0
514

Фалстарт на пряката демокрация

Една от причините за ниската избирателна активност на референдума е, че липсват онези 200 хиляди гласа, на които никой не е платил и които съответно не са гласували. Залогът не беше достатъчно голям и левицата предпочете да получи „чист” резултат. „Без кебапчета“ е може би най-забележителното определение за този референдум, смята политологът Димитър Димитров.

С Димитър Димитров разговарят Тони Николов и Димитрина Чернева

Немската преса писа, че премиерата на пряката демокрация в България се е провалила. Каква е вашата оценка?

Бих се присъединил към подобна оценка, за която има няколко неоспорими довода. На първо място, в този си вид законът не предполага решаването на какъвто и да е въпрос с общо гласуване. Второ, предложената тема изключва възможността изборът да бъде информиран.  Като добавите и очевидното намерение на инициаторите да използват формата на допитване за консолидиране на привържениците си преди парламентарните избори, от смисъла на пряката демокрация не остава и следа. Наивно би било на всяко гласоподаване да поставяме етикет „демократично“.  Ако в едно племе кланът на мнозинството прави периодични набези в съседен клан на малцинството, за да заграби храната и жените, и бъде въведено правило, че грабежът може да бъде заместен с гласуване в полза на това присвояване от страна на мнозинството, последното нещо, за което ще си помислите при определяне на случващото се, е, че то е демократично. Качеството на демокрацията се предпоставя в определяща степен от равнището на развитие на икономиката и от културната и правна традиция. Нарастващото недоволство от демокрацията в страните в остра икономическа криза се корени в демонтирането на социалната държава, възприемана като еквивалент на демократичната форма на управление. Ние гледахме оптимистично на кризите, които преживяхме през 1991 г. и през 1996 г., защото очаквахме, че всичко „ще се оправи“, защото „идва“ демокрация. В най-синтезиран вид всичко това бе изречено от Петър Стоянов, който обяви, че правим цивилизационен избор. Цивилизацията, уви, не се избира, тя не е стока в магазина, тя по-скоро се наследява.

Първото ни упражнение по пряка демокрация сякаш приши кръпка към представителната демокрация, защото на последната нещо й куца. Разбира се, че е възможно чрез допитване и общо гласуване да се преодолее „деспотизма” на  управляващо мнозинство, но не това е изначалният смисъл на подобна процедура. Той е съвсем различен и се практикува в референдумите в Швейцария, САЩ и пр., когато се налага да се заобиколи разделението на властите и/или се решават въпроси, по които постигането на съгласие чрез компромис не е възможно. Разбира се, това става по предварително съгласувани процедури и само когато се спазят тези процедури, постигнатото решение е демократично. По няколко пъти в годината в Швейцария се провеждат национални референдуми, на които се решават различни въпроса. Освен национални там има и  кантонални, градски референдуми. Традицията на допитвания силно ограничава изпълнителната власт, която и без това е конструирана така, че да търси консенсусни решения, на който и да е управленски въпрос.

Какви са основните проблеми, които открои референдумът за атомната енергетика?

Едва ли може да има по-отчайващ дебют. Само че няма как да кажеш това на онези, които вярват в демокрацията. Влизаш в капана на т. нар. Ваймарски синдром – когато се използват механизмите на демокрацията, могат да бъдат овластени и тези, които искат да я разрушат. Срещу това няма очевидна преграда. Близък пример са изборите в Газа, спечелени убедително от „Хамас“. Те бяха финансирани и на практика администрирани от ЕС, във всяка секция присъстваше европейски администратор. В резултат на власт дойде едно фундаменталистко управление – благодарение на съвсем честни избори – което отгоре на всичко създава проблеми на ЕС.

Твърдите, че пряката демокрация надмогва разделението на властите. Нормативното решение у нас е на референдум да подлежат “въпроси с национално значение от компетентността на Народното събрание”.

У нас пряката демокрация е разбирана в тесния смисъл – като противопоставяща малцинството и мнозинството в Народното събрание. Това е онова тясно разбиране, при което малцинството може да преодолее диктат на мнозинството чрез механизмите на пряката демокрация. Но въпросът, който бе поставен за гласуване: „Да се развива ли ядрената енергетика в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?“ показва логически хаос и невъзможност за еднозначен отговор, който да почива на рационален избор, на способността за оценка и осмисляне. На практика се иска с решение на Народното събрание да бъде реализиран един индустриален проект, нещо което е в компетенциите на изпълнителната власт. Тоест съществува абсолютен хаос в разбирането за какво ни е този референдум. Освен едно – БСП е тръгнала на поход към властта. Няма значение какъв е резултатът, Местан или Станишев ще кажат: „Това е първото поражение на Бойко Борисов“. Това е първото поражение, което виси на 15 хиляди недействителни гласа – разбира се, демокрацията е пълна с парадокси. Когато е писан законът, никой не е имал представа какво означават 20 %. Двадесет процента от какво, от кое число? Докато се работеше по Изборния кодекс, многократно съм повтарял, че ни трябва регистър на избирателите, трябва ни легална дефиниция на изборен адрес, която се поддържа в актуално състояние и пр. Тъй като материята е непозната за тези, които вземат решенията, чисто експертно те не могат да си представят възможните последствия и първата им реакция е: „Не мога да се занимавам с това, това са глупости“. При това солидарно – от шефката на комисията до последния опонент, които спорят публично като на парламентарен контрол за всеки безумен детайл, който е в обсега на познанието им. Но когато се отиде към регистъра на избирателите, казват: „О, не“. Който е написал тези 20 %, никога няма да може да ни каже защо са 20%, а не 25%.

