Начало Идеи Утопии за земята българска: Ангел Каралийчев
Идеи

Утопии за земята българска: Ангел Каралийчев

4395
Ангел Каралийчев, Никола Фурнаджиев и Георги Константинов сред деца в новоосвободена Добруджа, с. Бдинци, 1940 г.

Утопиите за българските земи при Каралийчев почти винаги са позитивни, дори някак трагическите изживелици са представени с интонациите на мажорна героика.

Чета въплътените в художествени литературни текстове утопии за земята българска на автора на знаменития сборник „Ръж“ в два плана, в два широки литературно-художествени и социокултурни контекста…

Първият, това са литературните проекции на краткотрайните илюзии от края на 30-те–началото на 40-те години на ХХ век за една „обединена“ заедно с „новите земи“ под скиптъра на „Царя Обединител“ държава – и като израз на една много по-масова утопична националистическа нагласа, разгръщаща се още от началото на 30-те. Тук са не само текстове от „Златорог“ на Анна Каменова и Янтай Кавалов, на книги и очерци на Петко Росен, между които „От Дунав до Бяло море“ (1943), както и изразите на продобруджански възторзи на Дора Габе и Елисавета Багряна, поредицата книги на Яни Хаджиянев-Калиакренски. (В уводния текст от кн. 7 на „Златорог“, 1940 г., четем: Една историческа, една национална съвест е успокоена. Над поробената българска земя отново изгря свободата. Добруджа посрещна тоя ден с китки и знамена, поръсени от сълзи. Тия дарове, с които старци и девойки накичиха българския войник – трогателни символи на братство и на обич – свидетелствуват колко тежки са били робските години и колко дълбока верността към българското огнище. И по-нататък: Няма да бъдем достойни за тия велики дни, ако не извлечем историческия урок, който те ни дават.) Но тук добавяме и такива книги с есеистика и очеркистика (като тук стои един особен, силен акцент – темата за българския характер на Македония) от типа на „Там где лимоните цъвтят“ (1941) на Николай Вранчев, „Душата на Македония“ (1942) на Георги Константинов и едноименната „Душата на Македония“ на Георги Томалевски – в две издания, и неговите „разкази за Македония“ от 1928 г. „Огнена земя“, „И вечна да е! Из Македония“ (1942) на Добри Немиров и „През Македония“(1941) на Стилиян Чилингиров, „За тебе Бяло море“ (1942) на Димо Сяров, на Андрей Тошев „Из  Беломорието и Македония“(1942), поредица, започнала още през 1930 г. с важната книжка на д-р Петър Джидров „Проблемът за Македония“, но и „Пред извора на живота“(1937) на проф. Спиридон Казанджиев, академическият сборник „Македония като българска земя“ (1941) и дори останалата непубликувана приживе „Книга за българите“ на проф. Петър Мутафчиев, и естествено „Великобългарски вселеноглед“ (1940) на д-р Найден Шейтанов. Идеите за литературно обглеждане/обхващане на общобългарското културно пространство приемат и в актуалната тогава лирика разнородни интерпретации – някъде с исторически натрупан трагизъм, другаде с новопридобит (съвсем временен) националистически ентусиазъм. Ще видим всичко това въплътено в антологията „Македония в песни“, със съставители Лъчезар Станчев и Радослав Мутафчиев, изд. на Чипев през 1941 г. Това е една актуализирана вълна на вечната българска тъга/мечта/жажда по Юг, по Беломорието. Всъщност при писането в синхрон с тази толкова пространна утопична нагласа Ангел Каралийчев се държи сравнително умерено, равновесно, неагресивно към „другия“…

