„Чърчил е живото доказателство и звучният шамар в лицето на всички марксистки историци, които смятат, че историята е просто разказ за развитието на някакви огромни и безлични икономически сили.“ Предлагаме ви откъс от книгата на Борис Джонсън.
„Факторът Чърчил“ е книга за един от най-големите политици на всички времена. Авторът рисува пъстър портрет на Чърчил, отсявайки фактите от митовете. Книгата разглежда различни аспекти на неговата колоритна личност: противоречивите му мнения, заразителната му дързост, завладяващото сладкодумие, несравнимата стратегическа мисъл, дълбоката му човечност.
Чърчил е известен с безстрашието си на бойното поле въпреки ненавистта си към унищоженията на войната. Той е блестящ журналист, велик оратор и носител на Нобелова награда за литература. Легендарна е способността му да съчетава обилното хапване и пийване с почти нечовешка работоспособност. Откритостта му за нови идеи го прави пионер в различни области: здравеопазване, образование, социално подпомагане… макар до края на живота си да остава „политически некоректен“. Но преди всичко, както пише Борис Джонсън: „Чърчил е живото доказателство и звучният шамар в лицето на всички марксистки историци, които смятат, че историята е просто разказ за развитието на някакви огромни и безлични икономически сили“. Книгата не следва живота му в хронологическа последователност, а е обособена тематично: Чърчил като човек на словото, политик, съпруг, реформатор, главнокомандващ и т.н.
„Не съм професионален историк, а като политик, не съм достоен да му вържа обувките“, признава Борис Джонсън, който е един от най-харизматичните и популярни британски политици, известен със своята ексцентричност, работоспособност и ораторска дарба. От 2008 г. е кмет на Лондон, а преди това – главен редактор на Spectator и член на Парламента. Изявявал се е също като „министър в сянка“ на културата и на висшето образование. Автор е на няколко книги, сред които „Духът на Лондон“ и „Мечта за Рим“. Книгата му „Факторът Чърчил“ е бестселър и се радва на огромен интерес както във Великобритания, така и в редица държави по света. Предлагаме ви интервю с Борис Джонсън и откъс от книгата му за Чърчил (главата „Чърчил европеецът“).
„Факторът Чърчил„, Борис Джонсън, Издателска къща „Хермес, 2016, превод от английски Валентина Рашева-Джейвънс, 19.95 лв.
* * *
Светът нямаше да е същият без Чърчил
(Интервю с Борис Джонсън за USA TODAY)
Вече има достатъчно биографии за Уинстън Чърчил, защо решихте да напишете още една?
Наистина много се е писало за Чърчил, но предвид факта, че тази година (2015 г. – бел. ред.) се отбелязват 50 години от смъртта му, семейството му ме помоли да напиша книга за него. Те смятаха, че по-младото поколение вероятно не знае достатъчно за постиженията на този велик наш сънародник. Едно проучване, проведено наскоро сред младите хора, показа, че болшинството от тях смятат, че Чърчил е… куче. Това е наистина ужасно особено като се има предвид, че светът, какъвто го познаваме, нямаше да съществува без намесата на Чърчил.
Книгата ви се казва „Факторът Чърчил“. Нима наистина смятате, че един човек би могъл да промени историята?
Точно така. Чърчил е бобърът, който е запушил бента на историята. Той е бил пиронът, на който съдбата е закачила палтото си. Той е бил лостът, който е отклонил големия нацистки локомотив и в крайна сметка го е накарал да дерайлира. Ако не беше Чърчил, през май 1940 г. Великобритания нямаше да обяви война на Германия. Нито Америка щеше да се включи във войната по-късно. Без него политическата карта не само на Европа, но и на света, щеше да изглежда различно.
Разкажете ни за нещо интересно, на което се натъкнахте, докато пишехте вашата книга. Нещо, което не е известно на широката публика.
Ами например Чърчил е човекът, който само 10 години след изобретяването на самолета от Орвил и Уилбър Райт сам полетява във въздуха. И то във време, когато да се лети с тази нова измишльотина, направена от дърво и брезент, е било направо смъртоносно. А когато става министър на флота през 1930 г., сам управлява самолети и неведнъж претърпява катастрофа. Това обаче не го спира.
Казват, че Чърчил е бил много смел на бойното поле.
