– Нещастна е страната, в която няма герои.
– Не! Нещастна е страната, която се нуждае от герои.
Б. Брехт, „Животът на Галилей”
Не е от горещините (поне не от климатичните), но винаги по това време на годината изживявам и преизживявам онези биографични за мен и исторически за страната ни, за Европа и света времена. Те ме вълнуват и до ден-днешен с едно неукротимо вълнение, което е по-силно от волята ми и мира не ми дава – вече от половин век насам. Вълнение, което ме е придружавало неотлъчно и на родна земя, и в дългите ми изгнанически маршрути, и след като реемигрирах, след като емигрирах със зората на демокрацията обратно от (Западна) Германия в отечеството. Едно зазоряване, което настъпи след, казано с езика на моя приятел проф. Фотев, „дългата нощ на комунизма” и което бе последвано от ново здрачаване, чиято мътна смесица от неокомунизъм, ксенофобия, лъжепатриотизъм, почвеничество, прерастващо в русоидство русофилство, еврофобия, антиамериканизъм и политическа и олигархична (всъщност на родна земя тя е една и съща, обща и смесена) корумпираност година след година опроверга, опровергава неуморно и до днес началните ни демократски надежди.
Но това е друга тема, която вече съм разисквал и пак ще разисквам, защото е неизчерпаема като битието – гражданските ни надежди и гражданската ни безнадеждност се оказаха еднакво необятни. Думата ми в момента е, както вече хората от моето поколение вероятно се досещат, за Пражката пролет, за нейното кратко лято и за разгрома ѝ под веригите на съветските и на останалите братски танкове, оказващи на чешкия народ безкористна въоръжената помощ. Тогава като хора, предпочитащи да им гостуват с дамаджана в ръка, а не с пистолет на кръста, на въпроса какво е танк, зевзеците отговаряха: превозно средство, с което брат ходи на брата на гости.
В потушаването на либералната пражка зараза и ние, българите, участвахме – не само идейно. Напротив, като цялото световно комунистическо движение с Москва воглаве, идейно ние нямаше какво да противопоставим на либералния дух на Дубчек, идейно ние бяхме безпомощни – и военното ни нашествие бе само нагледно свидетелство за идейната ни немощ. А можехме и да не участваме – поне милитаристично. Макар и социалистическа, държавата ни можеше да не опозорява младите си наборници с една агресия, която те нито желаеха да въплътят, нито можеха да предотвратят. Както не участваха, както отказаха да участват румънците. Въпреки че чрез сухопътната си граница със СССР бяха далеч по-уязвими от нас, румънците не опетниха националното си реноме с тази варварска агресия срещу един беззащитен и свободолюбив народ. Не искам ни най-малко тези ми думи да бъдат разбирани като комплимент към режима на Чаушеску, който бе по-брутален и от родния, но че през август 68-ма Букурещ показа национален характер и за разлика от нас не се подчини на диктата на Брежнев, е факт, който заслужава да бъде зачетен.
