0
2227

Учебниците, паметта и историята

Поддържаме повече от трудни връзки с миналото и скандалът с учебниците по история за десети клас го доказа. Преди да дам конкретните примери как, може би е редно да се опитам да обясня защо е така.

Първият проблем е с паметта – колективна, но и индивидуална. Как помним близкото минало – на НРБ и на прехода? Всички ние – не само историците, авторите на учебници или учителите на децата ни. Съответно: как да се съвмести в едно паметта за престъпления, вини и травми от близкото минало, очевидно разбунваща и отваряща рани сред конфликтни групи в обществото, където от десетилетия се води „война на спомените“? И още: как фактите, как събитията, случили се преди седемдесет, петдесет, а и тридесет години в България, да влязат в учебника по история и да се навържат в разказ, понятен и за десетокласници?

Вторият проблем е не малко ключов: как учебниците нормализират миналото с оглед на настоящето. Веднага искам да уточня, че изобщо нямам предвид реидеологизация на историята, сходна с писането на учебници по времето на комунизма. В случая следвам методологията на нашия сънародник Цветан Тодоров, който в книгата си „Памет за злото, изкушения на доброто“ поставя тези проблеми тъкмо с оглед на учебниците. Цветан Тодоров търси онзи модус на писането на миналото (историята е винаги конструкция), така че то да бъде урок, а не мъст, но същевременно – да бъде автентична памет, а не забрава. Затова сред много възможни памети за тоталитаризмите, за нацизма и комунизма, той извежда проблема за справедливата памет, за паметта-образец, която би трябвало да надделее над личностни или политически пристрастия.

Особено препоръчвам тази книга на някои автори на учебници, разпалено отстояващи тези дни тезата, че и те като историци имат право на своите си политически пристрастия. В лично качество, да. Демокрацията им гарантира това право. Но е повече от сигурно, че така те помнят „онова време“, така то е част от тях. И съответно, ако използваме една формула на френския историк Марк Феро, те налагат „мълчание, свързано с принципа на легитимността“.

Само че в случая спорим не за дадена статия, монография, за личен или професионален възглед. Спорим за оценката на комунистическото минало, което трийсет години след 1989 г. вече би трябвало да е придобило чертите на що-годе „консенсусен разказ“, за да може да влезе в учебниците по история. Спорим за оценки на тоталитарната система, която (пак ще цитирам Цветан Тодоров), „твърдеше, че защитава Човека, но принасяше в жертва хора“ – „за нас „враговете на народа“ не са човешки същества“. За това спорим в момента.

Спорим за учебника по история за десети клас. И за това какво биха разбрали от него учениците, за „капаните на паметта“, които ги дебнат на едно или друго място.

За да бъда по-конкретен и да спра с теоретизацията, отварям учебника по история за десети клас на издателство „Булвест“, чиято „съвременна част“ разбуни най-много спорове.

Първото впечатление е, че в раздела „България след Втората световна война да 1989 г.“ (с автор проф. Евгения Калинова) методологическата рамка, предложена за периода 1944–1989 г., е общо взето спазена. Описана е тоталитарната държава в България, говори се за масовите репресии и съветизацията на страната, в рубриката „Речник“ е обяснено какво са лагерите (ТВО) и т.н.

Ала дяволът е в детайлите.

И ето че още в първите страници на раздела (с.305) погледът ми попада на рубриката „Когато фактите говорят“. А там четем следното: „Още в първите дни след 9 септември 1944 г. започват арести на хора, принадлежали към местните органи на властта, полицията и жандармерията. БРП поощрява репресиите като отмъщение заради убийствата на нейни кадри в предходния период, но ги използва и за разправа с политическите противници“.

Смущаващото в случая е, че репресиите в „кървавата есен на 1944 г.“ се свеждат само до „хора, принадлежали към местните органи на властта, полицията и жандармерията“. Такива ли обаче са „фактите“? А многото избити журналисти и интелектуалци – като Данаил Крапчев или Йордан Бадев? А десетките свещеници и духовници? Те къде остават? В коя графа попада примерно случаят на писателя хуморист Борис Руменов (Борю Зевзека), убит в Радио София от пролетарския поет Станислав Вихров, който впоследствие признава, че… го сбъркал с Елин Пелин, когото всъщност искал да ликвидира?

Имаме ли тогава съмнения как учениците в десети клас, при така зададената „фактология“, ще отговорят на зададения по-долу въпрос „за работа в клас“: Срещу кого са насочени репресиите? Обяснете защо.

Ясно е как ще отговорят. Ще повторят нещо от рода, че явно е имало някакви отмъщения „око за око и зъб за зъб“. И ще се кокорят по-сетне, когато в главата за „Българската култура и новите технологии през втората половина на ХХ век“ (с.336) ни в клин, ни в ръкав съзрат снимката на карикатуриста Райко Алексиев, за когото е отбелязано, че е „жертва на репресиите през есента на 1944 г.“. Нали, следвайки логиката на изложението, жертви бяха само кметове, областни управители, полицаи и жандармеристи, а пък сега изниква и някакъв си там карикатурист? И забележете, казусът е даден с указанието: Потърсете информация и обсъдете в клас защо е ликвидиран от властта.

