„България от първо лице“, съставители Юлиана Рот и Петър Стоянович, издателство „Фабер“, 2022 г.
Биографичните сведения за учителката по музика – германката Мари Айхорн, не са много, ограничават се с дата и място на раждане, знаят се и родствените ѝ връзки. У нас е останала в архивите като „германката у Вазови“. Мари тръгва към непознатата България в началото на 1924 г. и година и половина живее в дома на Борис Вазов и Елисавета Консулова-Вазова. През цялото време немкинята си води дневник.
Защо в България и защо у Вазови пристига Мари Айхорн? Дневникът ѝ не дава информация за личните мотиви тя да предприеме това рисковано за сама жена пътуване. Съставителите на книгата допускат, че вероятно катастрофалната ситуация в Германия след Първата световна война е водеща причина Мари да напусне родината си – 1923 г. преминава за германците под знака на хиперинфлацията и учителката по музика губи своите доходи: на никого не му е до музика. Може би в търсенето на оцеляване Мари се сеща спасително за своите приятелки от следването в Ерланген – сестрите Мара и Недялка (Дечка), които са по-малките сестри на Елисавета Консулова-Вазова. Нещо повече – домът на Мари във Фюрт вече е отварял широко вратите си за т.нар. български гостувания. Началото е поставено през 1918 г. от Мара Консулова, благодарение на която всеки гост от тук нататък ще оставя своите впечатления в специален албум. Затова допускаме, че тръгването на Мари Айхорн към София е вид обратна визита, навременна отплата за оказано гостоприемство.
Госпожица Айхорн получава привилегията да живее в къщата на Борис и Елисавета Вазови, да диша от въздуха на специалното обкръжение на своите домакини. В спомените си Бинка Вазова разказва за Мари: „Като гостенка, но се храни с нас. Навсякъде я извеждаха. И бал като има, вземат и нея. Голям концерт някой“. Постепенно гостенката разширява своя хоризонт на досег с българския елит – чрез уроците си по немски език, пиано и пеене тя влиза в домовете на още видни българи, но никой не измества безграничното ѝ възхищение от Елисавета Консулова-Вазова. В дневника си Айхорн я описва като: „Госпожа Вазова е необикновена жена, тя въплъщава както художничката, така и съпругата на вицепрезидента [=подпредседател на Народното събрание], същевременно е усърдна домакиня и любвеобилна майка. Тя говори пет чужди езика, рисува, пише, шие сама най-фини дрехи, разбира от готвене, накратко, тя е просто гениална. И при това има една естественост, която я прави много привлекателна. Много се радвам, че мога да бъда при нея, естествено, до нея се чувствам съвсем смалена. Чрез нея се запознавам с един кръг значителни хора, това ми е много ценно и интересно“.
Дневникът на Мари Айхорн е изключително ценен документ за ежедневието на софийската буржоазия. Нейният етнографски поглед свидетелства за високата култура на общуване, за обичаите, нравите и заниманията на образованите българи. Безпрепятственият ѝ досег със столичната интелигенция превръща записките ѝ в хроники за невидимата, неофициална история на родния елит. Регистрите на непредубедения ѝ поглед обхващат частни визити, приеми, балове, кинопрожекции, дебати в Народното събрание, опери и концерти, излети на Витоша, посещение на софийски села, освещаване на дом, кръщаване на дете, религиозни и светски празници.
Читателите на тази книга ще открият, че чуждестранният произход на Мари помага да тълкуваме страниците дори като сравнително социално-психологическо произведение: всичко ново се преценява и сравнява с родното, с германското. И все пак в дневника си тя избягва коментарите – дали от характерната за сънародниците ѝ сдържаност, дали самата Айхорн умишлено (или не) е избягвала да дава емоционален разказ за българския си живот, но така или иначе ръката ѝ по-скоро телеграфно документира, отколкото художествено да преживява.
Тя попада в България по време на белия терор, става свидетел на атентата в църквата „Света Неделя“, но никъде в дневника ѝ не откриваме реакция. Единствено си позволява да разкрие емоция там, където смъртта я засяга директно: убийството на проф. Никола Милев, съпруг на Мара и зет на Консулова-Вазова. Точно като професионален, безпристрастен чуждестранен кореспондент Мари Айхорн преминава година и половина през обществените и някои лични събития от софийския елит, затова ако България за нея е предимно столицата, това обяснява обобщения ѝ поглед за родината ни като за място, където живеят високообразовани хора, прогресивни и изпреварващи времето си личности и сплотители на духа.
Преживяното благодарно време в София ѝ дава основания на преклонна възраст, слушайки разказите на своите близки за пътешествия из Европа, кратко да коментира, че всичко това вече го е виждала в България. Макар езиковите ѝ познания по български да остават ограничени в рамките на поздрави и възклицания, в дневника на Мари Айхорн се усеща дълбока обич и респект към всичко българско. Последните думи за България са документирани така: „Тази година и половина беше богата с преживявания, външни и вътрешни. Ще ме придружават хубавите спомени и ще ми останат за цял живот! Тук срещнах интересни хора; спечелих мили, добри и сърдечни приятели. Погледът ми се разшири, сърцето и очите ми възприеха всичко хубаво и интересно с наслаждение. През последната половин година имаше също и тъжни, ужасяващи събития, на които бях свидетел, но и при тях ми бе съдено да ги преживея с Божията благословия. Желая на българския народ, който ще запазя в незабравим спомен, всичко добро и да бъде благословен от Бога!“
Дневникът на Айхорн е открит от проф. Юлиана Рот при нейните наследници в Мюнхен.
