Тази година петнайсети септември беше на седемнайсети септември. Тогава започна учебната година за учениците. Защото петнайсети септември се падна в събота. Седемнайсети септември се случи милостив, предишните дни валeше, но на седемнайсети времето остана сухо, въпреки облачното, тъмнобакърено небе. Няколко дни преди това ми се беше обадил моят учител от Английската гимназия Николай Николов, за да ми каже, че оттам ме канят да присъствам на откриването на първия учебен ден като почетен гост. Брей, почетен гост! Вероятно като едно признание за литературното ми творчество, за това, че два пъти мои разкази се падат на изпита за гимназиите. Хем се забавлявах, хем някак не си го давах това „почетен гост”. С една дума, не можех да откажа.
Не обичам организираните тържества, но тук, както обясних, не можех да откажа.
Облякох единственото си сако и точно в девет без петнайсет се срещнахме с Николай Николов на паметника „Левски”, за да отидем заедно до училището. Николай Николов беше с бастун. „Като Пенчо Славейков”, опита се да се пошегува той с малко крива усмивка.
По пътя ми каза, че се е пенсионирал. Или че са го пенсионирали, това не разбрах точно.
Николай Николов беше постъпил като учител по литература в Английската през 1978 г., една година преди аз да я завърша. Не ми беше преподавал. С него се запознах истински години по-късно, когато няколко лета подред пропадах на кандидатстудентските изпити по литература за Университета. С гръм и трясък! Само два пъти се срещнах с него, за по няколко часа. Вече не помня какво ми беше говорил, как ме беше наставлявал, но този път, на тези изпити влязох трети по успех в републиката. Двамата отпразнувахме както подобава влизането ми в Университета. Изпихме една бутилка „Столичная”, той пя с китарата песни на любимия си Висоцки, на Жана Бичевска. Оттогава го знаех истински, оттогава бяхме приятели и през годините винаги с гордост го наричах „моя учител”.
С моя учител влязохме в пълния вече с деца и родители двор на Английската, мен ме съзряха почти веднага и ме дръпнаха при почетните гости – зам.-кмета на община „Оборище” и още няколко човека. Аз повиках Николай Николов да се присъедини към нас, но той с малко крива усмивка каза, че ще отиде да види отсреща вече бившия си клас. Ние, „почетните гости”, се намирахме на няколко метра зад микрофоните, срещу ни в буквата „Г” бяха строени класовете на Английската. Директорката беше нова, не я познавах. Беше симпатична, хубава, енергична жена. Тържеството започна точно в девет по сценарий.
Докато стърчах зад микрофоните и слушах изказванията и приветствията, в главата ми избухваха цветни картини от моето ученичество. Точно тук, където стоях сега, буквално на същото място, се бих с едни момчета. Заедно с цветната картина в устата ми се появи дори и вкусът на кръвта, леко металическият вкус на кръвта. Брат ми, близнака, беше закачил едно момиче хубавелка от другото, 112-то училище, но тя си имала гадже и гаджето с приятелите си ме пресрещнаха след училище, обърквайки ме с моя брат, близнака. Приятелите се наредиха в кръг, а гаджето се хвърли срещу мен и ме удари в устата. Сграбчих го и се стоварихме на асфалта. Туширах го много лесно, чак се удивих на силата си. А и момчетата от моя клас вече бяха наизскочили и онези просто ги разпиляхме. Гонихме ги чак до парка „Заимов” (сега „Оборище”). Такива работи.
В тоя момент ми дадоха думата и на мен. Тръснах глава и се отправих към микрофона. Колко неща имах да кажа на децата. И как в такива моменти никога не ни идват думите, с които да кажем важното. Все пак се опитах. Казах им, че тъкмо сега, в тяхната възраст, те могат да срещнат книгите, които после ще препрочитат цял живот. И нека да не пропускат този шанс. Виждах на петдесет метра пред мен моя стар учител Николай Николов, който беше застанал до строя на своя, вече бивш дванайсети клас. И изведнъж обявих от микрофона:
– А сега позволете ми да дам думата на моя стар учител Николай Николов, когото всички вие добре познавате.
Децата избухнаха в ръкопляскания. Един огромен жив венец от ръкопляскания. Моят учител се отдели от строя и тръгна през празното пространство към нас, куцукайки с бастуна си – нисичък, с бялата брадичка. И някак изведнъж стана тихо. Съвсем тихо. Сякаш някой цъкна с мишката, даде «пауза» и кадърът замръзна.
Докато моят учител продължава да върви през плаца на Английската към микрофоните в този «стоп-кадър», нека да видим кой бе той.