Той е бил единственият британски министър-председател, по когото са стреляли на четири континента. Пословичен със своята смелост, Чърчил е взел участие в редица битки на най-различни места по света: от Афганистан до Куба, от Южна Африка до Судан, от Северна Франция до Дарданелите. Боя се много, че вероятно лично е очистил голям брой хора от страни, с които сега се стремим да поддържаме приятелски отношения. Смятам обаче, че най-голямата му проява на смелост е фактът, че още като дете е успял да превъзмогне своята боязливост и така да стане човекът, когото всички познаваме.
Явно е било доста интересно да се ровите в живота на този толкова противоречив мъж.
Така е, научих много любопитни неща. Като например факта, че изобретяването на танка в голяма степен е заслуга на Чърчил. Той е настоявал да се измисли машина, която да може да минава през кал и през окопи, и това изобретение в крайна сметка е помогнало в голяма степен за спечелването на Първата световна война. Хората обаче свързват името на Чърчил основно с Втората световна война, без да осъзнават каква важна роля е играл в политиката на страната в продължение на повече от половин век. Малцина например знаят за ключовата му роля в създаването на редица държави в Близкия изток: Израел, Сирия, Ирак, Либия…
Като говорим за съвременната конфигурация на Близкия и Средния изток, вероятно ще се намерят критици, които ще кажат, че подобно начертаване на картата на света е довело до много войни и конфликти.
Разбира се. Вижте, това никога не е била лесна работа. Не забравяйте, че Месопотамия е бил районът, с който дори Римската империя не е успяла да се справи. Няма съмнение, че там проблемите са много дълбоки, разделението между шиити и сунити е нещо, което ние, западняците, не разбираме добре.
Има цял раздел от книгата, посветен на Чърчил като журналист и писател. Изглежда, е бил плодовит писател.
Този човек е написал повече думи не само от Дикенс или от Шекспир, а от Дикенс и Шекспир, взети заедно. Както знаете, той дори е спечелил Нобеловата награда за литература през 1953 г. Чърчил е бил отличен журналист, всъщност най-високоплатеният журналист за своето време. Бил е военен кореспондент от редица горещи точки по света. Оригинални и експресивни, написани на жив и ясен език, статиите му и до днес се смятат за образец на журналистическо майсторство.
Освен това е бил и велик оратор.
Вярно е, но не е бил роден оратор. За разлика от Мартин Лутър Кинг, който е съчинявал речите си на момента, Чърчил не е бил добър в импровизациите. Той сам е писал речите си, като се е стараел да са прости и въздействащи, сетне ги е наизустявал. Майсторството му е било в това да ги произнесе с нужния патос. И все пак той е бил изключително ерудиран и начетен човек, прословут със своята духовитост. Остроумието му е било толкова пословично, че впоследствие са му приписани множество остроумни реплики, които в действителност не са негови.
Как успяхте да вместите в натоварения си график и писането на книга, при това не за кого да е, а за един от най-големите модерни политици? И какво ви донесе в личен план това наистина амбициозно начинание?
Наистина беше трудно да вместя писането на книгата между останалите си задължения, но в същото време това беше незабравимо и много обогатяващо преживяване. Чърчил е бил невероятен. Именно очарованието, магнетизмът, богатството на неговия характер беше онова, което ме движеше напред. Това е една удивителна история. Историята на човек, който никога, ама никога не се е предавал.
* * *
Чърчил европеецът
Според мен истинското признание за пророческите способности на Чърчил е в това, че хората и до днес се позовават на него като арбитър по различни съвременни политически дилеми. От обемните томове на писанията му често се намира някакъв текст, който да легитимира определено становище или да утвърждава даден курс на действие – и този текст се размахва в полурелигиозен унес, сякаш проектът е бил посмъртно осветен от Чърчил – мъдреца и военновременния лидер.
Но няма друг въпрос, по който да са били провеждани толкова „спиритически сеанси“ с неговия дух, колкото твърде оплетените дела в отношенията на Великобритания с Европа. Това е една тема, която тормози до един всичките му наследници на премиерския пост. В някои случаи проблемът е дотолкова обострен, че води до политическото им убийство – или поне опит за убийство.
Тъй като се върти все около възвишените въпроси за националния суверенитет, демокрацията и британската независимост в лицето на големия континентален съюз, Европа изглежда като един великолепен чърчиловски спор: точно от онзи тип, би си казал човек, който може да се реши чрез позоваване на героя от 1940 година.
