Фактите имат все по-малко значение за публиките, които се групират около общи емоции и срещу общ противник. Дали това са вариации на пропагандата, или живеем в нова постфактологична действителност – вижте гледните точки на Ивайло Дичев, Иван Бедров и Илия Вълков.
В световен мащаб фактите имат все по-малко значение за публиките, които се групират около общи емоции и срещу общ противник. Това е така не само в България, но и в кампанията за Брекзит, президентските избори в САЩ, информационните войни между Русия и Турция. Дали това са вариации на пропагандата, които човечеството познава от столетия, или можем да говорим за нова постфактологична действителност? Доколко популярността на социалните за сметка на традиционните медии превръща общественото мнение в заложник на манипулацията? Дискусия с участието на Ивайло Дичев (професор по културна антропология в Софийския университет) и журналистите Иван Бедров и Илия Вълков.
Ивайло Дичев: Живеем във време на тотален срив на авторитетите
Наричат този свят постфактически. Преди време един британски политолог въведе понятието постдемокрация. Става дума за общество, в което уж всичко функционира както трябва, гласува се, има парламент, но всъщност няма демокрация, а обществото се управлява от някакви хора зад кадър. Проблемът с истината и лъжата тук е централен.
Какво се случи? Първо, тотален срив на авторитетите. Нашите общества станаха неуправляеми. Каквото и да се реши, който и да го реши, на каквато и тема да е решението, тутакси скачат едни хора с контрааргументи, контрапротести и пр. Днес са абсолютно немислими големите проекти. Но не само политиците са блокирани, блокирани са авторитетите. Всеки, който се изправи да говори по някаква тема, тутакси произвежда някакво контраговорене на някакъв контраексперт, който казва обратното. Най-смешното е, че в сферата на науката, с която съм все пак свързан, се появяват все повече хора, които развиват някакви научни теории – най-вече в сферата на историята, но също в генетиката, в медицината – с аргумента: „Пише го в интернет“. Какво е това? Бунт на масите срещу експерта. Защо срещу експерта? Защото в нашето общество неравенство във всички сфери става по-голямо, включително в сферата на знанието. Виждаме този реванш на масите най-вече в сферата на новите технологии, които дадоха възможност всеки да бъде „учен“, всеки да бъде „журналист“, всеки да изказва мнение. Това на пръв поглед изглежда много добре, но всъщност поражда обратния ефект, поражда тоталното обезценяване на истината. Всяко нещо се подлага на съмнение. Доскоро смятахме, че прозрачността, която позволява новото интернет пространство, е в това, че можем да виждаме някакви документи, да проверяваме, да следим по-отблизо властта. Мислехме, че това ще доведе до повече доверие. Точно обратното, оказа се, че колкото по-прозрачно става обществото, толкова повече нараства недоверието. Всеки го знае от собствен опит – ако имате бизнес партньор, не го проверявате непрекъснато, защото колкото повече го проверявате, толкова повече се увеличава дистанцията между вас. Трябва да се довериш на другия човек, да го оставиш да прави, каквото прави, и да го съдиш по резултата. Ние тръгнахме в обратната посока – все повече проверки, все повече ровене, все повече недоверие.
Какво подкопа този консенсус около истината в социологическия смисъл на думата? Това е приватизацията на онези форми на производство на знание, които преди бяха монопол на някакви елити, на университетите или на църквата преди много векове. Сега се нароиха безброй частни производители на информация, на научна истина, които са в конкуренция помежду си. Конкуренцията е хубаво нещо, но за да има конкуренция, трябва да има една граница, вътре в която да се състои състезанието, отвъд тази граница обаче трябва да има някакви твърди принципи, твърди ориентири. Представете си футболен мач между „Левски“ и ЦСКА, но вместо да имаме едни рефер, който съди мача, имаме още двама рефери – единият от „Левски“, а другият от ЦСКА, които също се състезават в свиренето. Това е малко абсурдно. В момента сме в такава ситуация. Представете си рейтингови компании, които оценяват бизнесклимата, те трябва да оценяват коя страна, кое предприятие е в добро съсотяние. Но те самите са предприятия, те всъщност се борят за поръчки на пазара, защото са пазарни играчи. Нали разбирате, реферът се оказва играч. Частните медии се надпреварват за интереса на публиката. Как да станат интересни – като пуснат някаква небивалица или като поканят човек като Тръмп. Производството на новините е конкуренция, но конкуренция без правила, защото се предлага стока, която бързо се разваля. На следващия ден се пуска някаква нова партенка, която да привлече вниманието. Така влизаме в режима на този поток на интересното, на дразненията, всяко от които изтрива предишното. Не искам да кажа, че трябва да се върнем към времето на държавните медии, но ако ме питате какво може да се направи – аз бих бил за това медиите по закон да бъдат 51% собственост на своите журналисти, на тези, които пишат в тях и които отговарят с името и честта си.
