С режисьора Драгомир Шолев за новия му филм „Прасето“ разговаря Димитър Радев.
Прасето се казва Румен Георгиев. Той е ОПАСЕН! Той е на 13 години, има лунички, наднормено тегло и приятен глас. Майка му и баща му берат ягоди в Англия. Той е самотен. В училище е малтретиран. Той е жертва и това го прави опасен. За себе си и за околните. Обадете се, ако знаете нещо за Прасето!
Димитър Радев: Защо всички мразят Прасето – това мило момче с ангелски глас и симпатично луничаво лице? Само заради наднорменото му тегло ли са цялото това мъчение и агресия към него, или той е сторил нещо, за да бъде така смазващо унижаван от връстниците си?
Драго Шолев: Защото е различен. Ние не обичаме различните. Страхуваме се от тях и страхът поражда агресия. Това е наследено от комунистическия строй, когато да си различен или да се открояваш от тълпата беше недостатък, за който можеше да си платиш скъпо. В онова време да си различен беше равностойно на това да си недъгав или повреден. Сега, ако се замислим, пак е така. Друг огромен страх е „да не би да ме помислят за различен“. Това означава анатема. Това означава да си дамгосан. Ние не сме склонни да чуем различно мнение, да приемем чужда гледна точка. Наследили сме този закостенял ред от миналото и не искаме да се променим. Крием се зад стената от себеподобни, която ни дава илюзия за защита от другия, различния, чуждия, които тайно или явно ненавиждаме. Истината е, че мразим от страх и несигурност. Ние сме убедени, че живеем в свят, в който справедливостта не съществува, и затова сме принудени да оцеляваме, без да отстояваме идеали или да се придържаме към ценности.
„Прасето“ се опитва да се сприятели с Мартин, новодошлия в класа, и в началото сякаш спечелва симпатия му, а после Мартин става един от мъчителите му. Толкова ли е трудно да излезем от тълпата, която действа най-често като юмрук и само в крайни случаи се отпуска, за да погали с пръсти набелязания обект?
От моите наблюдения, когато става дума за оцеляване, всеки търси най-добрия начин за себе си. Да се скриеш в глутницата е едно доста ефективно решение. Тогава концепцията на оцеляване е: ще причинявам страдание, за да не ми причиняват на мен. Това е затворническата логика. Попаднах на интервю със затворници, където един мъж споделя следното: хората се делят на два вида – балъци и тарикати. Няма трети избор. Или ставаш един от тях, или се превръщаш в мишена. Мисля, че тази затворническа логика е напълно валидна за училищата особено от крайните квартали. Децата нямат трети избор и в това се състои трагедията. В този смисъл нека всеки родител се замисли, че сутрин праща детето си в „затвор“, където то е принудено да влиза в стереотипи, за които родителите не подозират. Училищата са се превърнали в терен за оцеляване, бойно поле, което всеки ден взема своите жертви.
Можем ли да приемем, че агресията в училищата между децата е вид защитен механизъм – унижавам другите, за да потисна и забравя проблемите у дома, в семейството, собствената си непълноценност и комплекси?
Децата гледат и копират поведението на възрастните. Агресивната домашна среда се предава и разпространява в училищата, но и обратният процес съществува. Не става дума за осъзнато или планирано отмъщение, но факт е, че причинителят на агресия в повечето случаи е жертва на агресия.
Това е твоят втори пълнометражен филм, след „Подслон“ (2010). Темите на двата филма много си приличат, главните герои са момчета на приблизително еднаква възраст, които имат проблеми както в семейството, така и в приобщаването си към социалната среда. Какво те привлича в тези сюжети, какво искаш да си обясниш или кой е въпросът, който искаш възможно най-искрено да зададеш на публиката?
Когато правиш авторско кино (за разлика от жанровото), ти говориш за най-съкровените неща от твоя живот. Това вглеждане във вътрешния свят е причина авторският ти продукт да бъде понякога прекалено тежък или прекалено натоварен със символни послания, или прекалено абстрактен. Или труден за възприемане от непредубедени зрители. Но ти като автор си длъжен да бъдеш искрен най-вече към себе си и после към зрителите. Ти настройваш възприятията на зрителите и те те следват със затаен дъх по пътя, по който ги водиш. Тогава зрителите стават още по-чувствителни и раздразнителни към манипулация или фалш. Авторът разголва своята душа така, както би го направил, ако се изповядва например. Затова повечето автори са особено чувствителни към критика, дори тя да е обективна. А критиката се забива право в сърцето или в друго чувствително място.