Проблемът е, че на него се позовават и двете страни. Еврофили и евроскептици – и двете фракции вярват в него! И двете фракции го славят като свой пророк – а понякога споровете за това какво всъщност е искал да каже и какви са били намеренията му, бие по ярост всеки религиозен разкол.
През ноември 2013 г. например Мануел Барозу, по това време председател на Европейската комисия, произнесе реч, в която съвсем точно цитира какво е казал Чърчил през 1948 г. (и по-рано, между другото) за необходимостта от създаване на обединена Европа. Това предизвика порой от помия, излят от безбройните обитатели на евроскептичната част на интернет форумите.
Някои от тях директно нападат Чърчил, наричайки го даже „тлъста, лъжлива отрепка“. Други пък защитават Чърчил, обаче плюят по сеньор Барозу. Може би бихме могли да обобщим цялостното настроение, като цитираме един от списващите евроскептици, който в коментарен сайт на вестник се подвизава със своя псевдоним stillpoliticallyincorrect [1].
„Не ни трябват съвети от този второстепенен чуждестранен политик, който не е избран от никого и пред никого не се отчита [пише stillpoliticallyincorrect за Барозу]. Колкото по-скоро увисне от някой уличен стълб в Брюксел, толкова по-добре. Що не се разкара обратно в собствената си страна и да спре да ни раздава команди? Този го мразя и дано да пукне по-скоро заедно с останалите комисари на ЕС и повечето евродепутати – включително всички чужденци измежду тях! След това ще можем да изритаме всички крадливи чужденци, които нямат право да са тук.“
Като оставим настрани качеството на аргументите, които той (обзалагам се, че е „той“) представя, тук има осезаема ярост – сподавена жлъч – заради самата идея, че този португалец изобщо споменава покойния Уинстън Чърчил, за да се оправдае програмата на европейската интеграция.
В представите на повечето такива хора Чърчил сигурно е олицетворение на неотстъпчивия английски булдог с неговата изявена независимост. Откъде накъде някакви си еврофедералисти ще си го присвояват?
За да видим произхода на тази вражда, трябва да вникнем в мислите на самия Чърчил и да разберем какво има предвид под „европейска интеграция“, какво иска да получи от нея и каква роля е видял за Великобритания. Нека се върнем към прословутия дебат в първите дни на месец юни 1950 г., когато Камарата на общините се бори да преглътне плана „Шуман“ – едно внезапно и дръзко предложение от бившия френски министър-председател, на когото е кръстено начинанието.
Обединеното кралство е поканено от Франция да се присъедини към преговорите с Германия, Италия и Бенелюкс за създаването на нов наднационален орган, който да упражнява надзор над общите европейски пазари за въглища и стомана. Тази организация ще има Върховен орган – предшественика на Европейската комисия. В него ще участват представители на националните парламенти и съвет на министрите – прелюдия към бъдещия Европейски парламент и Съвета. Организацията ще има съд – началото на всемогъщия Европейския съд в Люксембург.
С други думи, канят Великобритания да помага при самото раждане на Европейския съюз. Глината още е мокра. Формата все още не е определена. Това е моментът, в който Великобритания би могла да се намеси решително, да приеме поканата от Франция и двете страни заедно да хванат кормилото.
Вместо това обаче лейбъристкото правителство се отнася подозрително, ако не и враждебно. Великобритания все още е най-големият производител на въглища и стомана в цяла Европа – защо трябва тези отрасли да станат подвластни на някаква си неизвестна система на европейски контрол? „Миньорите от Дърам няма да го понесат“, коментира един министър от лейбъристкия кабинет. И така, правителството на Атли казва на французите да си гледат работата.
Изпраща се писмо до М. Шуман, в което се изразява благодарност за интересните идеи, но любезно се отказва участие в разговорите. В съзнанието на мнозина и от двете страни на Ламанша това е абсолютно критична повратна точка в историята на Великобритания и Европа. Именно тогава ние изпуснахме европейския автобус, влак, самолет, велосипед и т.н. Минава почти четвърт век, преди Великобритания най-накрая да се присъедини – като за това време структурите на ЕС вече са създадени и имат традиции по начин, който не е по вкуса на Великобритания, и то заради пуристките понятия за национален демократичен суверенитет.
