Руската православна църква създава само привидна консолидация на руското общество. Отношението на руснаците към вярата е аналогично на отношението им към държавата: липса на реална въвлеченост при показна демонстрация на привързаност.

Както показват резултатите от социологическото проучване, проведено от учените от аналитичния център „Юрий Левада”, съвременното руско общество е дезинтегрирано, в него практически са атрофирали хоризонталните връзки и гражданите нямат готовност за реални консолидирани действия и самоорганизация в името на общи интереси. Огромното мнозинство руснаци е съсредоточено върху решаването на личните си проблеми, равнодушно е към проблемите на своите съграждани и на обществото като цяло. Взаимното доверие и принципите на солидарност са до голяма степен изгубени. Въпреки познатите в миналото стереотипи за „душевността” и „отзивчивостта” на руснаците, за способността им за духовна сплотеност в противоположност на егоистичния индивидуализъм на гражданите на западните страни, днес руската картина е в поразителен контраст със ситуацията в развитите страни на Запад, където се съхраняват традиционно високи нива на социално взаимодействие.

Според американския футуролог Франсис Фукуяма съвременна Русия принадлежи към индивидуалистичните общества, които имат ниско ниво на „обществен капитал” и в които са изключително слаби социалните позиции на доброволните обединения, в това число и на семействата, а най-стабилни и влиятелни са неформалните съобщества на… криминалните групировки. Закономерно следствие от тази социална болест е девалвацията на моралните ценности на всички равнища – от несправедливите съдилища и корумпираните чиновници до правовия и нравствен нихилизъм на широките слоеве на обществото. При подобна симптоматика става проблематично дори да се говори за обществото като такова, тъй като то е атомизирано и се намира на границата на разпада.

По ред причини този проблем стои днес пред Русия с особена острота, но той не е присъщ само на руското общество. „В епохата на модерността – отбелязва немският философ Юрген Хабермас – пазарите и административната власт изтикват от все по-голям брой жизнени сфери обществената солидарност, тоест координацията на действията съобразно ценности, норми и езикова употреба, ориентирани към взаимно разбиране. Поради това в интерес на конституционната държава е да постъпва внимателно с всички източници на културата, които допринасят за осъзнаването на нормите и солидарността на гражданите”. Сред тези „източници на културата” Хабермас е готов да разглежда и религията: „Не трябва да изключваме това, че световните религии носят в себе си семантичен потенциал, способен да оказва вдъхновяващо въздействие върху обществото като цяло”.

Давеща се секуларизация?

Процесът на секуларизация, на ограничаване на ролята на религията в обществото се е смятал за необратим чак до иранската революция през 1979 г., в хода на която е свален прозападният шахски режим и е установена ислямска република. Иранските събития навеждат на мисълта, че модернизацията по западен сценарий и съпътстващата я секуларизация не са единствената възможна посока на историческо развитие на човечеството. „Ислямът – пише тогава знаменитият френски философ Мишел Фуко, – който представлява не само религия, но и начин на живот, част от историята и цивилизацията, рискува да стане за стотици хиляди хора гигантско буре с барут. Започвайки от вчера, можем да очакваме революция във всяка мюсюлманска държава на базата на вековните традиции”. Всичко това породи ентусиазъм у редица религиозни лидери и консервативни интелектуалци на Изток и на Запад, които повярваха във възможността за исторически реванш на обезкръвените от столетия секуларизъм традиционни религии. Така руският политолог Александър Дугин определя опита на ислямската революция като твърде актуален за днешна Русия. „Иранската революция е едно от най-великите събития на ХХ век… Ние едва сега пристъпваме към осмислянето на световноисторическото значение на ислямската революция, тъй като това е просто покана да я повторим в друг контекст, в други религии. На нас също ни е нужна наша религиозна православна революция, необходимо ни е да построим общество по православните закони”.

Поради историческата инертност на РПЦ залагането на тази институция в качеството й на локомотив за консолидиране на руското общество около „традиционните духовни ценности” е свързано с възраждането на елементите на средновековната „симфония”, предполагаща интегриране на Църквата и държавата и доминиране на православието в социално-културната сфера. Независимо от архаичността си тази концепция има своите преимущества от определена гледна точка и преди всичко своето удобство: фактически РПЦ се превръща в своеобразно министерство, отговорно за социалния климат и „единомислието” в обществото. При това не е необходимо да се измисля нещо ново, тъй като вече има готова институция, притежаваща широка инфраструктура, комплекс от разработени идеи – и най-важното – традиции на политическа култура, съзвучни с днешните интереси на върха.