В демокрацията съществуват правила, които са конвенционални. Те не почиват на опит, а на съгласие, че спазването им ще произведе резултат, постигнат без някой да се е възползвал от тях. 20-те процента са класическо конвенционално правило – по Джон Ролс – създадено „зад булото на неведението”. Преразглеждането на резултата, след като е оповестен, е недопустимо, защото това би била пристрастно и по тази причина – несправедливо. Според този класически възглед, когато се разпределят блага в недостиг, не е възможна друга справедливост освен процедурната безпристрастност. Политическата власт е едно класическо благо в недостиг. За да се разпредели то, и за да се разпредели справедливо, всички, които ще участват, трябва да спазват определени конвенционални правила, с които са се съгласили, от което следва, че резултатът ще е справедлив. Става дума за процедурата, с която всички са се съгласили и с която са обозначили общото съгласие.

Нека се фокусираме върху избирателите, върху хората, които гласуваха на този референдум. За какво гласуваха те?

Съзнателният и компетентен избор би могъл да бъде такъв – зачеркване на въпроса, поставен на този референдум, защото няма никакъв здрав смисъл в това да се питат хората какво да се прави с един индустриален проект, който няма цена и има невъзможни за осмисляне последствия.  Единственото осмисляне на този референдум бе дадено с фразата на Местан и Станишев за поражението на Бойко Борисов. Търсенето на някакъв друг смисъл би представлявало насилие над разума.

Какво показват резултатите от референдума за електоралния потенциал на БСП?

БСП изкараха толкова „да”-та, колкото са получили на предишните избори през 2009 г. – 750 хиляди гласа. С „да“ са отговорили, разбира се, малко повече избиратели, но сред тях има хора, които биха гласували за Меглена Кунева, такива, които биха гласували за Бойко Борисов и малка група хора, които биха гласували за ВМРО или „Атака“. Тоест в отговора „да“ има неопределени компоненти. Според мен БСП успя да мобилизира електорат близък до максималния, който е в състояние да мобилизира в последното десетилетие. Този електорат е толкова устойчив, че колегите, които наблюдават БСП, твърдят, че разликата между ГЕРБ и БСП е като разликата между балона и гумената топка – балонът може да бъде надуван, но може и да се спихне, за разлика от синтетичната гумена топка, която колкото и да я боцкате, ще остане горе-долу същата.

Какво става обаче с балона, той спихва ли се?

Никой не знае. Нали това е майсторството на министър-председателя, който каза първо: „Аз съм „за“. След това каза: „Аз съм против, т.е бих гласувал с  „не“, а на другия ден отиде да разцелува работниците в Сопот, като междувременно уволни един министър и един знаков висш чиновник. Борисов има учител, от когото е взел тези уроци. Отивайки на едно от заседанията на Политбюро, другарят Живков носел чувал, който друсал. Всички останали смаяни. Накрая Пенчо Кубадински попитал: „Другарю Живков, какво има вътре?“. „Мишки“, отговорил Живков. „Защо ги друсате?“, попитал Кубадински. „Друсам ги, защото като прегризят чувала, ходи ги гони след това“. Премиерът не иска нищо друго освен народната любов. По абсолютно същия маниер общува с хората, впечатлява се от  пръстените, хляба, лука – тези жестове за него са особено важни. За Борисов политиката е това – преживяване на единението с народа, все едно как ще бъде режисирано то.

Нека погледнем броя на гласувалите с „не“ – 550 хиляди души. От ДСБ заявиха, че това са техни избиратели. Според социолозите обаче около 34% от тези хора са избиратели на ГЕРБ.  

Да внимаваме с редакцията. От ДСБ не казаха, че това са техни избиратели, а че това са техни потенциални избиратели. И това е точно така. Традиционната десницата се движи по спирала, която прилича на оптическата измама на Ешеровите стъпала. Едно постоянно движение в кръг, в което привидно има възходящи и низходящи отсечки. Постоянното движение от коалиция към коалиция създава измамно чувство за динамика. Старата десница дължи на своите поддръжници, а и на България, нов исторически проект. Защото проекта за присъединяване към Европа се изчерпа и отгоре на всичко за нещастие беше реализиран не от самата десница, а от междинни политически субекти.