Онова, което Чърчил казва в рамките на дебатите по плана „Шуман“ – като лидер на опозицията – очевидно е от жизненоважно значение за разбирането на неговите инстинкти. Първото, което човек забелязва в парламентарните му прояви през този период, е, че той буквално клокочи от енергичност. Продължава да обикаля целия свят и да изнася огромни, добре обмислени изказвания по геополитика. В момента пише военните си мемоари и съвсем скоро му предстои да получи Нобелова награда за литература.
Вече е почти на седемдесет и пет години и въпреки това се изказва безброй пъти в парламента – почти всеки ден, по всяка тема – като се започне от таксите за превоз на товари по жп линията и се мине през Бирма, Корея, риболовната промишленост и как работят микрофоните, които току-що са инсталирали в Камарата.
Интересно е човек да прочете стенограмите от дебата за плана „Шуман“ и да види, че възрастта изобщо не е заглушила гласа му. Министърът на финансите е сър Стафорд Крипс (строгият човек, който – почти смехотворно – излиза като негов съперник по време на войната), като именно на Крипс се пада да защити отрицателната реакция на правителството към Шуман. Чърчил направо го „взема за мезе“. „Пълни щуротии – крещи той. – Глупости!“
В един момент се налага горкият Крипс да го помоли да има любезността да се успокои или да излезе и да продължи разговора си навън – като някакъв вбесен учител по химия, който се кара на най-палавото момче в класа. Когато Чърчил се изправя да говори в 17:24 ч., той вече е изслушал дебат, който е… почти идентичен с европейския дебат днес.
Евроскептичните депутати от лейбъристите са отхвърлили идеята този „Върховен орган“ да има бюрократичен контрол върху нововъзникващия общ пазар и да може да действа без стриктното одобрение на националните правителства. „Кои са тези хора? – пита един депутат от лейбъристите. – С какво право ще ни казват какво да правим?“
„Те ще бъдат олигархия, наложена на Европа, олигархия, която – с произволна власт и огромно влияние – ще бъде в състояние да повлияе на живота на всеки човек в тази страна.“ Ето това е гласът на британския евроскептик с думи, които той може да използва и за мосю Юнкер и днешната Еврокомисия.
На всичко това торите еврофили в този следобед през 1950 г. отговарят с аргументите, които са станали също толкова традиционни.
„Наистина ли искаме да бъдем изолирани? – пита Боб Бутби, бившият личен секретар на Чърчил. – В крайна сметка необузданият национален суверенитет си остава основната причина за отвратителните бедствия, които ни сполетяха през този кошмарен век.“ Бутби завършва, като призовава „почитаемия си приятел“ – Чърчил – да поведе нещата и да спаси Западна Европа за втори път, като помогне за създаването на обединена Европа.
Време е лидерът на опозицията да обобщи дебата. На коя страна ще застане? Чърчил започва доста предвидимо. Той атакува правителството на Атли за некадърността му: французите никога не биха били толкова груби, че да ни натресат този въпрос без предупреждение, ако аз бях министър-председател, казва Чърчил. Скоро изяснява позицията си и по основния въпрос. Да, той смята, че Великобритания трябва да присъства там, при разговорите, организирани от Шуман, и укорява Атли, че се е провалил като лидер.
„Той иска да спечели за себе си и партията си аплодисментите на публиката, задето се перчи като шовинист“, заявява Чърчил, поемайки по обичайната линия на нападение срещу всички британски премиери, които по някакъв начин са се опитвали да отдалечат Великобритания от европейския проект. След това по същество защитава тезата на Бутби, че Великобритания не трябва да остава извън проекта.
„За нас ще бъде много по-добре да вземем участие в дискусиите, отколкото да стоим настрани и да оставим събитията да се развиват без нас… Французите имат една поговорка: Les absents ont toujours tort [2]. Не зная дали учат френски в Уинчестър [това вероятно е шеговита препратка на гърба на Ричард Кросман, лейбъристки депутат интелектуалец, който току-що е изнесъл антиевропейска реч]… Отсъствието на Великобритания разстройва равновесието на Европа…“
… и така нататък.
Ако Великобритания не участва, предупреждава той, то има риск европейският блок да стане неутрална сила на еднакво разстояние между Москва и Вашингтон, а това, смята той, би било катастрофа. Дали Великобритания щеше да приеме поканата на Шуман, ако той е бил министър-председател? Да! – това е твърдият отговор.
