„Фалстаф“ на Верди за първи път в Пловдив. Това се случи на 28 септември, в рамките на програмата на Пловдив – Европейска столица на културата, и беше едно от събитията, чакани с нетърпение от ценителите на операта.
Интересът беше голям не само заради заглавието, но и заради певческия състав. С тази постановка Кирил Манолов постави точката на активното си творческо лято у нас. Всички знаем, че той е определян за един от най-добрите интерпретатори на тази роля в последните години. Любопитно е, че отново той участва в първото представяне на тази опера и във Варна през 2013 г. Две години по-късно същата роля го отведе в Равена на фестивала на Рикардо Мути, и то под негово диригентство. Но за първи път я изпълнява през 2010 г. и това е ролята, с която Манолов дебютира в Германия – във Висбаден, след това в Хамбург. Така тя се превръща в негова запазена марка. Забележително представяне. Неговият Фалстаф е едновременно и елегантен джентълмен, и откровен простак, и смешен ухажор. Вокалната страна на партията е безупречна – фини оцветявания, нюансиране на отделни фрази, ефектни кантилени, ярки изблици на вокална мощ. Още със самото явяване на сцената Верди разкрива образа цялостно. Една след друга са двете арии, първата от които – E’quella! O amor! Sguardo di stella!, майсторски разкрива лиричната част от образа на героя, а следващата – L’Onore! Ladri!, веднага ни отправя към прочутото кредо на Яго, но тук изпълнено с много повече сарказъм. Третото действие също започва с прочута сцена и ново откровение на отхвърления мераклия Mondo ladro. Mondo rubaldo. Reo mondo!, в което Манолов великолепно разграничи отчаянието и примирението на героя, почти прошепвайки: Va, vecchio John, va, va per la tua via. Незабравими превъплъщения на певеца, в които най-ярко се разкрива образът на Фалстаф.
Откроява се и мисис Куикли на Мариана Пенчева. Признавам, изпитах огромна радост от завръщането ѝ на сцената. Още от първата ми среща с нейните оперни изяви в началото на 90-те години на миналия век се възхищавам на неизчерпаемата ѝ артистичност и майсторски овладян огромен глас. А тази роля е изцяло нейна – вдъхновителка на интригата, двигател на действието, преминаваща от присмехулната ирония в сцените със стария мераклия към веселата загриженост за делата на трите дами, с които заговорничи. С неподправена елегантност тя флиртува и омайва сър Джон, за да постигне желания ефект, а вокалните нюанси, които вплита в различните състояния, са просто съвършени.
Трите дами, за които пиша, бяха прекрасни, с ярко очертани характери. Марияна Панова представи елегантна, много стилна и красива Алиса. Съвършено подреденото режисьорско виждане за образа я преведе през йога релаксации, забавен флирт с умилкващия се ухажор и весела заблуда на съпруга ѝ. Всички тези сценични каламбури бяха придружени с ярко вокално присъствие.
Малко неблагодарна е ролята на Мег. Верди я оставя на заден план най-вече вокално. Но в тази постановка Елена Чавдарова-Иса имаше достатъчно поле за изява, както на богатата си артистичност, така и на ефектния си, нюансиран глас.
Третата дама на сцената – Вера Гиргинова, като Нанета беше чаровна и виртуозна, още повече с всички сценични задачи, които имаше и които допълваха нейната интерпретация. Арията ѝ във финалната картина като кралица на феите – Sul fil d’un soffio etesio scorrete, agili larve, увeнча ефирната ѝ визия с прелестна вокална чистота.
Богато беше и останалото мъжко присъствие. Освен безумно влюбен в Нанета, Фентън на Марк Фаулър имаше задачата да открива и закрива отделните сцени. Чудесно попадение като гласово и актьорско присъствие. Специално ще отбележа двата дуета с Нанета, интерпретирани с нежна и вглъбена чистота.