Учителят по българска литература от Първа английска гимназия Николай Николов стана национално известен през 2007 г. като говорител на Единния национален стачен комитет, вдигнал на крак учителското войнство на последната битка за достойнство, която така и не се състоя. Тогава от него трепереха и министри, и журналисти, и депутати. И не заради друго, а заради ясната му мисъл и кристалните му аргументи.
Зодия Стрелец, роден през 1950 г. Първоначално влиза в Софийския университет едновременно физика и ориенталистика, избира ориенталистиката, учи персийски и турско-османски. След четири години прекъсва, за да кандидатства отново, този път българска филология. Завършва и се готви за научна кариера, но академичната общност се е бетонирала и ентусиастът остава извън борда й. От 1978 г. започва работа като учител по българска литература в Английската гимназия. След 30 г. учителски стаж в елитната гимназия равносметката е следната – чистата сума в дебитната карта на Николов на месец се равнява на 400 лв. Това е сумата, която печели неговият английски колега за 3 часа и половина. Или заплатата на германския му колега, само че ако е умножена по 27.
Николай Николов винаги се е прекланял пред пророческия гений на поета Христо Ботев и обича да цитира неговия знаменит „Калъп за учители“, публикуван във вестник „Будилник“ от 10 май 1873 г. Защото 140 г. след Ботев халът на българските учители не се е променил. Както и отношението към тях.
„Първо и първо – пише Ботйов, – учителят трябва да знае нещо повече от децата, които ще учи. Второ и второ – когато ги той учи, или не учи, то трябва с очи да гледа долу на земята, а духът му да е издигнат горе на таванът, а сам той да не е в кожата си… Четвърто и четвърто най-после – учителят трябва да бъде: търпелив като вол, добър като ягне и телесно здрав като битолски просяк.“
За 30 г. учителска практика Николай Николов е обучил близо 3500 души. Сред тях – главният прокурор на републиката Борис Велчев, политологът Иван Кръстев, хора, които работят в администрацията на ООН, университетски преподаватели
С безброй хобита: например геологията – планините, природата, катеренето, камъните. Николай Николов е цяла енциклопедия по минералогия, сам е събирал образци, после ги е обработвал, вслушвал се е в „говора“ на камъка.
Друга негова споделена любов е музиката. Свирил е на много инструменти – пиано, акордеон, кларинет, саксофон, вече се погажда единствено с китарата. Сам съзнава, че в свиренето и пеенето е абсолютен непрофесионалист, освен това още като студент е проумял, че от него поет няма да излезе. Но това не му пречи да е „осветил“ стотици лагерни огньове с песните си; дори част от около тристата му авторски песни са влезли вече трайно в студентския фолклор и той с радост се натъква ненадейно на тях като гост по младежки купони.
Неговата ученичка Павлина Борисова, випуск 2003 от Първа английска езикова гимназия, пише есе за учителя си Николай Николов, с което е приета в едно от най-престижните световни учебни заведения. Вътре има следните думи: „Имаше нещо много странно в позата му, което го караше да изглежда като някой от философите на Древна Гърция или Рим и в същото време като воин в очакване на битка, в която знае, че ще победи. Както разбрах по-късно, той беше и двете. Първият си „интелектуален гладиатор“, който виждах през живота си, би могъл с еднаква лекота да прониже сърцето ви със самурайски меч и да ви убие със собствената ви химикалка. И въпреки че знае поне 18 начина за второто, когато дойде време да избира оръжията си, моят учител винаги е предпочитал думите. Той е истински майстор на бойното изкуство Реч. Огромното му, неизчерпаемо знание е солидно и надеждно като наковалня и се разпростира в толкова много различни посоки, че често се чудя как е възможно да го е придобил само за един човешки живот. Уважавам го, защото за разлика от мнозина не се опита да промени личността ми. Вълшебникът просто ми придаде форма и ме научи да използвам онова, което вече беше в мен. Посвети ме в тайнствения език на магьосниците на изкуството, наречено литература. Сега мога да говоря с Пушкин, Азимов, Шекспир, Юго или Ботев. Мога да пътешествам във времето и пространството само като отворя книга.“
Николай Николов се приближи до микрофона. Зад гърба ми настъпи раздвижване, направиха му някакъв знак и той ненадейно отстъпи встрани и застана там. На лицето му пак се появи онази горчива усмивка. Аз се огледах, благодарих за поканата да говоря на това тържество, излязох от кръга на почетните гости и отидох до моя учител Николай Николов. И така, рамо до рамо, изслушахме и изгледахме останалата част от сценария.
Сетне двамата се качихме в учителската стая. Директорката беше много мила. Тя подари на Николай Николов икона на съименника му св. Николай, връчи му и дребна парична сума в един плик. До мен бяха седнали момче и момиче, съвсем младички, разбрах, че това са новите учители по литература. Попитах ги какви са заплатите им. 450 лв., отговориха ми те.