После се обръща изцяло лице в лице с основния въпрос за суверенитета – и завършва речта с типичния чърчиловски интернационализъм. Изрича класическия аргумент на британския еврофил: че Великобритания вече споделя суверенитета върху отбраната с НАТО и с Америка. Защо да е толкова немислимо да споделя суверенитет с Европа?
„Цялото развитие на света е към взаимна зависимост на нациите. Навсякъде около себе си усещаме убеждението, че това е най-добрата ни надежда. Ако независимият, индивидуален суверенитет е неприкосновен, как тогава всички участваме в една обща световна организация? Това е един идеал, в който трябва да участваме. Как така сме поели огромното задължение за защита на Западна Европа, ангажирайки се по начин, който няма паралел в миналото, в съдбата на страни, които не са защитени от вълните, приливите и отливите на Ламанша? Как така приехме – и при сегашното правителство дори нетърпеливо настоявахме – да живеем с щедростта на Съединените щати, като по този начин станахме финансово зависими от тях? Това може да бъде оправдано и дори толерирано единствено защото от двете страни на Атлантическия океан се приема, че вътрешната взаимозависимост е част от нашата вяра и средство за нашето спасение…
… Не – аз ще отида още по-далеч и ще кажа, че в името на световната организация ние сме готови да поемаме рискове и да правим жертви. Борихме се сами срещу тиранията цяла година – и то не само заради национални мотиви. Вярно е, че животът ни зависеше от това да се борим, но нашата съпротива беше толкова успешна, защото имахме убеждението, че това е не само наша собствена кауза, а световна кауза, заради която националното ни знаме се вееше високо през 1940 и 1941 г. Войникът, който е дал живота си, майката, която плаче за сина си, съпругата, която е загубила мъжа си – те получиха вдъхновение или успокоение, те чувстваха, че са свързани с всеобщото и вечното заради факта, че ние се борихме за онова, което е ценно не само за нас самите, но и за човечеството. Консервативната и либералната партия декларират, че националният суверенитет не е неприкосновен и че може да бъде решително намален в името на всички хора по всички земи, които заедно търсят пътя към общия си дом.“
Това е текст, който бе издигнат и размахван като доказателство, че Чърчил е бил горещ федералист, вярващ в Съединени европейски щати. Но има и още. За първи път той споделя своя визия за Европейския съюз през 1930 г., след като е пътувал в САЩ – и е бил силно поразен от липсата на граници и мита, както и от начина, по който единният пазар помага за икономическия растеж. Тогава той пише статия, озаглавена „Съединени европейски щати“, дори му се приписва оригиналното авторство на фразата.
През октомври 1942 г., в най-тежкото време на войната, той пише писмо до Антъни Идън, в което очертава визията за следвоенния свят. Най-добрата надежда е „Съединени европейски щати“ без Русия, в които границите между народите на Европа ще „бъдат сведени до минимум и ще бъде възможно неограничено пътуване“. След войната той прави серия от речи за съюза на „Галия и Тевтония“, основите на Храма на мира и така нататък. В Цюрих през 1946 г. Чърчил заявява:
„Ние трябва да изградим под някаква форма Съединени европейски щати… Структурата на Съединените европейски щати, ако е стабилно и правилно изградена, ще бъде такава, че да направи материалната мощ на една държава по-малко важна… Ако отначало не всички държави от Европа желаят или могат да се присъединят към съюза, ние все пак трябва да упорстваме и да съберем и съчетаем онези, които желаят и които могат.“
Но кои са тези държави? Дали той е смятал, че Великобритания трябва да бъде част от тях? Понякога изглежда точно така. През май 1947 г. той изнася реч в „Албърт Хол“ в Лондон – обръща се към събралото се множество като председател и основател на Движението за обединена Европа, за да „представи идеята за обединена Европа, в която нашата страна ще играе решаваща роля“. С несъмнена категоричност той заключава, че „Великобритания ще трябва да играе пълноценна роля като член на европейското семейство“.
През май 1950 г. в своя реч в Шотландия той дори заявява, че има принос към самото зараждане на плана „Шуман“; отново ясно повтаря, че Великобритания трябва да бъде част от програмата.