За голяма част от руснаците архаичният сценарий за консолидация около Църквата е неприемлив, което е очевидно от рязкото активизиране през 2011–2012 г. на обществената критика към РПЦ, към нейния предстоятел и неговата политика. Разбира се, тази кампания не е инициирана от някакви „антиправославни” или „антируски” сили, както се опитва да представи това „пострадалата” страна, а е провокирана от самата РПЦ, обявила кръстоносен поход на секуларизма и прибавила по този начин още един принцип на разделение в руското общество. Вместо към консолидация и солидаризация такава политика води до противоположни резултати. Към средата на 90-те години на ХХ век това бе прогнозирано от Вячеслав Полосин, написал на страниците на Независимая газета (30.01.97г.): „Одържавяването на едната Църква-йерархия в една поликонфесионална страна реално застрашава превръщането на всички вярващи, ориентирани към други йерархии, на всички инаковярващи и всички невярващи в политическа опозиция на държавата. Да обедини цялата многоконфесионална нация може не религията, разделяща хората на привърженици на различни култове и светогледи, а единна културна и политическа традиция, ненахлуваща в личната свобода в рамките на общозадължителния закон“.

Философска рецепта

Същият този Юрген Хабермас предлага заслужаваща внимание концепция за консолидация на съвременното светогледно нееднородно общество на базата на граждански културно-политически традиции. Според философа принципите на конституционната демокрация, подразбиращи строго отделяне на Църквата от държавата и светогледен неутралитет на властта, са далеч от войнстващия секуларизъм, особено сега. В същото време настъпилата постсекуларна епоха не означава отказ от принципа на светскостта: това не е крачка назад, а още една крачка напред по пътя на модерността, по който се преодоляват крайностите на секуларизма.

„Постметафизическото мислене” на постсекуларното общество не разглежда религията само като някаква отживелица от миналото, съществуваща единствено като музеен експонат. То признава, че религията – една от историческите форми на рационалността, в крайна сметка е генетично свързана със съвременната наука, философия и култура и значи има право на глас в диалога с тях. Забележително е, че в качеството на пример Хабермас посочва концепцията за правата на човека, която представлява според него съвременен „превод” на библейското учение за човека като образ и подобие на Бога. Интересно би било да съпоставим тази интерпретация с доктрината на РПЦ за правата на човека, която беше разработена под ръководството на тогавашния митрополит Кирил (Гундяев)[1] и утвърдена от Архийерейския събор през 2008 г. В този документ правата на човека са оценени като зловредно изобретение на Новото време, противоречащо на християнската антропология и най-вече призвано да служи за оправдание на греховните наклонности на хората. По този начин светският философ прокарва път за диалог между религиозния и секуларния дискурс, а идеологът на РПЦ, напротив, с всички средства ги противопоставя, провокирайки конфронтация между религиозната и светската част на обществото.

Според Хабермас в плуралистичното, но светогледно сегментирано общество нараства отчуждението, затова е недостатъчно просто да се гарантират условия за съвместно съществуване, необходим е активен диалог, процес на „взаимно обучение” между различните светогледни групи и преди всичко между вярващи и секуларисти. В такъв случай обществото вече не би било просто формален граждански съюз, а именно консолидиран и сплотен социум, членовете на който се намират в духовно и интелектуално взаимодействие. „Без сплотяващите връзки на юридически незадължителната солидарност гражданите не възприемат себе си като равноправни участници в съвместната практика за формиране на обществено мнение и волеизявление, в която те признават един другиму основанията за своите политически позиции. Тази взаимност на очакванията на гражданите отличава либералното, интегрирано от Конституцията общество, от светогледно сегментирания социум.”

Декоративна духовност

Но всичко това е на теория, само идеал, очевидно неприложим в Русия, където се наблюдава стремеж на всяка цена да бъде реализирана „симфонията” – или по-точно някакво нейно подобие или привидност. Удивително е, но очевидната утопичност и анахронизъм на подобен замисъл не смущават почти никого. По-голямата част от обществото възприема това като нещо задължително и неизбежно – впрочем обществото е свикнало да приема по този начин инициативите, идващи от върха. Въпросната инициатива идва едновременно от политическите и от духовните върхове и е трудно да се определи на кого точно принадлежи първенството: от една страна, властта се стреми да се опре на Църквата като източник на легитимност, но в същото време авторитетът на самата Църква в голяма степен е гарантиран от подкрепата на властта. Наблюденията на социолозите сочат, че понастоящем лоялността към РПЦ се схваща от гражданите на Русия като маркер за политическа лоялност, като знак за принадлежност към добронамереното мнозинство. „Според разбирането на руснаците – казва Борис Дубцов – държавността престава да се възприема негативно или с подозрение, ако е свързана с Православната църква и с образа на ръководителя. После започва да действа механизмът на присъединяване към мнозинството: не искам да се окажа извън народа, извън Русия, извън историята… Тоест тук става дума за митологемите на слабите хора, компенсиращи съзнанието за това, че не притежават нито власт, нито отговорност – а такова е самосъзнанието на три четвърти от руснаците. Отношението към вярата е аналогично на отношението към държавата: словесна демонстрация на привързаност – да, но реална активност – не.”