Безумните зевзеци Бардолфо и Пистола – двете сенки на Фалстаф, бяха превъзходно претворени от Момчил Карагеоргиев и Евгений Арабаджиев, които освен актьорски бяха и вокално съвършени. Александър Баранов беше д-р Каюс, смешният претендент за ръката на Нанета, а Свилен Николов – Форд, подиграният съпруг на Алиса. Чудесен баритон, чийто мек и елегантен прочит ефектно контрастираше с размаха на Фалстаф. Великолепен дует Signore, v’assista il cielo!… Assista voi pur, signore. Един от малкото дуети между два баритона в оперната литература. Невероятна творческа инвенция на Верди, преплитаща тънка ирония с виртуозно надлъгване и надхитряне. Свилен Николов завладяващо изпълни и емоционално наситената ария E’ sogno o realtà?… Due rami enormi сrescon sulla mia testa.
Няколко пъти споменавам режисьорските решения. Нина Найденова беше избрала да разположи действието в спа център някъде през шейсетте години на миналия век. Героите са във ваканционно настроение и облекло, което допълнително води до разкрепостяване на отношенията и на решенията. Всички разнасят коктейли, спа процедурите също внасят суматоха, както и слънчевите бани край басейна (ефектно осветената оркестрина). Забавните ситуации са разиграни майсторски, отношенията точни и ясни. Финалът с предварително раздадените роли и маски, със събирането на всички герои, извежда смеха на преден план. Смеят се и подиграните, и подиграващите се, потърпевшите и печелившите. Смее се и публиката, преживяла тази виртуозна интерпретация на последния оперен шедьовър на Верди. Към атрактивната идея на Нина Найденова ще добавя пестеливата, удобна и точна сценография, и стилните костюми на Елена Иванова, както и отличната работа на Драгомир Йосифов с хора.
Обяснимо оставих за финала творческия поглед на диригента Павел Балев. „Идеята се роди преди повече от година и половина. От страна на Нина Найденова дойде това много луксозно предложение – кога мога да дойда и какво искам да направя. Трябваше ми по-малко от един ден да взема решението, че искам да направя в Пловдив „Фалстаф“. Защото „Фалстаф“ е едно от най-големите предизвикателства за един диригент. Защото имам прекрасен спомен като ученик в музикалното училище от постановката на Софийската опера с Димитър Манолов и Стоян Попов. Този спомен и предизвикателството „Фалстаф“ ме накараха да предложа заглавието. А фактът, че можем да имаме в постановката Кирил Манолов, а впоследствие и Мариана Пенчева, ни окрили още повече. Трябва да кажа, че съм много щастлив като диригент, защото откривам след дълго отсъствие от българската сцена цяла една генерация оперни певци, които виждам за първи път тук и с които ми е изключително приятно да работя. Съставът е голям, няма да изреждам всички, но е много голяма радост и съм щастлив, че ги опознах и че работя с тях.“
Съставът реагираше на всички диригентски изисквания. Работата на Павел Балев бе спокойна, задълбочена и подробна. Това пролича най-вече от абсолютната увереност на певците, от свободата и сигурността, с която контактуваха на сцената, от естествените им отношения. Равностоен участник в тези отношения е оркестърът, който следва героите, участва в техните интриги и допълва образите им с кратки теми, които за различните сцена придават ту закачливост, ту напрежение. Павел Балев извая музикално всеки образ, всяка интрига, подчертавайки гротеската, смеха, любовта и забавлението. Специално внимание заслужават финалът на второ действие и прочутата фуга в края на операта, в която една върху друга се натрупват теми, емоции и гласове. Но за мен безценно беше решението на последната картина на второ действие, в която богатото въображение на Бойто и Верди се е развихрило. Ярко разработване на любовното ухажване между Алиса и Фалстаф, хитрото проследяване от страна на мисис Куикли и Мег, нежната любовна игра на Нанета и Фентън, задъханото преследване на Форд, Каюс, Бардолфо и Пистола. Толкова теми, които се редуват, изпъкват, затихват, задвижвайки действието – безкрайно, задъхано движение. Съвършено сработени оркестър, солисти и хор, които поднесоха великолепна вечер.
Като интермедии между сцените Павел Балев беше избрал ефектни пиеси от балетната сцена на „Сицилианска вечерня“. Чудесна идея, която позволяваше, без да се прекъсва действието, да се извършат смените и да се въведат действащите лица.