„Повече от четиридесет години съм работил с Франция. Още в Цюрих апелирах към нея да си върне водещата роля в Европа, като протегне ръка на Германия, за да я върне обратно в европейското семейство. Сега разполагаме с предложението, което мосю Шуман, френският министър на външните работи, е направил за интеграцията на френската и немска минна и стоманодобивна промишленост. Това би било важна и ефективна стъпка за предотвратяване на нова война между Франция и Германия и приключване най-сетне на 1000 години войни между гали и тевтонци. Сега Франция е поела инициативата по начин, който надхвърля предишните ми надежди. Но това само по себе си не е достатъчно. За да може Франция да работи с Германия при равнопоставени условия, ние трябва да сме заедно с Франция. Основното условие за възстановяването на Европа е Великобритания и Франция да застанат заедно – с цялата си мощ и с всичките си рани, а след това тези два народа да протегнат ръка към Германия при честни условия и със силното и милостиво желание да гледат напред, а не назад. Векове наред Франция и Англия, а в последно време Германия и Франция, разкъсват света с борбата помежду си. Те само трябва да се обединят заедно, за да се превърнат в доминиращата сила в Стария свят и да станат център на обединена Европа, около която всички останали страни биха могли да се привлекат. Но към всичко това нека добавим и силното одобрение на великата световна сила, която се роди от другата страна на Атлантика и се показа в своя час на надмощие загрижена само да направи допълнителни жертви за каузата на свободата.“
Една обединена Европа, с други думи, не е само добра за Франция и Германия, и Великобритания: Америка иска същото.
Мога да цитирам и други откъси от други речи – в Брюксел, Страсбург, Хага (много от тях завършват със сълзи в очите на Чърчил, бурни овации от неговата европейска аудитория, като поне една от тези речи е изнесена на неговата великолепна версия на френския език), но се надявам, че приведох достатъчно аргументи. Даже да затворите едното си око и да слушате само с половин ухо, лесно ще разберете защо Чърчил е един от почитаните като божества родители на Европейския съюз.
Той е там горе, на върха на нашия европейски Олимп – на равна нога с Моне, Шуман, Спак, Де Гаспери – а от устата му се поклащат гроздовете, плод на общата селскостопанска политика. Нищо чудно, че в Брюксел има кръстени на него кръгови кръстовища и булеварди, и не е чудно, че ще откриете лицето му по стените на Европейския парламент в Страсбург.
Казахме достатъчно в полза на тезата, че Чърчил е визионер и основател на движението за обединена Европа. В нея има много сериозна доза истина. Вярно е също така, че според него Великобритания е трябвало да играе водеща роля в този процес на обединение. С това обаче историята съвсем не е приключила, както добре знаят евроскептиците.
Ето това ги вбесява тъй силно: защото и те също могат да цитират Чърчил и също така ясно да покажат една различна визия за Великобритания и останалата част от обединена Европа. Още през 1930 г., когато за пръв път се заражда идеята му да се вземе пример от Америка и да се създаде единен европейски пазар, той прави следната важна уговорка за собствената си страна.
„Но ние имаме своя собствена мечта и своя собствена задача. Ние сме с Европа, но не на Европа. Ние сме свързани, но не и съставен елемент. Ние сме заинтересовани и участващи, но не и погълнати. И ако някой европейски държавник се обърне към нас с библейските думи: „… има ли нужда да поговорим за тебе на царя, или на военачалника?“, ние трябва да отговорим като сунамката: „Не, аз живея между народа си“ [3].
Понякога това се цитира малко погрешно, за да прозвучи още по-красноречиво, и думите „Не, господине“ се слагат първо в устата на сунамката – богата жена, която дала свободна стая в дома си на пророк Елисей; макар че даже самият пророк Елисей едва ли е можел да пророкува, че щедрата му домакиня ще стане известна като първата в света британска евроскептичка.
Но въпросът си остава. Чърчил вижда Великобритания като някак си отделена от европейската група, а по време на един от многото си разгорещени спорове с генерал Дьо Гол той заявява, че ако Великобритания трябва да избира между Европа и откритото море, то тя винаги би избрала откритото море.
В света на Чърчил Великобритания е, разбира се, европейска сила – може би най-голямата европейска сила. Но това не е границата на глобалната й роля. Да, той иска обединена Европа и да, смята, че Великобритания трябва да изиграе важна роля и да допринесе за този щастлив съюз на един континент, който е преживял толкова нещастия. Но неговата роля е да бъде помагач, свидетел, а не толкова договаряща се страна.