Извинете, но ако учениците трябва сами да търсят фактите (навярно в „Уикипедия“), защо е тогава учебникът? И чрез обсъждане в клас ли ще се изясни съдбата на едно от най-острите пера в българската карикатура, превърнат в „парче месо“ чрез побоища в Дома на слепите от видни дейци на комунистическата власт?

Най-скръбното е, че в обяснението си до МОН издателство „Булвест“ се позовава тъкмо на наличието на снимката на Райко Алексиев и дадената „задача в клас“, като доказателство, че са били отметнати „репресиите срещу интелигенцията“.

Вярно, по-надолу се говори за забранени пиеси на Валери Петров и Недялко Йорданов, за спрени филми на Бинка Желязкова и Христо Ганев, за унищожаването на „Люти чушки“ на Радой Ралин и Борис Димовски. Но в споменаването за дарованията, излезли в периода на либерализацията (Константин Павлов, Стефан Цанев), не се обелва нито дума за десетилетния идеологическия тормоз над Константин Павлов, съсипал живота на един от най-големите български поети от втората половина от ХХ в.

Да, наистина, цитира се откъс от есе на Георги Марков за превратните отношения власт–интелигенция, но представянето му като „Личност от епохата“ завършва със смайващата формулировка, че „умира след покушение, за което и днес има разнопосочни версии“.

Обяснението, което ни се дава, е, че това бил „балансиран подход към фактите“. Всяко нещо трябвало да се покаже с плюсовете и минусите.

Добре, така да бъде. Но къде тогава са „минусите“ в представянето на дейността на Людмила Живкова, за която се пеят единствено дитирамби, че „отваря българската култура към света“? Аз поне не откривам такива.

Напротив. Следвайки учебния материал, десетокласниците трябва трайно да усвоят „факта“, че „людмилието“ (както го наричаше Вера Мутафчиева) е последният златен век на българската култура.

Къде, питам пак, са „минусите“ в „плюсовете“ в рубриката „Още за инициативите на Людмила Живкова“? Откъдето научаваме единствено следното:

„Те (инициативите – б.м.) целят да изтъкнат древните корени на българската култура и да я популяризират в чужбина. Най-значими са изложбите на тракийски съкровища, български икони, средновековно и съвременно българско изкуство. Живкова има заслуга за създаването на Галерията за чуждестранно изкуство в София, на Националната гимназия за древни езици и култури, за построяване на Националния дворец на културата. По нейна инициатива в България са представени програми за творчеството на Леонардо да Винчи, Николай Рьорих и др. и се провежда Международната детска асамблея „Знаме на мира“.

Следват въпросите за „работа в клас“: Как бихте оценили културната политика, свързана с името на Л. Живкова? Кои фактори са я направили възможна? Сравнете постигнатото с предходните периоди. 

Оркестърът свири туш и следват аплодисменти. А ние се връщаме в детството си, когато се спускаха средношколски реферати за „ролята на всестранно развитата личност в развитото социалистическо общество“ и на ролята на др. Живкова в него. При това в съчетание с „огнените ѝ вихри“ и конските опашки по ренационализацията на „1300 години България“, подготвила впрочем Възродителния процес.

Критичните маркери към съдържанието на този учебник не са никак малко.

Ала не мога да пропусна една ехидна бележка на с.316. Става дума за раздела „България и всестранното сближаване със СССР“, където се казва, че Тодор Живков в края на 1963 г. наистина предлага на Никита Хрушчов „всестранно сближение и в перспектива сливане на страната (ни) със СССР“. Ала най-отдолу на учениците е сервирано следното обобщение: „След 1989 г. епизодът е медийно представян като опит за превръщане на България в „16-а република“ на СССР“.

След което „невинно“ се поставят следните въпроси на учениците: Как оценявате предложението на Т. Живков от 1963 г. от гледна точка на националните интереси на България? Аргументирайте отговора си.

Извинявайте, но това е „идеологическа предпоставка“, обезсилваща историческата истина. И е наистина недопустимо.

Както недопустими са и други „размивания“ в историческия разказ на прехода, които прави проф. Искра Баева в следващия раздел – „България след 1989 г.“. Имам предвид оценките, дадени на доста спорни фигури като Андрей Луканов или Жан Виденов. Ала за тях липсват „разнопосочни версии“.