Всеки път, когато сядам да пиша, си задавам въпроса кое е най-искреното нещо, което искам да кажа. Или кое е това, в което силно вярвам. И така всеки път в моята фантазия се появява това 12-годишно момче, на което му предстои да порасне. А историята се поражда от само себе си, защото тя е свързана с характера на протагониста. Историята се поражда от характера и характерът се разкрива чрез историята. Сюжетите не ги избирам, а просто следвам пътуването на героя. Опитвайки се да разбера повече за него, преживявам заедно с него неговите неволи, проблеми и страдания. После се опитвам да открия връзката между света на героя и заобикалящия ме свят.
Темите винаги са едни и същи и те са зададени от класическите времена. Докато човек съществува в тази си форма, и темите няма да се променят. Ще трябва просто да се адаптират.
Бягството на момчето от училището, намирането на сигурно убежище в парка и завръщането му отново в света на възрастните след побоя, това може да бъде разтълкувано през теорията на Джоузеф Кембъл за мономита с трите фази – отделяне, инициация и завръщане, тоест като пътуване към себеосъзнаването и порастването. Какъв е урокът на Румен след последните перипетиите и узнавания?
Признавам, че съм голям фен на Джоузеф Кембъл и съм чел всичко от него. Може би несъзнателно съм повлиян от неговите идеи, но не съм се стремил да влизам в никаква теоретична рамка, докато съм работил по сценария. Ако филмът е подходящ за такъв анализ, бих се радвал да го чуя.
Възрастните в твоя филм имат нехайно и безобразно лице – учителите, полицаите, лекарите изглеждат хладни и леко незаинтересовани към съдбата на Румен. Филмът ми изглежда ако не като шамар, то като леко размахване на пръст към институциите в държавата, така ли е?
Последното нещо, което бих искал, е да размахвам пръст. Това, което съм търсил, е да създам една картина на ситуацията, в която се показва неспособността на институциите да разберат проблема и да го решат. Институциите отказват да се занимават с този проблем, като всъщност казват на децата жертви: „Оправяйте се сами, няма кой да ви помогне!“. С това засилват драмата и страданието на жертвите на агресия.
Самотата не е проблем само на главния герой, тази вирус носят и някои от второстепенните и епизодични характери – готвачът и собственикът на заведението, жената на автобусната спирка. Те също изглеждат уловени в капана на неразбирането. Докъде стига тази разединеност и доколко нашите души са обхванати от болестта на самотата?
Самотата е крайният продукт на разпада на обществото. Когато сме заедно, сме общество, но когато това общество се разпадне, ние ставаме индивиди, изгубили връзката помежду си. Пак сме същите и пак сме тук, но нямаме усещане за заедност. Това може би се нарича антиобщество, но то е утопия, защото никога разпадът не е толкова голям. До голяма степен това исках да произлезе и от филма – че човек, колкото и да е затънал, не може да се превърне в нечовек или античовек, той просто е принуден да се върне при хората и отново да се свърже с тях. Драмата се състои в пътя му. Във филма протагонистът попада в гората и там се крие подобно на диво животно, може да се каже, че се вживотнява или изгубва човешкото си лице. Филмът приключва, когато момчето започва да разказва пред социалния работник своята история – като първо споделя своето име. Започвайки да разговаря, главният герой отново придобива човешко лице.
И все пак какво би станало с Прасето, ако родителите му не беряха ягоди в Англия, ако можеха да говорят с него, да го успокоят след тежкия ден в училище, как би се развил филмът тогава?
Прасето е събирателен образ. Той представлява жертвата. Разбира се, в живота жертвите са от плът и кръв и всеки има своя драматична история, която е уникална и различна. Родителят обаче участва във всички тези житейски истории дори с отсъствието си. Къде повече, къде по-малко, ролята на родителите е или решаваща, или определяща за драмата на децата жертви. Докато работехме по сценария, се запознах с изследванията на UNICEF – за агресията в училищата основна роля беше отредена на липсващия родител. Една от формите на присъствие на родителя беше неговото отсъствие. Така че моят отговор е: ако родителите на Прасето не беряха ягоди, а стояха близо до него, такъв филм нямаше да има или всичко щеше да е по-различно. Но тук не трябва да се размахва пръст и към родителите, които са принудени да работят далеч от семействата си, за да могат да ги издържат. Знам, че трябва да се отнасяме с разбиране и към тези ситуации, защото това не е частен случай в днешно време.