Великобритания със сигурност, според него, трябва да присъства сред множеството в църквата, но по-скоро като шафер или даже като самия свещеник, но не и да бъде един от бъдещите съпрузи. Ако искате доказателство, че той никога не е виждал Великобритания като част от този федерален съюз, то погледнете действията му. Само няколко месеца след споменатия по-горе дебат от 1950 г. по плана „Шуман“ той отново става министър-председател. Ако наистина е искал Великобритания да се присъедини към Европейската общност за въглища и стомана, той със сигурност е можел да предприеме действия в тази посока. Разполагал е с авторитета, разполагал е и с подкрепата на мъже като Макмилан и Бутби, както и на младия тогава Едуард Хийт, който прави първото си парламентарно изказване именно при този дебат, и то с мощен призив за участие в плана.
Някои казват, че Чърчил прави обратен завой, след като идва на власт, и се отказва от страстния си европеизъм веднага след като разбира, че идеята не се посреща толкова добре от Антъни Идън и други тори. При този анализ сякаш се сравнява Чърчил с Джон Мейджър, който също свива платната, за да успокои евроскептиците. Но според мен това не е справедливо нито към него самия, нито към неговата визия. Нека се върнем към онази ключова реч пред Камарата на общините от 27 юни 1950 г., при която той излага европейските си възгледи в цялост.
Той стига до същината на нашите тревоги днес: точната роля на Великобритания.
„Въпросът, който трябва да решим за себе си – а със сигурност има достатъчно време за зрялото му разглеждане – е доколко точно Великобритания трябва да е свързана с европейския федерален съюз, ако след време се роди някаква подобна организация?
Не е задължително да го решаваме днес, но бих дал скромното си мнение. Не мога да си представя, че Великобритания ще бъде обикновен член на федерален съюз, ограничен само до Европа, или поне не в обозримо бъдеще. Според мен ние трябва да подкрепяме и помагаме за всички събития на континента, които възникват по естествен път като резултат от премахването на границите, от процеса на помирение, от благословената забрава на ужасното минало, а също и от нашите общи опасности в бъдеще и понастоящем. Макар че за истинска, ратифицирана конституция за Европа засега не се говори, ние трябва да помогнем, да застъпничим и да подкрепим по всеки възможен начин движението към европейското единство. Трябва упорито да търсим начини да бъдем тясно свързани с това единство.“
Ето това е: той иска Великобритания да бъде „тясно свързана“, но не може да си представи, че Великобритания ще бъде „обикновен член“. Обратен завой няма, нито обръщане на палачинката. Точно такава политика следва той, докато е на власт.
Не че е против Европа или пък изначално против европейската сила. Напротив, той невероятно обича Франция и е може би най-страстно проявяващият се франкофил, който някога е бил премиер на Великобритания. Чърчил просто защитава една представа за Великобритания, която се издига над Европа, която позволява на Острова да остане с лице, обърнато към останалата част от света.
В това отношение той е забележително последователен през целия си политически живот. Той завършва своята статия от 1930 г. с визия за Великобритания като пресечна площ на три кръга – като диаграма на Вен. „Великобритания може да претендира с равно основание да играе три роли едновременно – на европейска нация, на центъра на Британската империя и на партньор в англоезичния свят. Това не са три алтернативни роли, а по-скоро една тройна роля…“
Империята отдавна я няма, но донякъде промискуитетният интернационализъм на този подход изглежда все по-разумен в днешно време. В един свят, в който делът на ЕС в световния брутен вътрешен продукт намалява стабилно, в който САЩ остават най-голямата икономика в света и в който сме свидетели на изумителен растеж в страните от бившата Британската общност, кръговете на Чърчил продължават да са един доста разумен начин да се гледа на мястото и ролята на Острова.
Трудно е да си представим как Чърчил щеше да подходи към плана „Шуман“, ако беше спечелил изборите по-рано. Но в едно можем да сме сигурни: той никога не би направил грешката на лейбъристите. Със сигурност щеше да присъства на срещата. Може би със страховитата си енергия в дебатите щеше да убеди останалите европейци да се придържат към междуправителствения подход – да отпадне концепцията, която продължава да бъде толкова трудно осъществима, а понякога и така вбесяваща и до днес, според която националните и демократично избрани правителства могат да бъдат подминавани като малка гара от „наднационален“ орган.