Въпросът е ако от тези 550 хиляди души, 34 % са избиратели на ГЕРБ, колко са тогава реално гласовете на старата десница?

Около сто и двадесет, може би сто и тридесет хиляди. Въртенето в омагьосания кръг на Ешер, в ново и ново преиздаване на коалицията не предполага различен резултат, между впрочем напълно достатъчен за парламентарно представителство в реални избори. Разговор за нов исторически проект, отвъд реализирания в последното десетилетие, би могъл да върне част от историческото достойнство на традиционната десница.

Какво показва ниската избирателна активност – 80 % от хората не излезнаха да гласуват?

Причините са много и от различно естество. Едната от тях е, че липсват онези 200 хиляди гласа, на които никой не е платил и те съответно не са гласували.

Защо този път нямаше купуване на гласове?

Залогът не беше достатъчно голям и левицата предпочете да получи „чист” резултат. Обръщам внимание, че контролът върху „търговете“ в определени секции се следи много внимателно и документирането на спазаряване би било твърде дискредитиращо. Дори да бяха купени 40-50 хиляди гласа, значението им за крайния резултат е пренебрежимо.

Това ще се повтори ли и на парламентираните избори?

Купуването на гласове е като допинга в спорта – ако не вземете средста за възстановяване, няма да имате върхови постижения. Като искате да имате мнозинство, няма как да пренебрегнете тежестта на тези, примерно 200 хиляди гласа. А те са недостъпни по друг начин. Другата драма на демокрацията е, че когато силно се разслоява обществото, се появяват изолирани групи, които имат специфична култура, език, потребление, възприятие на света, грамотност и т.н. Без да адаптирате изборните си стратегии към възможностите на маргинализираните групи, няма да получите достъп до тях. „Без кебапчета“ е може би най-забележителното определение за това гласуване. Както и че само две групи гласоподаватели, гласувалите в чужбина и най-младите, са казали „не” на проекта „Белене“.

Кои са най-важните поуки от този референдум, какви промени би трябвало да провокира той?

Референдум без регистър на избирателите е начинание, изпълнено с административни уловки и състезание по надлъгване с всички възможни средства. Изумително е да разбереш, че след 22 години изборна практика най-после сме се „отървали” от досадните контроли при писането на секционни протоколи. Дори в Белорус все пак се спазва формално приличие и контролите са неотменима част от удостоверяването на резултата. Ако се върнем към предходната тема, това е може би най-подло организираното гласуване, след измамата от 1990 година. Регистърът на избирателите би позволил да се установи ясна процедура за събиране на подписката, което би трябвало да означава полагане на индивидуален подпис пред служебно лице. Това е удобно да се прави преди избори, тъй като общинските комисии се назначават  40 дни преди изборите. Достатъчно е между 30-ия и 40-ия ден да се съберат например 100 хиляди подписа – нормата е все едно конвенционална – а не 760 хиляди подписа с неизвестно колко верни ЕГН-та, сътворени по плажове, подлези, кафенета, пенсионерски клубове и т.н. И когато тези 100 или 200 хиляди гласа са се подписали под даден въпрос, никой да не би трябвало да го редактира. Кръгът от неподлежащи на референдум въпроси трябва да е предварително определен, за да не се развихря парад на неограничената безотговорност, мотивирана в общия случай от първична алчност и откровена омраза към всеки порядък.

Как трябва да бъде решен въпросът с валидността? 

Въпросът с валидността е конвенционален. Необходимо е всички основни политически сили да постигнат консенсус около някаква величина, която е реално постижима и едновременно достатъчна, за да се приеме от всички. Тъй като ние имаме много малък опит в такъв тип процедури, благоприятното е, че всички ще се намираме „под булото на неведението“, както би казал Ролс, и тогава наистина е възможна процедурната справедливост, тъй като не знаете какви ще са последствията от едно разпределение. Не е възможно процедурната справедливост да бъде субстанциална, защото благото е в недостиг, достатъчно е обаче всички, които ще участват в разпределението, да се съгласят „под булото на неведението“, с процедури, които не ощетяват априорно никой от участниците. А това, че повечето блага са в недостиг е даденост, която предопределя всяко разпределение като неравномерно по същество. Освен ако не вярваме в справедливостта на военния комунизъм и разпределяме по равно всичко на всеки, т.е. постигаме справедлив индивидуален недостиг или с други думи справедлива бедност.

Димитър Димитров е социолог и политолог, преподавател по избори и избирателни системи в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Специализирал в университета във Вашингтон. През 1990-1991 г. ръководи проекта „Устойчиви нагласи на избирателите”. Член е на Българската политологическа асоциация.