0
1304

Фантазьорите движат света…

Йоанна и Ирина 2

Те бяха сред акцентите на фестивала „Дни на музиката в Балабановата къща”, в есенното му издание’ 2015. Един ансамбъл с ненатрапчив блясък. Но с висококаратна стойност. Интервю на Олга Шурбанова.

Срещат се в чужбина, години след сбогуването със софийското музикално училище: едната – концертмайстор на Хамбургския симфоничен оркестър и активно концертиращ цигулар, другата – градяща солистична клавирна кариера. И двете имат биографии на ранноизкласили дарования, и двете са сочени като явления от прочутите си педагози – Руджиеро Ричи и Рудолф Бухбиндер.

Йоанна Каменарска концертира от 10-годишна, като солистка на детската филхармония „Пионер”, през 1995 печели две специални награди, свързани с майсторския клас на Руджиеро Ричи в Берлин, и покана да учи при него в залцбургския „Моцартеум”. Знаменитият й учител я поставя в списъка на най-добрите си ученици, предричайки й „велико бъдеще”. Лауреат на международните конкурси „В. А. Моцарт /Залцбург, 2002/ и „Недялка Симеонова” /Хасково, 2002/, постоянен гост на престижни форуми, като Великденския фестивал – Рим, Европейския музикален фестивал – Лисабон, Залцбургските културни дни, Моцартовия фестивал – Шветцинген и др., възторжено приемана от публиката, цигуларката размеква сърцата и на критиците: „Роден музикант! Нейното свирене е сублимно; всичко придобива смисъл, част от една неразривна цялост.”; „Световна класа!”; „Звездата на вечерта! Изпълнението на Йоанна Каменарска на „Циганка” от Равел взриви публиката и я изправи на крака.” Йоанна си партнира с музиканти от ранга на Симоне Янг, Алоиз Брандхофер, Радован Влаткович, в цяла Европа, Южна Америка, Япония; солист е на именити оркестри, под диригентството на Денис Ръсел Дейвис, Пол Гудуйн, Симон Хюует, Гарет Кийтс, а от 2007 последователно заема позицията концертмайстор в Симфоничния оркестър на Севернонемското радио и на Хамбургския филхармоничен оркестър.

Ирина Георгиева поема пътя на професионален музикант също едва 10-годишна, когато печели и първата си международна награда в Чехия. На 11 години дебютира с оркестър с Първия клавирен концерт на Бетовен, на 16 става победител в конкурса за пианисти Steinway в Берлин. Постъпва в Базелската музикална академия, в майсторския клас на Рудолф Бухбиндер, като продължава да регистрира върхови постижения – медал и диплом „Мария Каналс”, Барселона /2006/, Награда за интерпретация на съвременна музика /2008/, първа награда на конкурса Kurt Leimer, Цюрих /2008/. Бухбиндер я определя като една от най-талантливите студентки в своята 35-годишна педагогическа практика, чиято „висока култура на звука, в съчетание с изумителна техника и великолепен усет за стил, магнетично изпълнителско въздействие на силна личност, предопределят условията за голяма клавирна кариера”. Именитата композиторка София Губайдулина на свой ред е пленена от българката: „В огромен и неочакван подарък за мен се превърна срещата ми с пианистката Ирина Георгиева. Изпълнението й поразява с богатство на звуковата палитра, удивителна кантилена, звукова мощ, дълбочина на музикалния замисъл, безупречно чувство за форма. Убедена съм, че личност от такъв мащаб е ценна за всяка концертна програма, за всяка художествена инициатива”.