И вторият план на моя прочит: големият общоевропейски социокултурен контекст на усещането за застрашена Европа с приближаването на 1939 г., като в българското културно пространство това нарастващо трагическо усещане постепенно приема формата и на скептицизъм по отношение на „обединителния“ идеал, на утопията за трайно и „завинаги“ „обединеното“ Отечество. Този скептицизъм на прозападно ориентираните български интелектуалци и творци – липсващ в текстовете на Ангел Каралийчев – е ярко изразен в дружеската кореспонденция през целия период на писатели и поети като Асен Разцветников, Констатин Констатинов, Илия Бешков, Константин и Магда Петканови, Атанас Далчев и още много други. Синтетичен израз на всичко това намираме още в първите части на поемата „Двойник“ на Разцветников, след това в началните страници на прекрасната малка книжка на Констатин Констатинов „Птица над пожарищата“ (1945); вътрешно-противоречива визия за тази застрашеност имаме в удивителния стихотворен цикъл на Никола Фурнаджиев от „Златорог“ за настръхналия, готов всеки миг да експлодира Берлин от последните месеци на 1939 г.; в левичарските строфи с антиевропейски мотиви за една „загиваща“ стара Европа – от Ламар до Александър Вутимски (събрал съм тези стихотворения и поеми в нарочен раздел на моята авторска антология „Европа“).

И така, вглеждаме се вече в носещите голямата утопия за българската земя книги на Ангел Каралийчев. Всъщност това са преди всичко три негови сборника с пътеписи и историографски очерци и разкази: „Сребърна ръкойка“ (1935); „Птичка от глина“ (1941); „Земята на българите“ (1939, второ издание 1942). (Оставаме в пределите на додеветосептеврийското творчество на Каралийчев; след това той чисти носещите елементи от редактираното си творчество.) Прибавяме и съставения от него сборник „Исторически разкази. Легенди, сказания, откъси и хроники от миналото на българския народ“ (1939), където се поместени – наред с исторически разкази и на други български историци, писатели и публицисти – и няколко текста на съставителя.

Основна композиционна характеристика на тези книги, където доминират пътеписите, е, че всяка от тях обхваща общобългарското пространство, по една и съща схема – постепенно въвличайки и оставащи извън държавните предели пространства или т.нар. „новоприсъединени“ земи. И друга обща, вече стилово-тематична особеност: патетиката на всеки отделен текст е в представянето на една особена преизпълненост, пределна пълнота на битието в съответното селище или местност, във вниманието към и преекспонирането на уникалните специфики на бит, ентографска и фолклорна отлика, на интензивността от ритъма на битието и в пренаселеността на всеки описан град или село. Българската земя отново е обитавана интензивно-хармонично и нейният народ живее пълноценно, неговите граници сякаш преливат. Както е било от прастари времена, както ще бъде и занапред! Утопиите за българските земи при Каралийчев почти винаги са позитивни, дори някак трагическите изживелици са представени с интонациите на мажорна героика.

Ето патетичното начало на книгата „Сребърна ръкойка“ с очерка „От върха“: Задъхани от умора и освежени от пролетния вятър, ние стигаме последния върх на Яворец и жадно разкриваме душите си. Господи, колко сме близодотебе! Ако минеш над нас по снежно-белите облаци, ще доловиме шума на твоите святи стъпки. Ако се отрони перо от крилото на някой ангел, ще падне най-напред при нас. Ето този е върхът, откъдето вечерно време месецът, голям и тъжен – поемаше своя нощен път към Куленец, за да озари развалините на някогашната римска крепост. Зад този върх, като пчелиот кошер, се подаваха първите звезди и сякаш кацаха на челото му. Каква широка и огромна земя! Наоколо хълмове зашумени с тъмни гори, които глухо бучат. Между горите като жълти губери се ширят пожънати ниви и окосени ливади. По-нататък стръмни бърда и кали ограждат хълмовете като крепостни стени от древни времена с кули и бойници. Зад стените се вълнуват сини върхове. Всичко това наоколо е държавата на Старапланина. Такива бакаджици, такива безгранични обзори, такива ширнали се български пространства се разкриват в десетки и десетки пасажи от пътеписите на Ангел Каралийчев. Един грузински поет ми беше казал преди много години: „Моята родина – това е моята вътрешна безкрайност!“. В четене на пътеписите му можем да настояваме, че неговите/нашите полета, долини, равнини, вътрешните пространства на затворените между хълмовете и върховете ширинета наистина са безкрайни. Отново цитирам: Ето там, зад Кобилино бранище, през прелеза, се мержелее Дунавската равнина, а на юг, зад оная отсечена равна гора се вижда София, престолния град, сърцето на България. Тя е голяма колкото крило на врабче и от време на време светва бърже и угасва върху врабчовото крило едно зърно светлинка като око на мравка. То е златното кубе на катедралата Александър Невски. Струва ти се, че земята е пуста и необитаема, както е била на шестия ден на битието, когато голият Адам се е разхождал по меката благоуханна трева на райската градина. Но самата тази земя има своето самосъзнание, своята памет за обитаването през вековете, носи и пази историческите разкази за себе си. Автобиографичният образ на връщащото се назад в годините селско момче придава плътност и достоверност на тази памет.