Най-тъжното е, че този декларативен, имитативен подход като че ли устройва всички: и Църквата, и властта, и уви, самото общество. Както е известно, за Русия е характерно да има силна държава и слабо, пасивно общество. Разбира се, държавата предпочита гражданското общество и неговите институции, призвани да контролират държавната машина, да съществуват само условно и символично. Имайки предвид, че Църквата е един от палиативите на гражданското общество в Русия, никак не е за учудване, че нейното свещеноначалие не е твърде загрижено за нивото на съзнателност и активност на своите енориаши. Та нали с активните и съзнателните е винаги трудно, къде по-лесно е да имаш работа с номинални, но формиращи добра статистика „мъртви души”, от които и основно се състоят прословутите 100 милиона „православни руснаци”. Използвайки езика на философията на фикционализма (философията „като че ли”[2]) можем да кажем, че тези милиони позиционират себе си, като че ли са православни, РПЦ действа така, като че ли е съвестта на нацията и пазител на нейния „цивилизационен код”, а властта – като че ли в лицето на РПЦ се опира на подкрепата на мощен обществен институт, гарантиращ духовната консолидация на руското общество. Но колкото и нови храмове да се строят по нареждане отгоре, колкото и от телевизионния екран да се демонстрират трогателни сцени за солидарността на властта, Църквата и обществото, социологическите изследвания продължават да отчитат нарастващите симптоми на заболяването на руското общество, съществуващо в състояние на хронична апатия и дезинтеграция.

В книгата си Безгръбначна Испания (1921) испанският философ Хосе Ортега-и-Гасет се опитва да осмисли социалнопсихологическата ситуация, в която се намира неговият народ през ХХ век („испанците затъпяха, изгубиха чувството си за отговорност, престанаха да изпитват какъвто и да е ентусиазъм”). Този анализ е особено интересен за нас, тъй като по мнението на испанския философ в социалното развитие на Испания и Русия има типологично сходство и основният проблем на двете нации е свързан с диспропорциите между силата на политическите обединения и равнището на зрелост, развитие и самосъзнание на самите обединявани социални елементи. „Испания и Русия са двата полюса на великата европейска ос. При всичките различия между тях ги сближава това, че двете страни… винаги са изпитвали недостиг на изтъкнати личности… Ето откъде идват аморфността, неопределеността, закоравелия примитивизъм на руските хора”, пише философът. Според Ортега-и-Гасет бедата на Испания – а значи и на Русия – е обусловена от това, че за разлика от редица други европейски страни, тя така и не успя да се сдобие със силно общество, способно в лицето на своите най-издигнати представители да застави властта да служи на неговите интереси. Вместо това властта мисли само за своя интерес, при което „и монархията, и Църквата неизменно се стремят да представят своите интереси като автентично национални”, а инфантилното и късогледо испанско общество върви безгрижно към фашистката диктатура…

Може би в днешната постмодерна епоха, заличаваща границата между реалност и привидност, такъв виртуален, декоративен модел на обществена консолидация е достатъчно добър според някои. Въпреки това е трудно да се освободим от мисълта, че това „потьомкинско село”[3], издигнато днес в Русия, едва ли ще се окаже способно на нещо повече от това да сее илюзии и то съвсем не безвредни. На някого може да се струва, че руското общество е намерило твърда опора в духовно-нравствените традиции на православието. Само че в действителност пред нас стои колос на глинени крака. Излишно е да казваме, че при първото сериозно изпитание той ще рухне, както вече се е случило през 1917 г. Но дори без подобни сътресения стабилността на социума, с готовност задоволяващ се със самозаблуди, е твърде проблематична. На такава почва са невъзможни каквито и да е конструктивни социално-съзидателни процеси. Както е невъзможно да се заситиш с въображаема храна, така няма как да разчиташ на нравствената принципност и социалната отговорност на хора, привикнали към имитацията на смисъл, ценности и авторитети. Ето защо гордостта им от тяхната „православност” не пречи на повечето от тях да бъдат цинични и равнодушни към „ближния”, към съдбата на своя народ и страна и да възприемат позициите на нихилизма по въпросите за морала, правата, отношението към труда.

Изходът от тази задънена улица е само в радикалната „смяна на жалоните”, в изтрезняването от илюзиите, в съзнателното усвояване на смисъл и ценности, в реалната и всекидневна работа по формиране на истинска, а не на декоративна обществена солидарност, възможна днес в Русия единствено на основата на пълноценния и равноправен граждански диалог, а не на инсценирането на средновековни теории и практики.

Анатолий Владимирович Черняев е кандидат на философските науки, старши научен сътрудник в Института по философия при Руската академия на науките.

Източник: Независимая газета, 17 октомври 2012 г.

Превод от руски: Димитрина Чернева

Текстът е публикуван в бр. 77 на сп. „Християнство и култура“.