В онези паметни времена, които във фундаменталното си изследване друг мой приятел и непосредствен участник в съпротивата срещу нашествениците – Ангел Филчев – нарече „Горещото лято на 68-ма”, бях студент втори курс философия в Софийския университет. Поради волнодумството си вече имах няколко ареста зад гърба си, а ми предстояха и нови, които скоропостижно завършиха с изключването ми (първото, но не и последното) от университета. Но докато Пражката пролет пролетеше, студентските ми права все още не бяха отнети и морето ми беше до колене, а небето – до рамене. Бяха ваканционни летни месеци, но факултетът работеше на пълни обороти: отсрочени изпитни сесии, очни занятия със задочници от провинцията, разпределение и преразпределение на възпитаниците на факултета по летните и есенни студентски бригади – все съставни елементи на народната демокрация. Най-важното обстоятелство за грабналата целия факултет лятна треска обаче бе подготовката за настъпващия и от четирите посоки на света с карнавална пищност към столицата IХ Световен студентски фестивал. Събитието беше, от една страна, открита международна реклама на родния комунизъм, от друга, обаче – и сериозна скрита заплаха за него. Апаратчиците разчитаха на рекламата – ние на заплахата разчитахме. А заплахата бе заплаха не от танковете на НАТО, които, сравнени с пражките, ни изглеждаха миролюбиви гълъби с маслинова клонка в клюна, вместо с бойно дуло на купола. Ставаше дума за невъоръжена, за идейна заплаха, на която трябваше да се противопостави преди всичко най-идеологизираният факултет на университета – Философско-историческият. На факултета ни Партията-ръководителка гледаше не като на школа по антична и съвременна философска мъдрост, а като на подразделение на отдел „Агитация и пропаганда” към ЦК на БКП. За ужас на административното, на комсомолското и на партийното факултетно ръководство (под патронажа на Партията-ръководителка трите ръководства плавно преливаха едно в друго), което бе мобилизирано в пълен състав по кабинетите си, Световният фестивал идваше съвсем ненавреме – по никое време идваше, защото съвпадна с разцвета на Пражката пролет и очарованите от нейното свободолюбие чехословашки студенти нямаше как нито да бъдат изолирани, нито да бъдат ограничавани във фестивалните си изяви. За българските организатори и надзиратели на събитието беше ясно като ден, че гостите от Прага и Братислава няма да се задоволят само с клишираните възгласи за мир и дружба между народите, а ще поискат и диалог върху така дефицитните в целия съветски лагер човешки права и граждански свободи. Чехословашките младежи щяха да пренесат физически вдъхновилата ги Пражка пролет на софийска земя, а родната гражданска действителност съвсем не бе подготвена за подобно нашествие на буржоазната идеологическа диверсия. В такива случаи на изпитание авангардът на работническата класа предпочиташе да разчита на Народната милиция, която по предназначение беше авангард на всички авангарди, но в случая и това не вървеше: няма, нямаше как милиционерските отряди да развъртят, както си знаят, палките пред очите на целия ликуващ и празнуващ мира и дружбата между народите свят и да озаптят самозабравилите се ветрогони – НР България чакаше хиляди делегати от стотина държави, придружени от стотици чуждестранни журналисти (и местни, разбира се, но местните кой ги брои – те са безопасни, дресирани и пишат дословно само това, което не читателят, а партията очаква от тях!), и етикетът трябваше от кумова срама да се съблюдава. Тогава ЦК на Комсомола издаде и разпространи сред питомците на факултета брошура, озаглавена „100 отговора на 100 въпроса”, която съветваше нас, домакините, как да отговаряме на вероятните (впоследствие те станаха действителни) провокативни въпроси на цапнатите в устата чужденци, които сигурно ще искат да знаят защо, да речем, за разлика от гостите и от най-сбутаните африкански и азиатски държавици, българските младежи нямат правото да пътуват зад граница. На този злонамерен въпрос ние, запитаните, трябваше според брошурата да отговорим, че имаме такова право, но в защита на обществения ред то е регламентирано ведомствено, сиреч свързано е със съответна административна процедура. Тъй като „командващите ентусиазма” (Ст. Цанев) основателно подозираха, че и това изсмукано от пръстите оправдание едва ли щеше да свърши работа, според всезнаещата брошура към него можехме при нужда, т. е. ако злонамерените питащи продължаваха злонамерено да дълбаят, да добавим, че българските младежи не си падат много-много по задгранични екскурзии, защото на тях им е добре на родна социалистическа земя. И даже повече от добре – прекрасно им е. Ако все пак им доскучее и решат да отскочат до някоя братска социалистическа държава, това става организирано и по съответния канален ред – така е между братуващите страни. За разлика от враждуващите.