Поетите и писателите са добрите духове на селищата, през които преминава и на които гостува авторската свита; та това са родните места на Трифон Кунев, Никола Ракитин, Цанко Церковски, които също са – заедно със своите родители – персонажи в текстовете. Въобще литературата присъства навсякъде като духовна сърцевина в тези утопични български земи – чрез вълшебните изящни стихове на Николай Лилиев и названията на Йовковските добруджански места. Но освен памет и светла духовност тези земи имат и своето оптимистично бъдеще. Майсторът Георги Овчаров е дошъл на този бряг да издигне едно общо жилище за утрешния ден, за новите поколения, които ще растат заобиколени от красота и здраве и ще разбират по-добре от нас какво значи дело на изтънчена ръка. Така утопично сме заведени на черноморския бряг, в почивния дом „Кооперативен ратник“ – близо до летовището и манастира „Свети Константин“.

Продължава обиколката из българските пространства с посещения в Созопол-Аполония, в съседното на все още неосвободената Добруджа крайбрежие, във Велико Търново и Карабунар – при „извора на рубинено южно вино“. Навсякъде Каралийчев намира ярки персони, които разкриват тайните от самата скрита същност на старинните селища. Така в Търново това са предприемчивите люде от чаршията, охотно беседващи с посетителите. В очерците от втората половина на книгата авторът напуска с група писатели и журналисти българските земи и се отправяме във Франция, Испания и Италия, припомняме си за българските дела на Иречек, за да завърши това европейско пътешествие със следното поетическо обобщение за пътищата на съзерцаваните в пристанищата презокеански кораби: Пъплят по земното кълбо, както пчелите пълзят по кората на някоя сочна узряла ябълка, паднала от клона на пътеката.

Геополитическата тематика мощно нахлува на финала в следващата книга от поредицата – „Птичка от глина“. Всъщност основният корпус от текстове тук са разнообразни исторически и битови разкази – някои от тях с библейски сюжети. Тук ще се съсредоточа върху последните два големи очеркови текста: „Добруджа 1940″ и „Земя свещена“, посветен на Македония.

Очеркът „Добруджа 1940″ е направен като патетична, пределно емоционална хроника на триумфалното посрещане на българските войски в голямата равнина след обявяването на влизането в сила на Крайовската спогодба. Авторът повествовател е в групата български писатели, които съпровождат българските военни части; той самият си води дневник на събитията и впоследствие го използва при написването на очерка. Самият текст започва с едно поетическо въведение, с описанието на едно попътно пребиваване в родния кът, с припомнянето на картини от детството: Тръгнах по оня път, където са вървели моите деди подир крушовите рала, подир колите, натоварени с три реда снопи. И самото това сладостно-носталгично пребиваване непосредствено преди това толкова желано добруджанско присъединяване към общобългарските предели, има, разбира се, силно символическо значение. Този фрагмент с дата 17 септемврий започва така: Четири самолета минаха над главите ни, завиха към Добруджа и се загубиха в пепелявото есенно небе… / Влакът замина бързо. Сенките на миналото дълго тичаха по пътеките край насипа на железния път, но се умориха и останаха назад в нощта.