Ако Чърчил беше на власт през 1948 г., ако беше настоял да присъства на масата за преговори, ако факторът Чърчил се бе задействал при тези най-ранни европейски разговори – кой знае, можеше да имаме различен модел на днешния ЕС, повече англосаксонски, по-демократичен.
През 1950 г. най-вероятно вече е било твърде късно. Да, лейбъристите изпуснаха влака – и това беше грешка. Но истината е, че Моне и Шуман всъщност не желаеха британците да участват, инак сигурно биха дали на Лондон разумен срок за реакция и нямаше да свикат разговорите с такава шеметна скорост. Освен това не биха поставили съгласието с наднационалното управление като условие за участие.
Когато Чърчил вижда какво се случва в Европа през 1950 г., не е обхванат от яд или съжаление, или обида, че е изключен. Напротив, гледа на зараждащите се планове за общ пазар с бащинска гордост. Негова е била идеята държавите да се съберат и да се обвържат по такъв начин, че никога повече да не воюват помежду си – и кой днес би могъл да отрече, че тази идея пожъна грандиозен успех?
Заедно с НАТО (друга институция, за чието създаване и той може да има претенции за сериозен принос), Европейската общност, сега съюз, помогна за настъпване на период на мир и благоденствие за народите, който продължи толкова дълго, колкото не се помни от времената на древните императори. Разбира се, не могат да се отричат и многото несъвършенства на системата. Нито пък да се омаловажи напрежението – предвидено от Чърчил още през 1950 г. – което ще възникне при включването на една древна и горда демокрация като Великобритания в някакво „наднационално“ правителство.
Какво щеше да направи той днес? Как щеше да постъпи с еврото? Как щеше да коментира Директивата за работното време? Какво щеше да каже за Общата селскостопанска политика? В известен смисъл всички тези въпроси са абсурдни.
Не можем да прехвърлим на този велик човек всички дразнещи въпроси на съвремието. Той не може да ни чуе. Оракулът е ням.
Онова, което можем да направим обаче, е да разгледаме обширните и доста последователни негови съчинения по подобни въпроси и да извлечем някои общи принципи.
Той би искал да има съюз между Франция и Германия, докато има и най-малката опасност от конфликт, а като неотменен привърженик на свободния пазар, със сигурност щеше да е „за“ свободната търговия на територията на една огромна безмитна зона.
Той щеше да иска Европейската организация да бъде силно и тясно свързана с Америка, а Великобритания активно да помага за бетониране на тези отношения.
Той щеше да види важната функция на тази обединена Европа като преграда срещу самоуверената Русия и други потенциални външни заплахи.
Сигурно щеше да иска лично да участва на ниво правителствени глави. Познавайки го вече достатъчно добре, не бихме могли и за миг да си представим, че би допуснал важна среща на върха на световните лидери да се проведе без него.
Той би искал, доколкото е по силите му, да запази суверенитета на Камарата на общините и демокрацията, която защитава и за която е работил през целия си живот.
Вечерта на 5 март 1917 г. Чърчил излиза от вече затъмнената пленарна зала на Камарата на общините в компанията на Александър Маккалъм Скот, депутат от Либералната партия. Обръща се и казва: „Само я погледни. Ето тази малка зала е цялата разлика между нас и Германия. Именно благодарение на нея ние с усилие ще се доберем до успеха, а заради това, че си няма такава, брилянтната ефективност на Германия ще я доведе до окончателната й гибел“.
Разбира се, тези пожелания днес ни изглеждат противоречиви. Но ако Чърчил беше пощаден от избирателите през 1945 г. – ако бе участвал в рисуването на стенописа, докато фината мазилка още е влажна – то може би тези противоречия никога не биха възникнали.
Наследството на Чърчил за континента Европа е феноменално и добронамерено. Каквато и да е била точната роля, която Великобритания е трябвало да играе според него, то той е един от хората, създали дългата седемдесетгодишна ера, през която в Западна Европа не е имало война – и даже самата идея за война изглежда все по-абсурдна.
Освен това влиянието на Чърчил се усеща и до днес на места, далеч отвъд Европа, и мнозина биха казали – за добро.
[1] Все още политически некоректен. – Б. пр.
[2] Отсъстващите винаги грешат. – Б. пр.
[3] Четвърта книга Царства 4:13. – Б. пр.