера. Като истински творци. Защото вече не останаха театри. Не знам дали съм успешен, но че съм късметлия, съм сигурен, да чукам на дърво. Имах възможността да попадна в Сливенския театър, в прекрасна трупа с колеги от класа, работехме денонощно, като излязох от театъра след пет години, имах 20 роли. Имах самочувствие. Докато моите студенти нямат възможност да се развиват по този начин. По тъпи причини. Защото театърът, например, няма жилищен фонд и им предлагат да живеят в гримьорните. Сигурно има възможности, знам защо не се случват тези неща, но не ми се говори за тях. Това е страхотна енергия – 20 човека на 22 години, събрали инерция, натрупали можене, могат да обърнат земята, а се разпиляват… Страхотна държава сме – даваме пари за обучението на едни хора и после казваме – хайде, гледай си работата, какво искаш, няма да се занимавам с тебе. Само в България това можем да си го позволим и то ме вбесява, честна дума. Полудявам от такова безхаберие…

Преди време идеята ми беше момчета и момичета, които завършват, да започват с дипломните си спектакли – да ги играят на сцената на новосъздадения Модерен театър, да работят в екип. Основа на трупата трябваше да са няколко души, актьори с опит, и при тях да пристигат студенти, да бъдат и осветители, и технически работници, така да се създаде една трупа. Но се оказа, че нямаме законова база, че тинтири-минтири, знаете, винаги има някакви пречки, които не позволяват нещо да се случи.

Имаше един грък, който взе заем, но тогава дойде кризата, заемът не му беше даден в пълния размер, намесиха се от „Овъргаз”, защото той им построи театър, а те дойдоха и казаха: „А, не, това е наше, ние ще го ползваме”. Българска работа…

Да, наистина в спектакъла „Кривите огледала” в Младежкия театър актьорът Стефан Мавродиев изигра женска роля. Той е страховит артист. Толкова позитивен човек, така енергичен, ама не е вярно! Той може да изиграе всичко. Като прочетох пиесата – има там една луда баба, която нищо не помни, си викам: а, това е за Маврето, бе. Той е под носа ми, защо да търся други хора! Най-близо до него беше това, че бабата от пиесата като говори, нищо не й се разбира. По автор. И за Маврето това пасна като ръкавица.

Сега пак работим заедно, само че той е режисьор. (В постановката на „Иванов” от А. П. Чехов в Младежкия театър Ивайло Христов прави поредната си изключителна роля като Лебедев.) Мислех, че само на мен се обажда по телефона, за да водим дълги разговори, а се оказа, че той се обажда на всичките, на целия състав – 15 човека. Викам: „Ти какви сметки плащаш за телефон?”. Обажда се: „Чакай сега да ти кажа, че утре ще го забравя. Значи, на това място трябва да излезеш така, че…”. Викам: „Мавре, бе, утре не може ли?”. „Не, сега, сега, ще го забравя, ще го забравя…”

Казвам си: бре, какъв е! Но му се възхищавам наистина. Него, ако го включат в тока, ще захрани цял град с електричество! Не само талант, но и добрина, и човечност. По-рано Николай Бинев беше в основата на цялата трупа на Младежкия, сега Стефан Мавродиев е като тамада. Те му викат Полковник, а той всъщност е Генерал. С добрината си е залял всичко около него, цялата трупа е събрал около себе си…

Ужасно обичам Чехов, постоянно го препрочитам. Със студентите имаме един семестър Чехов, един семестър Шекспир… Винаги съм се страхувал от Чехов. Дори навремето няколко пъти са ме канили да играя в пиеси на Чехов, винаги съм отказвал, накрая се съгласих при Иван Пантелеев, тогава младо умно момче, да играя Иванов в „Иванов”, а сега съм Лебедев, неговият бъдещ тъст. Огромно удоволствие изпитах с Коко Азарян във Военния театър, когато направихме „Вишнева градина”, тогава, освен всичко, имах и огромния шанс да се докосна до невероятната Славка Славова. Гениална жена! Светла й памет…

Какво е успехът? За някой е да уцели джакпота, но аз наистина не мога да кажа. За мен успех е една добра репетиция. В този смисъл аз всеки ден понякога много се радвам, а в други дни си казвам , че съм страшен тъпак и може ли такова нещо… На следващия ден, като видиш, че нещо не върви и ти си виновен, тогава цялата радост, целият успех отива на кино. Някак се редуват успехът с неуспеха… Професията ми е такава, че всеки ден аз се боря за нещо. Независимо къде – всеки ден имам някаква борба. И вечер, като се прибера пребит, не мога да се зарадвам на успеха от деня. Нямам представа какво е това – успешен човек. Днес може и да съм успешен, но утре със сигурност няма да съм. А иначе, генерално, някой ден, като се кача при Него и там има две  пътеки – една за рая, друга за ада, там ще се види колко съм бил успешен…

 

Ивайло Христов
17.10.2016

Свързани статии