При всички сходства обаче, на пръв поглед изглежда, че кариерата на двете инструменталистки е поела в различни посоки. А и домът на едната е в Хамбург, на другата – в Базел. И когато „случайно” излизат на сцената заедно през 2012, никоя от тях не допуска, че ги очаква безспирно приключение. Ирина си спомня колебанията на Йоанна дали да й предложи това „заместничество”: „Тя не мислеше, че ще приема, смяташе, че ме интересуват единствено соловите ми изяви…” Само че в онзи – динамичния свят, не е прието да казваш „не”. Както е наставлявал учениците си Давид Ойстрах навремето: „Не отказвай свирене!” А и тук съществува стар сантимент, двете са били приятелки в гимназията. Пък и каква провокация – Залцбург, гастроли с „първата цигулка” на Хамбургския оркестър!

Провокация бе и появата на дуото в Пловдив с неговия непредизвестен успех, ознаменувал един от паметните празници във фестивала. И не е нужно да си фаталист, за да усетиш, че и мястото на концерта, духът на самата Балабанова къща превръщат всичко, случващо се в нея, в събитие. А и този специфичен домашен привкус – тук хората са лични гости, на подранилите е позволено дори да участват в артистичното задкулисие. Ирина просвирва нещо боса, както се упражнява вкъщи, и уточнява с малката си колежка от музикалното къде да обръща нотите. Изглежда красива в модния червен гащеризон, но „той не е за сцена”, още не се е преоблякла. Йоанна пък се съсредоточава оттатък, в пълна готовност за предстоящия старт. След минути, като излязат на подиума, в стилните си концертни рокли, двете солистки ще са въплъщение на вкуса – като визия, поведение, и, разбира се, репертоарен избор. Избор, еднакво интересен и за специалистите, и за публиката, подчинен на една обща идея, отрязък от времето на романтизма, с ясно застъпен личен елемент, под мотото „Шуман и неговото обкръжение” – Роберт Шуман: Соната №1 и Kinderszenen за соло пиано; Клара Шуман – три романса за цигулка и пиано ор. 22 /каква инвенция е имала тази обременена от голямото си семейство жена и какъв непрекършен емоционален порив!/; Паганини – капризи № 6 и 10; Бах – Шуман – Шакона из Партита №2 /транскрипция за цигулка и пиано/. И, разбира се, приятеля Брамс – с валса за бис.

След концерта Йоанна и Ирина бързаха да се срещнат с близките, дошли от разни краища на страната, щастливи да ги видят и чуят „у дома”, сред които бе и 91-годишната баба на Ирина от Хасково… Затова и разговорът ни, подхванат неангажиращо на маса, продължи в допълващи се диалози по имейла.

Позовавайки се на днешния си опит, кое бихте откроили като решаващо за кариерата на един съвременен музикант – класата на обучението, победите на конкурсите, или импресариото, който те представлява?

DSC_3696
Ирина Георгиева

Ирина: В последно време прави впечатление, че много млади колеги в една крехка възраст вече имат всички тези компоненти. Докато нашето поколение нямаше тази организация, тази нагласа на 18 години да бъдем „готов продукт”, което се иска днес. Ние бяхме някакси по-идеалистично настроени, убедени, че има време за учене и време за реализация – първо да завършим музикалното училище, после – академията, след това специализация…, вглъбени в самото образование, в текущите си задачи – технически, творчески, бяхме заети да градим репертоар, което сега ми изглежда доста несъстоятелно. А и репертоарът е трябвало да бъде много по-широк и разностранен. Аз, например, свирех определени виртуозни пиеси, вървеше ми Лист…, Но ако в момента можех да се върна назад…

Какво би направила?

Ирина: Бих посветила много повече часове до двайстата си годишнина за опознаване на колкото се може повече опуси от клавирната литература. Защото и без да съм била още съзряла за замисъла на една или друга творба, чисто моторната памет щеше да ми е от полза за в бъдеще. Също така и аз, и връстниците ми, много късно научихме, че ролята на мениджъра е поне толкова голяма, колкото образованието. Ние много разчитахме на преподавателя си, вярвахме, че той ще ни реши всички проблеми. И нямаше кой да ни каже, че успешното упражняване на професията зависи единствено от собствените ни умения – секретарски, импресарски, комуникативни, всякакви…