Кой е Андрей Луканов (1938–1996)? Роден е в Москва. Завършва международни отношения в Съветския съюз. Представя България в ООН и в СИВ, а през 1989 г. осигурява съветската помощ за отстраняването на Тодор Живков от властта. Съдейства за трансформацията на БКП в БСП и за въвеждането на политическия плурализъм в България. Оглавява първите две правителства на прехода – от февруари до ноември 1990 г. Принуден е да подаде оставка под натиска на профсъюзите. На 2 октомври 1996 г. е застрелян от наемен убиец пред дома си.

Така ли е, или не е така? Представете си как дете, родено през 2002–2003 г., чете тази биографична справка. Какво ще научи от нея? Че Луканов е политикът, извършил „българския преход“, създател на политическия плурализъм, когото, непонятно защо, някакви, вероятно вредни, „профсъюзи“ (?), са накарали да се оттегли, вместо да довърши начертания от него „плавен преход“, обяснен на друго място.

Да е имало някаква „Луканова зима“ – този първи и незабравим шок на българския преход, белязал първата вълна на миграция от страната? И кой убива Луканов? Да не би той да става жертва на някакъв нещастен случай, или върху него се стоварват силите на конструирания от него „плавен преход“? Децата най-вероятно сами ще трябва да търсят в интернет отговорите или пак да питат вкъщи, като едни ще им кажат едно, а други – друго. Ама нали историята е тъкмо това – „живот в плюсове и минуси“, както бе озаглавил мемоарите си първият и незабравим председател/президент на Републиката Петър Младенов.

И така си идваме на думата за „танковата касета“ – дали е „най-добре танковете да дойдат“ или „Станко да дойде“. На с.348 в учебника Петър Младенов е представен сухо като „Личност на епохата“ – политик и държавник, написал остро писмо срещу Тодор Живков и наследил го на постовете му.

Ала на следващата страница имаме „Още за танковата реплика“: На митинга от 14 декември 1989 г. поискват отмяна на чл.1 от Конституцията. П. Младенов се опитва да успокои множеството, но не искат да го чуят и той казва на околните думи, заснети от Евгений Михайлов. След половин година в предизборен клип на СДС прозвучава записът с фразата: „По-добре е танковете да дойдат“. Избухва скандал, от БСП оспорват автентичността на записа и твърдят, че Младенов е казал: „По-добре е Станко (Тодоров – председател на НС) да дойде“. Споровете продължават и до днес.

Кои „поискват отмяна на чл.1 от Конституцията“, не става ясно. Съвременниците и хората като мен, студенти тогава, които бяхме на площада, знаем. Учениците обаче трябва внимателно да прочетат предната страница, инак контекстът напълно ще им избяга. Но още по-екзотично е обобщението за „споровете, които продължават и до днес“. Поради което и на учениците се предлага сами да „допишат историята“, както е във френския „нов роман“, където в една своя книга нобелистът Клод Симон оставя за целта една бяла страница.

Посланието към учениците в десети клас е следното: Коя теза за „танковата реплика“ приемате? Аргументирайте се. Както се казваше в една популярна телевизионна игра – възможностите са „петдесет на петдесет“.

Ала в случая на Жан Виденов тези възможности са дори още по-малко.

Кой е Жан Виденов? Роден в Пловдив, завършва външна търговия в Москва и работи в ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз). През 1990 г. става депутат във ВНС от листата на БСП, а през декември 1991 г. е избран за председател на партията. Става министър-председател в момент, когато пред България стоят много предизвикателства, а правителството му се опитва да задоволи очакванията за „по-плавен“ преход. Той не успява и през есента на 1996 г. срещу него се обявяват повечето политически сили, през декември 1996 г. подава оставка като премиер и като председател на партията и се оттегля от политиката.

Опитал се човекът да направи нещо, когато пред страната стоели „много предизвикателства“, ама не успял. Попречили му „повечето политически сили“, които провалили „по-плавния преход“. Злосторници никога не липсват! Какво, според вас, ще разберат учениците от това описание на управлението на Жан Виденов? За най-големия кошмар в най-новата българска история, за ужаса на хиперинфлацията – 3– 4 000 лв. за долар (в края на 1996–началото на 1997 г.), когато заплатите се свиха до 5-6 долара? За последния и най-крупен фалит на България, предизвикан от икономическата програма на Виденов за „съживяване на производството“?

И как ще отговорят според вас на въпросите, зададени от авторката на учебника, която по времето на Виденов е член на Висшия съвет на БСП и активно подкрепя описаната от него политика: Кои мерки на правителството му стоят зад определението „по-плавен“ преход? Възможен ли е такъв в българските условия? Аргументирайте се.

Струва ми се, че преди учениците, е редно да се аргументират историците.

Вярно е, че в началото на прехода историята набързо бе разделена на „червена“ и „синя“, на „лява“ и „дясна“.

Трийсет години след 1989 г. ми се струва обаче безумно да вкарваме в оборот такива учебници, пък всеки учител (или родител) да избира каква история ще учи детето му.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияНаметало, течно като времето
Следваща статияСладко от череши