Самото пътуване към/в Добруджа е разказано като един наистина могъщ триумф на българския дух. Голямата група писатели (конкретни спътници на Ангел Каралийчев в частта, в която е разпределен, са Георги Константинов и Никола Фурнаджиев) са тръгнали да влизат в Добруджа с войските, да свидетелствуват пред историята, че са били очевидци на велики дни. Целият очерк отново е преизпълнен с цитати от писателски съчинения, със стихотворни фрагменти, с припомняне на легендарните йовковски добруджански места. Не само писателите и журналистите, но и офицерите преживяват много често това свое втурване в епичното, несравнимото, неповторимото, великото (Боян Болгар) през спомена за прочетеното и мечтаното от литературата.  Епическото навлизане в равнината е едно възвръщане на българската същност и самоличност на тези пространства. Събуждат се исторически спомени – от времената на пристигането на Аспаруховите конници до славните победи на Силистренския полк в похода към Цариград, през Балканската война до устрема на Белия ескадрон при набезите в Първата световна война. Безмерна е радостта на освободените след повече от двадесетилетния чужд гнет: Равнината ехти. Като развълнувано море бучат гласовете на българите, които се срещат в този исторически час. Чуйте гласа на Добруджа! Това е викът на възкръсналата правда. Гласът на девойката, която чака с копнеж своя годеник. Песента на жетварката, която реже тежки ръкои. Гласът на майката, която изсипва от кадилницата въглени до главата на своя погубен син. Шумолението на отприщения поток, който залива с жива влага напуканата жадна земя. Чуйте гласа на Добруджа!“ Каралийчев не ни занимава с геополитическата подоснова на постигнатото с един временен компромис между нацистка Германия и комунистическа Съветска Русия споразумение; за него (а и за всички българи, включително и днешните) то е висш акт на върховна справедливост, то е една от малкото осъществени български утопии в стремежите към обединяването на всички населявани с българи земи. Религиозното благоговейно настроение е обзело всички вече във вечерните часове. Ето финалът на очерка: Командирът вдигна чашата си за писателите, които намериха братски прием в голямото семейство на дивизията. Георги (вероятно Констатинов?) отговори развълнувано. Изведнъж падна непрогледна нощ. Войниците пеят вечерна молитва. Над стана блещука Голямата мечка.

Сходна е еуфоричната патетика и във втория очерк „Земя свещена“. Но по отношение на земите на Вардарска Македония знаем, че обединителната акция остава една съвсем временна, щастлива за мнозинството от българите илюзия, една съвсем краткотрайно реализирана геополитическа утопия. И за съжаление, така патетиката в очерка на места днес звучи не само с трагическа обективна ирония, но и дори някак фалшиво.  

Ето встъпителният патетичен пасаж от този очерк: Ние видяхме тоя велик ден, когато ангелът на свободата размаха криле над всички огнища, където се чуе българската реч. Излязоха от тъмниците живите поборници с побелели коси и хлътнали очи. Завърнаха се прокудените, като пилци разпилени по всички краища на земята. От гробовете излязоха оная тма войници, които от векове са гнали за правото на българския народ да живее – пронизани от стрели, прободени от копия, насечени с ятагани, увиснали на бесилки, ослепени с огнено желязо, разкъсани от снаряди, простреляни с картечници, – излязоха и тръгнаха невидими сред нас. Отново образността е предимно пространствена.

