0
5096

Утопията на виртуалното

фрагмент от плаката на Божидар Йорданов

„Опит върху свободата“, виртуален спектакъл, режисьор Боян Крачолов, виртуалограф Ирена Дойчева. Участват Божидар Йорданов, Владимир Матеев, Галя Костадинова, Иван Николов, Йордан Ръсин, Мартин Димитров, Надя Керанова, Симона Здравкова. Премиера на 20 май 2020 г. Повторно излъчване на 30 май, събота, от 21 часа.

За мнозина се оказва проблемно претворяването на съществуването в сферата на дигиталното. Част от вниманието симптоматично се фокусира върху невъзможностите, които опосредствената комуникация, виртуалното присъствие и технологичното мълчание привнасят. На този етап отливането на човешкото, каквото и да се разбира под това, остава по-скоро в сферата на научната фантастика, но прониквания между фантастичното и реалното, всеизвестно е, съществуват в настоящето. Категорични сa гласовете у нас, че присъствието му не би могло да намери адекватния си технически еквивалент. Но това не възпрепятства намеренията за предаване на опит през технически средства. Именно форматиращата функция на дигиталното е катализатор за част от процесите.

Виртуалният спектакъл „Опит върху свободата“ е гранична форма между драматизиран уеб семинар за фотографията и дигитално поетическо четене. Без да е нито едно от двете, видеоизлъчването е театрален опит за израз, опосредствен през технологията. Дали е реакция към затворените до този момент сцени, или пример за възприетите понастоящем граници на живеенето, е рано да се каже. Все още е твърде наситена представата за тотално отливане в дигиталното, отвъд непосредственото ни съществуване сред другите. Но в крайна сметка намерението на екипа не е критически поглед към настоящите условия, а стъпва върху фотографската прямота и философската поетика на проф. Цочо Бояджиев. Синтетичното в театъра, което кара останалите изкуства да взаимодействат едно с друго, бива засегнато непряко чрез включените текстове, ритъм на речта (теоретична и поетична) и паузите между нея, светлина, жестове, прекъсване и включване на излъчването. Въобще ансамбълът на театралната езиковост бива впрегнат, но непряко, защото темата, която ръководи виртуалното изследване, е свободата. Опитът проблематизира доколко неопосредствената свобода, а в този контекст и творба, могат да бъдат осъществени подобно лунната фотограма на Стриндберг, където е премахнат затворът на камерата и обектът (луната) предоставя пряко своя отпечатък върху светлочувствителната хартия. Макар в поредицата „Умно село“ проф. Цочо Бояджиев да разграничава собствената си позиция спрямо изкуството на поезията, фотографията и философията, то театралният опит доказва как поетичният език и фотографският поглед в работата му са пропити от непреодолимата философска нагласа на присъствието му в света[1]. Проявлението ѝ се изразява в излагането на дадени доводи, зад които всъщност стои проблематично питане за света. И във виртуалния спектакъл питането се колебае между времето на фотографския и поетическия образ.

Ролан Барт разсъждава[2] през 70-те години на миналия век върху прекъсването на времевия поток във фотографията. От една страна, кадърът запечатва стоящото пред обектива, а от друга, губи стоящия зад камерата, фокусирал своя обект. Фотолентата или днешният дигитален приемник фиксират преходното като непреходно. Носителят на време от жива материя се прехвърля върху фотографската хартия или добива дигитално пикселизирано измерение на съществуването. Обърнато към „Опит върху свободата“, може да се каже, че опосредствеността на живото излъчване запечатва актьорите в тяхното пристъпване чрез театрални способи към прекъсването на времевия поток. Докато трае конкретното излъчване, сме свидетели на отпечатването от живото в неживото, от изпълнението сега към архивния запис. Ограниченото време, в което видеоформатът беше достъпен (от 21 до 23 часа), предотвратява кристализирането на опита като архив и донякъде запазва аурата му на виртуално преживяване.

Поетическият език, внесен в представлението, има спираловиден характер. Носителят на речта е с ясното съзнание за отпадащото от настоящето, но то непрестанно се завръща под формата на поетичен образ, разкриващ атавистичното в езиковото съществуване.

И няма никакво съмнение, че тъй ще бъде.
Във друго време, другаде, за другиго…[3]

Отмерената реч в случая е неспособна да улови хода на времето, а успява само донякъде да запази следа от него. Вместо прорез в настоящето, тя е лакмус за преминаващото. Когато преживеният вътрешно опит бива преведен чрез езика, се открива отстранеността на изказващия от собственото му време, а съответно и от света, който обитава. Той е прехвърлен в едно безвремие, където каквото някога е било, отново е, но без да присъства. Под въпрос е доколко може да се осъществи подобно намерение дори и при конкретно физическо изпълнение на театралния замисъл. Не губи ли поезията главното си прозрение, когато тя вече не е основното, а само част от цялото в синтетичността на театъра? Дали провидяното съществува само върху подредени редове, или напротив, живостта се претворява в изказа отвъд страницата (печатна или дигитална)? При всеки случай отелесяването (дори когато телесността се разпада във виртуалност) на стиха е проверка за наличието на поетически образ и възможното му разгръщане в света, пък било то и само в театъра.

След тези кратки бележки нека вниманието се насочи към конкретния виртуален спектакъл. „Опит върху свободата“ фрагментира езиковите средства на театъра в пресечната точка между поезията и фотографията на един и същ автор. Основното опасение е дали изобщо може да се говори за форма като виртуален спектакъл. От една страна, успява ли излъчваното да овладее аспекти на театралната техника, а от друга, може ли да се характеризира като събитие, споделено между изпълняващи и възприемащи. По отношение на последното настоящият текст донякъде отговаря на поставения въпрос. По-трудно изглежда да се набележат чертите на специфично театралното във всеобщо виртуалното. В този вид тренираната сценична реч, погледът и поведението на тялото биват преработени през филтъра на камерата, микрофона и допълнително пренастроени от алгоритъма на техниката. Тялото и гласът на актьорите са отчуждени от възприемащия и предадени чрез технически средства. Това, което е налично, е ехото на живото изпълнение някъде другаде, не тук и сега. Драматизирането на текстове, непредназначени за сцена, чрез деконструкция на живото изпълнение във виртуално позволява завръщане към театралния израз като преосмисляне на настоящото и прекрачване на обективното по посока на интуитивното. Неспособността на актьорите да постигнат диалогичност в редките случаи, когато има намерение за такава, или напразният опит (също в няколко случая) да се играе с физиката на дистанцията и възможността за нейното преодоляване са показателни за потенциалните несполуки на виртуалната форма. Въпреки това театралната форма успява да съхрани опита като посегателство върху непознатото, като изследване на границата, като обитаване на принципно несъществуващото и маркира територията на тепърва разгръщащата се в този си вид виртуалност.

Определен риск е предприет и следва да се запази ясното съзнание за направения залог. Приближаванията и отдалечаванията, заиграването със и без наличните средства се превръщат в основен метод при предстоящите опити за свобода и съответно разкриващата се нейна противоположност. Възможен избор е отказът от подобни прояви със съответните разумни доводи. Но дали това означава да се прекратят въпросните опити и не се ли крият в това форми на не-свобода или въобще на невъзможност за свобода, за която съвременната мисъл все по-осезаемо настоява?

[1] Умно село, „Фланьорът: Цочо Бояджиев“, 27 февруари 2016 г. 
[2] Барт, Р., Camera Lucida. Записка за фотография, изд. „Агата-А“, 2001 г.
[3] Бояджиев, Ц., Космогония. Достъпно на https://litclub.bg/library/nbpr/bojadjiev/kosmogonia.html.