J
Йоанна Каменарска

Йоанна: Една успешна кариера се гради със стратегия, в чийто избор играят роля различни фактори, сред които и много труд, не само професионален. В този смисъл и трите „колони” в основата са значими. Бих добавила още и шанса, съдбовните моменти, когато музикантът се среща с важни за него хора, колеги, доброжелатели, или е провокиран да се докаже в извънредна ситуация – примерно „да замести” някой голям музикант, което дава ход на ред други събития, свързани с развитието му. Това са случайности, заредени със силни импулси, и ако човек успее да ги разпознае, те могат да бъдат тласък към сериозна кариера. По-семпло казано: „Да си на правилното място в правилния момент”. При мен, както конкурсите, така и добрата школа, изиграха своята роля, при все че най-успешните ми стъпки се дължат на срещите ми с конкретни личности.

Имали ли сте така наречения ментор, който да ви посочи стратегиите в изграждането на една достойна за качествата ви кариера?

Ирина: Не, не съм имала. Което можах, научих в самия процес на себеутвърждаване… Навремето с моите връстници слушахме единствено записи във фонотеката, ако искаш да си свериш часовника, трябваше да отидеш на някакъв майсторски курс в чужбина. Сега отваряш интернет, влизаш в youtube и си в контакт с всичко ставащо по света. Новото поколение музиканти са информирани, амбициозни и максимално организирани, умеещи да реализират навреме сто процента от възможностите си. Докато сред нас имаше много таланти, брилянтни пианисти, с изключителни награди в биографиите си, но повечето се отказаха от солична кариера, за да се отдадат на преподавателска дейност, някои дори смениха професията си. С годините осъзнах, че от съществено значение е и мястото, което избираме в чужбина. Ние завършихме около 2000 г. и пред нас стоеше въпросът не къде искаме да учим, а къде ще получим стипендия. Защото не можехме да си позволим да отидем в така наречените „топ места”. Нито да се явим на съответните „топ конкурси”, за които трябва да се готвиш с години, да нямаш други грижи, да не се налага да работиш, за да се издържаш. Това беше една сериозна пречка за много хора, включително и за мен. По финансови причини аз не успях да се подготвя за най-големите конкурси, като „Кралица Елизабет”, „Ван Клайбърн”, „Лийдс”, „Бузони”…

Йоанна: Засега късметът да открия добрия ментор и мениджмънт не ми се е усмихнал, но вярвам, че в даден момент подходящите хора се намират един друг и тогава повечето неща стават с лекота.

Днешните ви постоянни адреси – в Германия и Швейцария, правят ли ви „по  европейки” в очите на чужденците?

Ирина: Аз смятам, че швейцарците никога няма да ме приемат като част от тях, въпреки че проблемът с оставането в страната, с който се сблъсках, когато отидох там преди 12 години, вече не съществува. Мисля, че „по европейка“ ме прави единствено локацията. Въпреки че швейцарците толкова бягат от Европа, че в някакъв смисъл са по-толерантни към източноевропейците, отколкото към другите членки на еврозоната. А и те много ценят хората на изкуството и това неминуемо се отразява на отношението им към представителите на нашия бранш.

Йоанна: Аз се впуснах в авантюрата да уча в чужбина, заминавайки още като тинейджър, 17-годишна, без да имам езикови познания, финансова подкрепа, а и представа как да овладея ситуацията. Трябваха ми години да се справя с трудностите, след което за последно си зададох въпроса желая ли да живея и действам в чужбина, или бих намерила сериозно основание да се върна в България. Честно казано, през това време на адаптация започнах да чувствам Австрия и културата й много близки, приспособих се към средата, към която вече принадлежах, с нейните привилегии, от които се ползвах по право. Да съм в непосредствен досег с източниците на западноевропейската култура и корените на класиката, да имам достъп до най-отбраното музикално наследство и на свой ред да допринасям за висотата на тази култура, за мен е огромна радост. Често обаче ме хваща носталгия. Искрено се възхищавам на редица знаменити български музиканти, които работят със завидна идеалистична нагласа, и им пожелавам от сърце да настъпят времена на всеобщо признание и възнаграждение за огромния труд, който полагат хората на изкуството.