Тези нелеки словесни еквилибристики бяха предназначени да забаламосат преди всичко чехословашките студенти, на които още с пукването си Пражката пролет бе обезпечила право на предвижване. А бяха миролюбиви, побратимяващи хипарски времена, природно чужди на селективния и поляризиращ класово-партиен подход – пристигнала от Америка, хипарската вълна вече завладяваше Европа не само с девизи като „Вън американците от Виетнам!”, а и с волности като бради до кръста, коси до раменете и поли над коленете. Така изглеждаха и западните, и чехословашките, че и африканските студенти, докато във всички тези атрибути Българската комунистическа партия и Комсомолът виждаха недопустим социален протест и нашествие на буржоазната идеологическа диверсия и ги преследваха целенасочено чрез мобилни групички доброволни отрядници по столичните улици и заведения. Тъй като бяха цивилно облечени, нямаше как да разпознаем отрядниците като пълномощници на Народната милиция – те се приближаваха тихомълком в гръб до нас, връхлитаха ни като стихийно бедствие, ловяха ни с ласо по „Славейков” и „Толбухин”, грабваха ни изневиделица от любимите „Ялта” и „Прага”, „Берлин”, „Бамбука” и „Варшава”, след което ни натикваха в първата бръснарница, бръснеха ни и ни стрижеха до кожа, а после ни заставяха да си платим масрафа в брой. Късополите ни гаджета пък дамгосваха с лилави елипсовидни печати над коленете – добре поне, че не ги жигосваха като говедата по Дивия запад с нажежено желязо. Всички тези наказателни акции оставяха диря не само в съзнанието ни – след като приключваше операцията доброволните отрядници ни вземаха и страха, и персоналните данни и ги изпращаха с уведомително писмо до Фебето и до ректората. Това от своя страна водеше до съответните организационни и административни наказания – от отнемане на стипендията, до мъмрене, предупреждение за изключване, че и изключване. На въпроса защо гостите са граждански явно по-свободни от домакините, и всезнаещата брошура „100 отговора на 100 въпроса” не знаеше отговор и, както казваше загрижено тогавашният секретар на Фебето, обстановката нарастваше. Докато нарасна така, че паника обхвана цялото Фебе. „Такива мероприятия” (за него фестивалът беше преди всичко мероприятие – и тук аз ще се съглася с Комсомола) – казваше секретарят Тодор Ников (впоследствие полковник Ников от вездесъщата Държавна сигурност) – „по-добре хич да ги няма – вместо да изпишат вежди, те могат да извадят очи!” Май че от партийна гледна точка стана поравно и едното, и другото, а такива нехранимайковци като мен останаха разпънати между едното и другото – малко преди началото на фестивала ме арестуваха, за да ме попитат какви чужди езици владея и да ме предупредят да внимавам как се държа с чужденците, а малко след фестивала ме арестуваха отново, за да установят как съм се държал. А като установиха, ме изключиха от университета. Но само за година-две, след което по застъпничеството на Асен Игнатов, на Николай Генчев и преди всичко на съпругата на д-р Желев – Маруша, чийто вуйчо беше ректор на университета, ме възстановиха, но само за семестър-два. След което с обвинение в симпатии към контрареволюционната Пражка пролет ме изключиха за втори път – вече без право да кандидатствам, в което и да е висше учебно заведение на страната. Като получих заповедта за изключване от секретарката на факултета Енчева, учуден запитах: „Ама как, и да кандидатствам ли не може?” „Могло е – някога!” Така безславно и преждевременно приключи още в първа младост академичната ми кариера: без време престанах да бъда студент – не можех да стана дори кандидат-студент.