Второто нещо в тази постфактическа среда е ускоряването на времето. Ние нямаме вече време да се съсредоточим, да помислим нещо, разчитаме на някакви картинки. А картинките бързо се четат, поглеждаш ги и сякаш разбираш всичко. Но за да разбереш един процес, трябва да се задълбочиш, да се вгледаш в него, да помислиш, да почетеш. В тази нова ситуация нямаме време да се задълбочаваме. Анекдотичният разум започна все повече да се превръща в основна форма на мисленето на нашите общества. Анекдотът, случката изместват социологическото проучване на някакви процеси, дълготрайния анализ и пр. Какво става с бежанците днес? 890 хиляди души влязоха в Германия, един от тях извади брадва – вероятно някой луд афганистанец – и нападна някакви хора в един влак. От едната страна са социологическите изследвания, които дава немската полиция, която казва: „Няма някакъв особен скок на престъпността, макар в страната да са влезли толкова много чужди хора“. Това даже е чудно. Но вътре във всичко това има един анекдот, който е много живописен, един художествен образ, който лесно се запомня, а социологическите данни са скучни – кой ще се занимава да гледа проценти и да изучава тенденции. Обаче веднага разбираш, когато видиш на картинка жена с бурка – изглежда застрашително. Тази подмяна на абстрактното мислене с анекдота е в основата на отказа от социално управление на нашето общество. Модерната епоха се опитва да управлява обществата, опитва се да регулира образованието, раждането, строи пътища и други неща. Ние сме може би в края на тази модерна епоха, обществата ни вече не искат да се управляват, ние реагираме на някакви дразнения като мекотели.
Иван Бедров: Наблюдаваме все по-голямо търсене и все по-малко предлагане на журналистика
Доколко е нова тази постфактологична ера? Всички сме чували цитата на Гьобелс за една лъжа, която като се повтори милон пъти и пр. Повечето сме живели във време, в което се говореха какви ли не глупости. Следим какво се случва по света и забелязваме как през последните две години една държава отнема територии от друга, а в същото време обвинява всички останали, че искат да я нападнат с оръжие. Като че ли живеем все още в края на Втората световна война. Доскоро свързвахме това нахално отричане на истината и на фактите с Гьобелсовата пропаганда и с това, което виждаме в Русия. След което обаче видяхме какво стана във Великобритания, където няколко дни преди референдума бившият вече министър на правосъдието Майкъл Гоув каза: „Аман от експерти“, когато някой се опита да обори всички тези безсмислици за изтичащите някъде 350 милиона паунда седмично.
А това, което наблюдавахме близо две години с Доналд Тръмп – когато някой му каже: „Г-н Тръмп, това не е вярно“, той казва: „И какво от това“. Дори самият той заяви: „Аз мога да застана в средата на Пето авеню, да застрелям човек и по никакъв начин няма да загубя подкрепа“. Така че проблемът не е само за авторитарните и тоталитарни режими, проблемът е и за тези общества, които са до голяма степен демократични.
Защо се получава така, че фактите вече нямат такова значение, каквото имаха вчера? Вчера бе срамно да те хванат в лъжа, произнесена публично, а сега някак много по-рядко става конфузно. Мисля, че едно от обясненията е, че вече не виждаме целият терен на мача. Когато преди 21 години, през 1995 г., вестник „24 часа“ публикува прословутата фалшива партийна книжка на Стефан Софиянски, мачът се играеше в някакво пространство, в което имаше около осем на брой национални вестници, една телевизия и едно радио. В момента, в който някой си позволеше да каже, да публикува или да излъчи очевидна неистина, в рамките на часове това беше опровергавано. И понеже всичко се играе на един общ терен, всички бяхме свидетели и научавахме най-много след един ден, че това не е истина.