Учила си при Руджиеро Ричи и Игор Озим. Промениха ли те нещо във възгледа ти за музиката?

Йоанна: Възгледите ми за музиката никак не са се променили аз винаги съм била и си останах влюбена в нея. До най-истинските музикални „прозрения” стигах или по време на кризи, или в мигове на върховно щастие. При всеки житейски кръстопът затвърждавах или отхвърлях принципи, свързани с музикалното ми развитие. Музикалната нагласа за мен все още е несекващ поток от промени. Разбира се, тези изключителни личности, а и предишните ми учители Йосиф Радионов и първият ми педагог Йоаким Атанасов, дал ми най-ценните основни импулси, ми оказаха силно влияние. При Ричи осъзнах, че музиката е вселена, на която трябва да се посветиш изцяло, че овладяването на професията е свързано с всекидневна работа, дисциплина до последните творчески моменти, непрестанно търсене на нови технически и изразни средства. Докато преди бях в известен смисъл лекомислена, при него се научих на отговорност. И на безусловна любов, наблюдавайки собствената му отдаденост Ричи просто се беше превърнал в едно многовековно дърво, което хвърляше сянка, раздаваше мъдрост и сила на следващите поколения. Няма да забравя дните, когато го посещавах в болницата, където неведнъж се налагаше да лежи заради крехкото си здраве, с какъв пламък в очите ме питаше: „Носиш ли си цигулката, baby?”… При Озим на дневен ред дойдоха прецизността и редът, чистата артистична съвест, може би за моя вкус даже прекалено „чиста”, а подходът твърде академичен… Но като цяло това беше един много силен период, „сортиране” на похвати и стилово образоване, като същевременно Озим ме оставяше да „дишам”.

И двете можете да бъдете наречени с пълно основание виртуози. Но това понятие, както знаем, е нож с две остриета. В този смисъл, не настъпва ли пресищане от хиперболизираната виртуозност, превърнала се във вид „клонинг” при инструменталистите?

Ирина: Да, абсолютно. Докато преди 15 години едно перфектно техническо изсвирване е правело впечатление, днес това е просто азбуката в професията. Всеки в днешно време може да свири много бързо, много трудни неща, с много добър и разнообразен звук и това вече си губи стойността. И започваме да изпитваме недостиг на послание, на културна субстанция, недостиг на личностно присъствие. Най-интересното е, че на сцената се чува дали някой е работил за вътрешното си израстване, като тук вече идва новата „цедка” – кой ще оцелее.

Имаш ли наблюдения как бързо изкласилите и ориентирани в „пазарните” механизми съвременни млади хора гледат на необходимостта от такъв „вътрешен растеж”?

Ирина: С мои ученици сме обсъждали клавирни записи от миналото и днес, оставах приятно изненадана, че те са склонни да харесват старите изпълнения, някои пълни с технически грешки, като един запис на Корто, например, вместо брилянтния перфекционизъм на днешните нашумели имена. По същия начин, когато ние с Йоанна се спряхме на Сонатата за цигулка и пиано от Форе, попаднахме на едно изпълнение на явно известни френски инструменталисти от 30-те години – пианистът свири 50 процента от нотния текст, цигуларят също прави каквото си иска, но това беше духът на Форе соната! И двете го усетихме моментално и решихме, че точно това ни трябва, точно този запис.