Самото название на очерка земя свещена свидетелствува, че в българското масово съзнание, а и в литературно-художествената култура, Македония е сакрализирана като много важна част от общобългарското землище, тя е свръхоценностена, тя е земята на свети Климент Охридски и на свети Наум. (Ще си позволя две лични свидетелства за продължаващата актуалност на това сакрализиране: в нашия дом на ул. „Хан Аспарух“ често се водеше един несвършващ спор. С вуйчо ми Иван Карафилов като македонстващи страдахме от немарата на комунистическата държава относно съдбата на нашите братя край Вардара, а баща ми инженер Димитър Неделчев – като идващ от Северна България – ни казваше: „Заради вашата Македония са причинени всички трагедии на България!“. Наскоро имах приятелски разговор с президента Петър Стоянов около ситуацията с евентуалните преговори за приемане на Северна Македония в Европейския съюз и той ми каза: „Аз, като човек, чийто род произлиза от Дедеагачко, би трябвало да съм против тази свръхфиксация за Македония, заради която изпуснахме земите на Беломорието“.)

Но през 1941–1943 г. илюзията, че Македония се присъединява завинаги е твърде силна и Ангел Каралийчев ѝ дава убедителен разгърнат израз. Интонацията на целия очерк е не толкова мажорна, колкото меланхолно-минорна. Пътуването през македонските предели е пътуване през историята; то е предимно несекваща поредица от срещи със старинни църкви, манастири, надгробни кръстове, със Самуиловата крепост и със свети Климентовия саркофаг, със светлите води на езерата при Охрид и Преспа, с планините на Бабуна и Пелистер. Това пътуване из македонските земи ни е дадено като едно поклонение из Светата земя. То е одухотворено и от възкресените сенки на охридския строг учител Григор Пърличев и от изпятата под хилядолетния чинар негова жалостна песен за прощаването на последния охридски архиепископ със своите пасоми, на скопянинина Райко Жинзифов, от припомнянето, че прекосеният град Ресен е родното място на големия съвременник Симеон Радев. И все пак хората на Македония остават в този очерк някак полуанонимни. Цитирам: Като тревицата, поникнала между камъните на стария калдаръм, тоя народ е проникнал с корените си дълбоко в родната земя. Колко пороища са го влекли, колко градушки са го чукали, колко железни подкови са го тъпкали! Окървавената колесница на историята е минала с трясък и смъртно тържество. Вековете са превърнали на стомана нежните коренчета. Щом падна първата влага и свободен лъх мина над заробения край – пожълтялата тревица бликна и заблещука. Гора ще порасте, могъщи дървета ще се дигнат там, където беше гибел и запустение. В целия очерк няма нито дума за Илинденската трагическа епопея, за воеводите на ВМОРО, за четническата мрежа, обхванала като революционна държава в държавата цялата тази територия. Ангел Каралийчев се държи политкоректно спрямо нормите на тогавашната политическа власт. Като непрестанно явяващи се мотиви ни се разказва за срещани из пътя навсякъде немски войници; има дори и един овчар с българския трикольор на едната си ръка и с пречупения нацистки кръст на другата. 

Естествено, различна е и последвалата издателска съдба на двата очерка в следдеветосептемврийския период: Добруджа 1940″ е възпроизвеждан в избраните съчинения на писателя, но „Земя свещена“ е грижливо укрит, забравен и изхвърлен. А още по-драматична е съдбата на последната книга от тази поредица: Земята на българите“.