Докато подготвяха моето изключване от университета, изключиха Сашо Бурмов от английската гимназия – и то по един много живописен начин. Тогава още не познавах Сашо – запознах се с него чак след години, когато, не без мое съдействие, постъпи в Радио „Свободна Европа”. Сигурен съм обаче, че Сашо не е бил подходящ за английската гимназия – и за която и да е гимназия не е бил подходящ. Както не бе подходящ и за РСЕ – въпреки чистосърдечния си антикомунизъм. Както не бе подходящ и за никоя друга общност, и за никое общество. Сашо бе не просто и само асоциален – той бе кръгъл социопат. Когато месец след разгрома на Пражката пролет, докато ехото от дебатите с чехословашките ни връстници на столична земя още не бе отшумяло, учкомът като никога дотогава и като никога след това го приклещил да присъства на някакво общоучилищно комсомолско събрание, на което някакъв високомерен функционер на Държавна сигурност разобличавал с гръм и трясък пред учители и ученици вражеската дейност на пражката младеж, Сашо не преставал да отправя към оратора усмивката си, преливаща от злъчна ирония. След час търпение тези артистични мефистофелски усмивки, с които Сашо си отмъщавал за насиленото си присъствие на събитието, си казали думата – по неумолимите закони на марксистко-ленинската диалектика (всъщност тя е хегелианска, но и целият марксизъм не е съвсем Марксов – преписаното и от антични, и от съвременни философи в неговите постановки е повече от написаното) количествените натрупвания прераснали в качествени преобразования. „А този младеж, който злорадства там, отзад, другари, е тихата контрареволюция в Чехословакия!” – не издържал накрая полковникът. „Защо пък тиха, след като цял свят научи за нея?” – не издържал и Сашо. След този отговор, който направил за смях високопоставения лектор, не издържал и директорът и му връчил заповед за изключване – и академичният и партиен авторитет на баща му, проф. Александър Бурмов, който по онова време бе ректор на Великотърновския университет, не успял да го спаси от саморазправата. От уволнението му от РСЕ пък не успяхме да го спасим нито аз, нито несъмненият му литературен талант, нито няколкото чужди езика, които владееше като родни.
Откровено казано, контрареволюционна или революционна, Пражката пролет ми лежи на сърцето и до ден-днешен, жива като спомен за далечна, желана, но недостъпна жена – нейната неосъщественост я прави още по-чаровна. Споменът за 68-ма е и лиричен, и епичен. Неотдавна един приятел от онези неспокойни времена ме попита спомням ли си как само броени дни след нахлуването на братските армии на Варшавския договор в Прага двамата сме се покатерили тихомълком на тавана на Софийския университет и сме окачили на покрива му огромен транспарант „Вън окупаторите от Чехословакия!”. Напрегнах старата си памет до болка, но такъв героичен акт в нейните дебри не открих. Много ми се искаше да сме го направили, но на приятеля ми и състудент от онези легендарни и долегендаризирани от гражданската му фантазия времена явно му се е искало повече и от мен. Не смея дори да го виня в лъжа – въобразеното също е действително.
И все пак съпротива срещу погрома над Пражката пролет във философско-историческия факултет имаше, макар и анонимна. Как е било в женските тоалетни на факултета на първи етаж, не зная, но на стените на мъжките един августовски ден на 68-ма изневиделица се появи, издълбано в хоросана, името на Дубчек. Пострадаха преди всичко прислужничките, които по нареждане на декана, догматикът от старата сталинска гвардия доц. Аспарух Авромов, си изпочупиха ноктите да търкат и заличават проклетото име. Така и не успяха да го заличат – заличи го впоследствие извиканата специално за целта бояджийска бригада, която пребоядиса тоалетните. Спомням си, че докато името се четеше на стената, посещенията в тоалетната зачестиха, а след като бе заличено – оредяха. Така или иначе всички ние – студенти и преподаватели – се зарадвахме на социалната придобивка: ремонтирани и хигиенизирани тоалетни. Без Дубчек това нямаше да се случи – хубаво е, че се случи с Дубчек. Аз обаче бях раздвоен – чувството ми и съзнанието ми не знаеха как да приемат и да не приемат, как да преценят и оценят станалото. Не знаех, с други думи, дали да се радвам, че съпротива в защита на доброто и красивото все пак съществува, или да тъжа, че едно име, което разтърси и Европа, и света, на родна земя е свряно във факултетните тоалетни. Очарован и разочарован поравно, изневиделица изпаднах в магарешката роля на Хайне:
„Сърцето ми като магаре
между две купчини сено –
кое по-сладко е, се пита,
без да опита ни едно.”
Не ще и дума, че един транспарант „Вън окупаторите от Чехословакия!” щеше да бъде по-достойно и по-чисто решение, но младежкият ни граждански ентусиазъм така и не го спусна от купола на университета – спусна го само въображението ни. При което обстоятелството, че въобразеното също е действително, ме тешеше, но само донякъде. А донякъде и ме гнетеше.