Йоанна: Лично аз обичам майсторството и виртуозността много! Що се отнася до самоцелното техничарство, което мисля, че имате предвид, към него съм настроена критично. Важно е да се владее инструмента, да се разширяват границите и именно в този процес велики гении виртуози са ни водили и все още ни водят, надживявайки времето си понякога с векове. Може би едва днешните поколения са еволюирали до такъв сублимен инструментализъм. Все повече обаче в музикалните изпълнения липсва усещането за автентично преживяване. Превключил на контрол модус, човек не е в състояние да се отвори емоционално. Би било добре тази „мода” да отмине, но конкурсите по света засега сочат обратното.

Какъв е шансът на един действащ инструменталист да управлява лодката си в днешното море от конкуренти, които излизат във все по-младенческа възраст от „люпилнята” на школите и конкурсите?

Ирина: Трябва да си много убеден в това, което правиш, и да работиш за качество. Другото е, че сам се бориш за утвърждаване. Дори колеги с много хубави агентури търсят постоянно нови възможности за изява. Аз самата не разчитам на силен импресарио, на голяма фирма, но пък съм имала щастието да бъда представена на много правилни хора, от които започнах да получавам покани – като Бухбиндер, Стефан Лано, Зубин Мета, Рудолф Фишер и др. Смятам, че имам какво да кажа. И макар то понякога да е свързано с риск, съм готова да работя за риска.

И при двете ви имаме доказателства, че безспорният талант не може да остане незабелязан и неоценен, или всичко е въпрос на шанс?

Йоанна: Да, стига талантът да се показва, а шансът да се търси и разпознава. Понякога доза наивност би била от помощ защитен слой от многобройни доброжелатели, филтрирано количество информация из „по света и у нас”, достатъчно силни изяви на сцена. Така поне беше при мен. Принципно изпитните и конкурсни ситуации са особено натоварващи за човека на изкуството. Не само е важно да се чувстваш сигурен и устойчив в музикалния свят и на сцената, а и да запазиш душата си топла и отзивчива за различни eмoции и импулси. За мен беше голямо признание да получа две позиции в един град с такива музикални традиции като Хамбург. Остава ми да продължа да плувам и като солист и камерен музикант в едно още по-открито море…

Какви качества се искаха от теб като концертмайстор, за да бъдеш призната за лидер в голям немски оркестър, система, където все още май не е изживяна „мачовската” нагласа?

Йоанна: Суверенност, ведрина, чувствителни „антени”, спокойствие, както и смелост за вземане на решения. Като жена бих прибавила социалната страна способността да се съветваш мигновено и с „периферното си зрение”, деликатен, но уверен подход, безупречен професионализъм (наистина, за съжаление, все още трябва да се доказваме с няколко нива над равностойните си конкуренти мъже). И най-важното в качеството си на лидер да вдъхновяваш колегите със собствения си ентусиазъм в съпреживяването на музикалната магия.

Йоанна Каменарска и Ирина Георгиева

Всяка от вас си партнира на сцената с музиканти от световна класа. Дуото, което сте създали, обаче, изглежда повече от професионално сътрудничество, усеща се някакво духовно родство и не само заради общия ви български корен…

Ирина: С Йоанна се събрахме преди три години. Беше въпрос на случайност. Нейният пианист се оказа зает, а след 10 дни й предстояха концерти в Залцбург. В един разговор ме попита дали случайно не съм свободна, аз казах: „да” и така тръгна. Ние с нея сме съученички и приятелки от музикалното училище, После, когато заминах за Швейцария, загубихме следите си и се намерихме отново във Фейсбук. Та тогава отидохме в Залцбург, изсвирихме си концертите, установихме, че се чувстваме много добре заедно и решихме да продължим.