Бе споменато, че книгата има две издания: от 1939 и от 1943 г., като първото издание е преиздадено във Велико Търново едва през 1992 г. Отново това са очерци и пътеписи за пътешествия най-често на писателски групи – „Край Тихия Дунав“ и „Лудогорие“, „Мелник“ и „Чепинското корито“, „В Средна гора“ и „Лято в Острец“, „Край Белия Вит“, „Беглика“ и „Ябълки край Струма“. Като последен текст в първото издаие е прибавен големият пътеписен очерк „Цариград“, за който писателят пише във встъпителния текст че той „е вън от пределите на България и не свесвързан със заглавието на книгата“, но „е писан редом с другите откъси“. Подобно на творбите от „Сребърна ръкойка“, и текстовете от тази книга са плътна, преизпълнена с битови детайли, с народоведски характеристики и с прелестни пейзажни описания проза. Но някъде на втори план застрашително звучат тътените от разгарящата се голяма световна война. Ето как: На Ломското пристанище са стоварени хиляди плугове заривачи на царевица. Те са същинска благодат за царевицата покрай Дунава, които дават по три или четири „гълъби“. Орачът натиска железния плуг, оре смолницата и когато спре конете най-накрая да отдъхнат, слага ръка на челото и дълго гледа към дълечината: дим се дига над широката земя. Смъртта размахва косата си (из „Дим се дига“). Тук-таме се мяркат и германски войници, съюзниците. Според нова охридска легенда явилият се на прага на своята църква свети Климент се обръща към насочилия към него оръжието си сръбски войник: Прибери го куршумът твой, аз не съм от ония, които падат пронизани от куршум. Слушай какво ще ти поръчам: да преметете този двор, защото скоро ще пристигнат гостите и стопаните, а вие ще си ходите. Ще поведете охридските момчета с войската си, но те ще се върнат пак живи и здрави. И коментарът: Като казал тези думи Свети Климент бавно се прибрал в стария храм. Неговите думи се сбъднаха скоро. Дойдоха гостите германци, прибраха се стопаните-българи, а нашите момчета се върнаха скоро до едно – Божията десница ги запази. Или: българският обединителен идеал, новата утопия за българските земи се осъществява (според тази версия) със съдействието на съюзниците от Тристранния пакт. Та нали българите се определят като прусаците на Балканите!

Версията се укрепва с прибавянето във второто издание на „Земята на българите“ на един последен пътеписен очерк „В Лотарингия“ – за тези толкова оспорвани между Франция и Германия през столетията земи. Парадоксът е, че макар и печатан през 1942 г., този прибавен очерк всъщност е по-скоро с профренска тенденция, в него има дори и една апологетическа страница за Орлеанската дева. Самият финал на текста всъщност звучи – чрез спомена за Вердюн от 1916 г. – съвсем пацифистично. Но макар и пасажите за преминаването през Мюнхен и други германски топоси да са интонирани умерено позитивно, макар и някак геополитически неутрално, ето този детайл внася един ярък пронацистки акцент: Той (базираният в Мюнхен български художник Константин Гърнев, бел. моя, М.Н.) ни поведе през Хитлеровото средище, снехме шапките пред мястото, където са паднали първите национал-социалисти, прекосихме просторния Кьонингсплац, настлан с огромни гранитни плочи. Все пак този очерк естествено никога не е възпроизведен занапред през годините. Самата идея за утопическото виждане на земята на българите задълго се разпада.

В своите знаменити Сурвакници във в. „Слово“ от януари 1940 г. писателят и критик Петко Росен пише всъщност доста сдържано и вътрешно противоречиво за „Земята на българите“ на този свой любим писател: С новата си книга „Земята на българите“ Ангел Каралийчев ни поднася картини и унеси, отразени в паметта на един ентусиазиран съвременник. / Поръсил ги с обилното си сладкодумство и преподсладил с един сладнив, почти казионен патриотизъм и още с един повишен патос, който го измества в една полупублицистична област, гдето в никой случай той, като писател, не може да търси своя литературен възход. / Горчивото е подслада на сладникавото; вкусното е съразмената пропорция на едното и другото.

Подобни утопии наистина могат да се разпадат, независимо от поддръжката на държава и дори на много добри писатели. Разбира се, с опитите си за утвърждаване в България чрез пътеписите си след 9 септември на утопиите за Великото пролетарско отечество Ангел Каралийчев не е имал всъщност никакъв шанс!

Доклад за Национална кръгла маса „120 години от рождението на Ангел Каралийчев“, град Стражица, 14 октомври 2022 г.

Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, между които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературно-историческата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на НБУ.

Свързани статии

Още от автора