В многообразието от източници на информация днес имаме всеки ден по няколко фалшиви партийни книжки на Стефан Софиянски, които някъде се публикуват, а ние знаем, че няма никакъв смисъл да опровергаваме това, защото опровержението ще стигне до по-малко от 1% от хората, до които е стигнала лъжата преди това.
По време на първия дебат между Хилъри Клинтън и Доналд Тръмп имаше няколко екипа, които работеха успоредно и чиято дейност ние можехме да следим онлайн – те проверяваха изреченото и съобщаваха вярно или невярно е то. Но всички знаем колко ресурс отнема това и колко е скъпо.
Още нещо, което ми се струва, че е различно днес – тази атомизация, тази либерализация на информацията. Преди години всяка втора дискусия беше озаглавена: „Журналисти ли са блогърите“. Безумен въпрос! Не може да сравняваш съдържание с форма. В журналистиката има едни правила, които не са се променяли от години и които в най-груба форма са синтезирани в етичните кодекси, характерни за всяка що-годе нормална държава. Когато информираш хората и спазваш до голяма степен тези правила, правиш журналистика. Когато просто нещо говориш и публикуваш нещо някъде, правиш нещо друго.
Така че днес сме свидетели на тази либерализация, в която всеки произвежда някаква информационна единица, независимо дали ще е снимка или нещо друго. Някой снима паркирана кола в парка и го публикува онлайн. В следващия момент това се превръща във вирус, появява се в социалните мрежи, прелива в онлайн и хартиени издания, в телевизии и т.н. И от цялата тази верига на пръстите на едната си ръка можем да преброим медиите, които имат ресурса и си позволяват да довършат тази работа със средствата на журналистиката. Както се оказва, там някой е паркирал, защото нещо се ремонтира в парка, но това трябва някой да го провери, преди всички да се възмутим. Така стигаме до най-големия парадокс – имаме все по-голямо търсене на журналистика и все по-малко предлагане. Защото вършенето на журналистиката струва ресурс. Все по-голямото търсене не виждам как в скоро време ще доведе след себе си до по-голямо предлагане.
Илия Вълков: Пропагандата винаги се е целила първо в емоциите на хората
Може би големият въпрос, който трябва да си поставим, е какво е истина и какво е факт? Дали фактите, събрани на едно място, правят истината. Според мен пропагандата винаги е действала по един и същ начин, тя винаги се е целила първо в емоциите на хората, за да провокира техните реакции и действия. В този смисъл нейните способи на убеждаване не са по-различни отпреди сто години например. Проф. Дичев казва, че днес няма авторитети. Какво означава това? Преди сто години се е разчитало на авторитети и на институции, на някой, който може да бъде съдник и на когото хората се доверяват. Днес е по-различно, днес живеем в дигитална ера и имаме огромен достъп до информация. Дигиталната ера създаде възможност хората да се информират сами. Това че са по-образовани обаче, че завършват висше образование и имат възможност да четат повече, прави ли ги по-разумни от времето преди 50 или 60 години? Представете си какви щяха да бъдат действията и емоциите на хората през 1962 г. – по време на кубинската криза – ако разполагаха примерно с Фейсбук. Или по време на Чернобилската авария? Нямаше да има по-малко паника и тревожност от тези, които днес ни създава някоя информация, която засяга емоциите на хората. Може би големият проблем е не в това, че става въпрос за лъжливи факти, а в насищането на едно събитие със страшно много факти, което създава тотална объркване. Да вземем бомбардировките в Сирия днес – сигурни ли сме кой кого бомбардира? Ако се информираме от западни източници, ще прочетем, че руснаците бомбардират болници, ако пък четем руски медии, ще видим, че Русия бомбардира сили на Ислямска държава. Как можем да се ориентираме в една ситуация, която сама по себе си създава изключителна тревожност. Ние започваме силно да съпреживяваме едно такова събитие и приемаме една информация за фактическа, за истинна, а друга отричаме съобразно собствените си убеждения, което създава големия проблем, че дори на моменти не можем да водим нормална дискусия помежду си, особено ако става дума за щекотливи теми, обсъждани в социалните мрежи.