Йоанна: Радвам се, че сте забелязали това наше „духовно родство”. Напоследък доста от слушателите ни го коментират. Да, с Ирина освен музиката имаме и много други общи черти, свързва ни дългогодишно приятелство. Идеите ни невинаги се препокриват, което прави партньорството още по-интензивно аз го усещам като нещо много вдъхновяващо, зареждащо. Почти не съм срещала хора, с които от сърце да се смея и забавлявам, да се превръщам в дете, запазвайки същевременно опита на по-зрелите си години. Помня мига на първата ни среща така, както човек „запечатва” най-силните моменти в живота си. Специфичното за двете ни е, че и аз, и тя, умеем като птицата Феникс да се изправяме отново, отърсвайки се от пепелта на миналото. Както сме били благословени с голям късмет, така и сме минали всяка на свой ред през кризи и тежки моменти, и ако не беше тази способност за трансформация на страданието в нещо градивно, сега можеше и да не сме там, където сме. Освен това ни свързват безброй луди спомени, истории от ученическите ни години, не бяхме от най-послушните… А в музиката възхищавам се на дълбоката й емоционалност и внушение, на вълшебните звукови нюанси, на способността й да се мобилизира в екстремни ситуации и на вулканичния й темперамент… Смятам, че и там имаме допирни точки, или поне умеем да се допълваме.

Сигурно се допълвате и по отношение на идеите какво да включите в рециталните си програми.

Ирина: Още от първата ни съвместна изява с Йоанна заложихме на програми, които да имат някакъв контекст, някаква предистория, съпоставяне на идеи, на стилове, на почерци, или както казвате, да уловим един отрязък от някакъв времеви период, свързан и с лична биография. Летният фестивал в Залцбург през 2013 беше повод да запишем дебютната си програма за фирмата Gega New, като това първо наше CD, озаглавено Initio, в което обединихме Форе – Соната с Прокофиев – Соната №1 и Виенявски – Фантазия Фауст, вдъхновено от френския дух, белязал в една или друга степен креативността на всички тези автори, е и едно завръщане към стари идеали, към по-глобалните послания на музиката. Всъщност с Йоанна се събрахме и заради това, че идеите ни за изкуството абсолютно съвпадат. И ако спорим понякога, то е по отношение на допустимия компромис. Тя е по-голям елитарист от мен, ревностен защитник на професионалния императив. Докато аз се опитвам да прокарам някакъв баланс в репертоара, да „не тежи” прекалено, да има нещо „вкусно” и за широката публика.

Йоанна: Идеите ни често възникват по време на творческия процес, което съвсем не ги прави случайни. Водещото за нас е да надграждаме върху музикалните традиции, имам предвид и известна будителска дейност /като се дистанцирам от съвременната музика, следваща идеалите на Дармщат Шуле разбира се, с едно любопитно отворено ухо…/. Под будителска дейност разбирам разчупването на слушателските и изпълнителски навици да се свирят все едни и същи произведения от всеизвестни автори. Има още много музикални съкровища по музеите и библиотеките. Да ги поднасяме на публиката, без да се опираме на някаква общоприета интерпретация, само по себе си е просветителски акт. Важно е и друго струва ми се, че в момента музикалните дейци изпипват „короната” на изпълнителското изкуство основите са вече изградени, фазите на развитие също. За нас остава възможността да работим над украсата, откривайки още някой скъпоценен камък, представяйки нещо познато в нова светлина, съчетавайки интересни изразни средства, разпространявайки класическата музика не само по световните сцени… В днешно време не е достатъчно просто да се свири „хубава музика”. От музиканта се изисква доста допълнителна работа, за да придобие нужната ерудиция, която превръща занаята в изкуство. Мнозина от нас, паралелно с кариерата си на изпълнители, се занимават и с научна дейност. Това, разбира се, е въпрос на личен избор. Все по-големият достъп до автентични извори на информация, нуждата от общ поглед върху дадена велика епоха сякаш изискват всичко, което вършим, да е положено в общ контекст и това прави една публика по-взискателна, поднесената интерпретация по-подложена на контрастни мнения. При все това, не трябва да се поддаваме на изкушението да интелектуализираме прекомерно. Ерих фон Деникен има една фраза, която много обичам: „Фантазьорите движат света, не броячите на грахови зърна”. В този смисъл, двете с Ирина създаваме програмите си и интуитивно, проявявайки пристрастие към дадено произведение или автор. Понякога правим и странни съчетания например идеята на „Аполония” Ирина да изсвири Скарлати – Allegro Marziale g-moll и веднага след това Рахманинов Prelude g-moll, alla Marcia, които са с такава сходна вътрешна динамика и начало, че неизкушеният слушател не би разбрал колко векове ги делят.