Агресията към Румен ескалира с напредването на филма, той е бит, подложен на психически тормоз, унижаван, най-накрая втурналата се тълпа го напада като животно, гонено по време на лов. Трябва ли твоят филм да задейства някаква предупредителна червена лампа и има ли сериозни основания за притеснение за поведението на подрастващите?
Проблемът отдавна е надскочил мащаба на въпроса. Ние трябва да се притесняваме повече за поведението на възрастните. Агресията, която излъчват възрастните, е патологична. В света на възрастните вече нямa никакви скрупули, няма нищо свещено, отдавна всички авторитети са компрометирани, липсват положителни примери за подражание. Възрастните са се инфантилизирали и сякаш отказват да решават проблемите на своя свят, отказват да слушат и разсъждават трезво. Мисля, че това, което се случва в света на децата, е само отражение на света на големите. За съжаление нещата отдавна са прехвърлили зоната, в която един филм може да повлияе и да поправи пораженията. И въпреки всичко децата са най-малко пострадали от порочното време, в което живеем. Ако има шанс някой да бъде спасен, то това са децата.
Има ли нужда от промяна в нашите собствени нагласи за решаването на социалните и политическите проблеми и може ли гражданското общество да стане барометър за личностното ни израстване?
Исторически погледнато ние се оказваме непрекъснато неподготвени за промените, които ни поднася цивилизацията. Не сме били подготвени за Ренесанса, не бяхме подготвени за техническата революция, не сме подготвени и за либералната демокрация. Сега, когато живеем във време на изтичане на мозъци, ще ни бъде все по-трудно да наваксаме изоставането спрямо другите европейски народи. А за да се сравняваме с тях, ние тепърва трябва да доказваме привързаност към европейските ценности или въобще към някакви ценности. Ние имаме болезнена потребност от нова национална идентичност, която да ни дава самочувствие на съвременни хора, които ценят човешката свобода, чест и достойнство, и са готови да създадат среда, в която тези качества да виреят, една справедлива и сигурна среда. Това за съжаление засега остава само в сферата на мечтите, но, да, трябва промяна. Потребността от промяна е спешна и наложителна!
Първият ти филм „Подслон“ беше подкрепен от Националния филмов център, „Прасето“ е сниман предимно с твои лични средства, какъв е пътят на съвременното авторско кино в България и може ли да оцелее то без субсидии и подкрепа от държавните фондове?
Въпросът с националното кино е въпрос на престиж. Както в спорта личните успехи са и национални успехи, така и в киното ако спечели един, печелим всички. И ентусиасти винаги ще се намират, защото за много от нас киното винаги е било мечта. Добрите и качествени продукции обаче ще се случват в контекст. Защото за да се случи един добър филм, това е въпрос на групови усилия. Сам човек не може да направи филм. Всеки автор е зависим от хората, с които се обгражда. Става дума за професионална среда. За създаването на такава професионална среда може да е отговорна само и единствено държавата. Ако държавата не помага на киното, значи не е осъзнала, че става дума за престиж и за състезание на цивилизациите, и следователно не е заслужила да има качествено кино. Качественото кино трябва да се заслужи, няма да се породи от само себе си. Киното не е самобитно изкуство. Киното може да бъде мерило за цивилизованост и за качество на културните процеси, които се случват в едно общество. Неслучайно малките по численост европейски държави инвестират в киното, като от една страна, поддържат добре подготвени професионалисти, а от друга, привличат таланти от цял свят, като им дават терен и условия за работа. Когато държавата финансира националното кино, тя помага на същите тези мечтатели да творят, а не да търсят други места, към които да се приспособяват. Мечтатели винаги ще има и те винаги ще следват мечтите си – там, където намерят условия за това.
„Прасето“, режисьор Драгомир Шолев, сценарий Драгомир Шолев, Мартин Илиев, оператор Георги Андреев, в ролите: Румен Георгиев, Андрея Захариев, Филип Павлов, Матьо Горанов, Андрей Николов, Атанас Стоянов, Павел Поппандов, Радена Вълканова и др. Продуценти Драгомир Шолев, Елена Мошолова, копродуценти Ню Бояна Филм Студиос, B2Y, Скрийнинг Имоушънс, Папийон Филм
Димитър Радев е завършил актьорско майсторство в класа на проф. Димитрина Гюрова в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и е специализарал кино– и телевизионна режисура при акад. Людмил Стайков. Учил е кинорежисура и е завършил курс по сценарно писане в New York Film Academy. Има 4 студентски късометражни филма като режисьор и сценарист. През 2017 г. печели първо място в сесията на Националния филмов център за дебютен игрален пълнометражен филм с проекта „Рая на Данте“.