Кои от чуждите музиканти са заемали важно място в кариерата ти?

Йоанна: Имах няколко срещи с музиканти от класата на валдхорнистите Херман Бауман и Радован Влаткович /с когото записахме компактдиск/, кларинетиста Алоис Брандхофер /на него дължа едно от най-прочувствените си изживявания на сцена с Klarinettenquintett на Моцарт и Брамс/, Бениамин Шмид голям цигулар и пример за мен от времето в Залцбург. Друг, не толкова известен, но прекрасен музикант е Тибор Бений диригент и челист от Унгария, с когото работих години наред, разучавайки и изпълнявайки на сцена квартетен и солов репертоар със съпровод на камерен оркестър. Не на последно място се вписва в живота ми 8-годишният период на съвместна работа с бившия ми съпруг Пер Рундберг, пианиста, с когото навлязох дълбоко в дуо-репертоара, и с когото имаме забележителен брой осъществени програми, записи и концерти. Благодарна съм, че съдбата ме срещна и продължава да ме среща с редица артисти и състави от световен мащаб, като немско-швейцарския струнен квартет „Фауст” и много други.

Съвременните оперни постановки с малки изключения скандализират познавачите, работейки също като масмедиите за рейтинг, където всичко е позволено. Опазена ли е концертната сцена от подобни модни влияния?

Йоанна: Смятам, че светът още има да страда от последствията на една масова политика на глобализация, която уж има за цел да издигне и облагороди обществото, а се оказва, че в най-добрия случай резултатът е утвърждаване на лесносмилаемия продукт, в крайна сметка – на посредствеността. Съществува реален риск да се загуби значението, което изкуството, в неговата комплексност и дълбочина, е имало за човека през всички превратности на историята. Тази тенденция днес е налице, тя даже управлява голяма част от световните институции. Масовият вкус стана едва ли не еталон за качество, а когато се предложи нещо, т. нар. прогресивно, това са обикновено ултрамодерни постановки, програми, лишени от смисъл, от основните музикални параметри и стилова принадлежност, което сякаш цели да обърка слушателя, насаждайки му комплекс за некомпетентност. Има, разбира се, изключения с много интересни събития. Същевременно срещам постоянно интелигентни хора на всякаква възраст, които копнеят за естетично и смислено музикално преживяване, без да робуват на консервативните вкусове. Явно има начин да се задоволят различните потребности и да се намери изход от този омагьосан кръг.

Ирина: Тенденцията, която наблюдаваме в операта, се вижда и при пианистите дори. Има много фигури, които правят шоу на сцената – популярни имена като Найджъл Кенеди, Дейвид Гарет, Катя Буниатишвили, и успяват да привлекат солидна публика. Смятам обаче, че това е по-добрият вариант, вместо същата тази публика да посещава концерти, нямащи нищо общо с класическата музика. Аз вярвам, че един ден изкуството ще се изчисти от всички ненужни ефекти, но междувременно всички ние трябва да търсим правилния път към слушателя, а в това търсене могат да се случат много и неочаквани неща…

Йоанна: И като говорим за смислени музикални преживявания, искам да кажа няколко думи и за фестивала „Дни на музиката в Балабановата къща”, на който бяхме поканени с Ирина, и който е един бисер, екзотичен остров в морето от възможности на родна сцена, осъществен с много любов и отдаденост от артистичния директор Мила Павлова и нейните сподвижници. Да се свири в тази интимна атмосфера, предлагаща неповторимото усещане за непосредствен контакт с публиката, е нещо дълбоко вълнуващо, празнично, специално!