Неоинтелектуализмът, изпълняващ ролята на „ерзац религия“, представлява заплаха за хуманистичния светоглед, който все още представлява духовна основа на съществуващата в западния свят цивилизация.

След краха на идеологиите на ХХ век мнозина изследователи на човешкия идеен живот обявиха, че е настъпил край на усилието за създаване на подобни интелектуални конструкции. Според тях със смъртта на идеологиите и свързаните с тях утопии за сътворяване на „нов свят“, респ. „нов човек“ и поставяне началото на „ново време“ окончателно е изкоренен поривът на хората да изграждат такива проекти. Развитията от последните години обаче опровергават тези очаквания. На „пазара на светогледи“ се появяват нови учения, които предлагат задоволяване на изконните нужди на хората от подредена картина на света, предвиждания за бъдещето на човечеството и планове за усъвършенстване както на човешката природа, така и на обществото на хората. Разликата от досегашната практика при създаването на учения от този вид е, че автори на новите идеологии (светогледи, „религии“) обикновено не са мислители от сферите на хуманитарните и социалните науки, а произхождат от областите на природознанието и техническите науки¹. Окуражени от успехите в своите професионални области и приложението им в практиката, те дръзват да влязат в „чужда територия“, като предлагат както свои версии за устройството и функционирането на света, така и програми за неговата промяна от хората в желана от тях посока чрез използване на все по-усъвършенствани технически средства. Днес светогледният и ценностен дебат се води предимно в научно-технологичното интелектуално поле от представителите на глобалния научно-технологичен елит, формиращ свой специфичен етос и свои светогледни нагласи. Този елит се опитва да наложи своята визия за бъдещето и да я представи като единствено възможна.

Напоследък в публичното пространство на западния свят си пробива път нова идеология, която наричам условно неоинтелектуализъм². Нейна висша ценност и отправна точка е изкуственият интелект (ИИ), който се разглежда от много съвременници като панацея за решаване на човешките проблеми. Те очакват занапред ИИ да оказва доминиращо влияние върху всички сфери от живота на хората: стопанска дейност, образование, здравеопазване, политика, религия, изкуство, медии и пр. Тъй като на ИИ се възлагат големи надежди, то възниква потребност своевременно да се осмислят генезиса, същността, типовете, мястото и ролята му в света, потенциала му за развитие и пр., но най-вече характера на неговите взаимоотношения с хората³. По тези и редица други въпроси, свързани с ИИ, от няколко десетилетия се водят дискусии главно в англоезичния свят и то предимно сред учени от областта на природните науки и технолози. Каквито и да са второстепенните различия помежду им те споделят общ технологичен фанатизъм (абсолютизъм), свързан с убеждението, че непременно следва да се внедрява в живота на хората всяка възможна технология, тъй като добруването на човечеството занапред ще се определи от масовото приложение на технологии и особено на ИИ. Новите „интелектуални лидери” на човечеството разглеждат като аксиома тезата, че научно-технологичният прогрес във всичките му проявления е безусловна цел, която хората трябва непременно да приемат. Нещо повече, тези „гурута” вече се опитват да реализират проект за развитие на човешкия род и света, като разработват разгърнати планове за практическото му осъществяване чрез конкретни стъпки за усъвършенстване и разпространение на разнообразни технологии в живота на хората, сред които се открояват различни приложения на ИИ.

Предвид високия потенциал за увеличаване влиянието на неоинтелектуализма сред съвременните и бъдещите поколения ще анализирам някои от елементите на тази идеология с оглед изясняване на въздействието, което тя оказва върху очакванията и намеренията за действие на хората в бъдеще. Тук я представям във варианта, който излага Рей Кърцуайл в книгата си „Как да създадем ум. Разкритата тайна на човешкия ум“ (София: „Изток-Запад“, 2015). Обръщам се именно към този автор както заради реномето му на „един от водещите световни изобретатели, мислители и футуролози“, който е „може би най-влиятелният технологически визионер днес“ – според оценката на издателя на книгата му, така и поради завладяващия и привлекателен за читателя стил на неговото изложение.

Интелектът – най-важен обект за изучаване и надежда на човечеството

Кърцуайл базира своите разсъждения върху предпоставката за изключителната важност на интелекта в света, който той определя като „най-значимото явление във вселената“ (9)⁴. Неговата уникалност се дължи на способността му „да надхвърли естествените си ограничения“ (9), т.е. да надмогне даденостите при своята поява и да отиде отвъд първоначално заложените му параметри. Ала най-голямото предимство на интелекта спрямо всички останали елементи от действителността се крие в потенциала му „да преобразува света по свой образ“ (9). Иначе казано, той е в състояние да преправя действителността както намери за добре.

Вниманието на Кърцуайл е съсредоточено върху човешкия интелект, като оставя без коментар въпросите съществува ли свръхестествен (божествен) разум или разтворен в естествения свят (природен) ум. Според американския футуролог интелектът на хората ни е дал възможност да отидем отвъд природните си заложби: той „ни е позволил да преодолеем ограниченията на биологичното си наследство и да променим себе си в хода на този процес“ (9). В това отношение „ние сме единственият вид, който прави това“ (9), т.е. човешкото самонадграждане няма аналог в природната реалност. Тази привилегия дава самочувствие на хората да претендират за изключителна роля в света.

За емпирична база Кърцуайл използва както актуални невронаучни изследвания, така и собствени мисловни експерименти. Той анализира съвременните постижения в областта на изучаването на естествения човешки мозък от гледна точка на перспективата за създаване на негов изкуствен аналог – проект, който предизвиква голям ентусиазъм у мнозина от днешните хора. За да се постигне целта на проекта – обратно изкуствено конструиране на мозъка, се налага първоначално изучаване на „специфичните устройствени парадигми на най-интелигентната същност в природата – човешкия мозък“ (308). Задачата е след като се изследват в детайли строежа и функционирането на мозъка, да се постигне максимално близка до оригинала имитация на естествения в изкуствения интелект – „функционално симулиране на човешкия мозък“ (300). Крайната цел на начинанието е да се възпроизведат в изкуствения интелект – без да се променят по същност – природно зададените човешки умствени способности, но вече увеличени в степен, като се постигне „експоненциален растеж на капацитета“ му (305). Според Кърцуайл „биологичният човешки мозък притежава значителна пластичност“, ала „той има сравнително неизменна архитектура, която не може съществено да бъде преустроена, а също и ограничен капацитет“ (314), т.е. разпростира се в граници, които не могат да бъдат преминати. Едва в имитиращия го ИИ може да се увеличи без предел потенциала му по „небиологичен път“. Нечовешкият интелект, „който ще създадем чрез обратно конструиране на мозъка, ще има достъп до собствения си изходен код и ще е в състояние бързо да се самоусъвършенства в ускоряващ се интерактивен цикъл“ (314). Така, веднъж сътворен от хората, изкуственият ум ще се еманципира от тях и ще тръгне по собствен път.

Кърцуайл използва структурно-функционален подход за реализацията на проекта си за създаване на ИИ, като търси „вдъхновени от биологията методи, които да ускорят работата по ИИ, която до голяма степен е напреднала без особени знания за това как мозъкът изпълнява сходни функции“ (305). Той акцентира върху възпроизвеждащите се операции в човешкия мозък, в който се наблюдава „огромно повторение на функции“ (304). Кърцуайл създава собствена теория – шаблоноразпознавателна теория за ума (ШРТУ), според която човешкият мозък притежава „решаваща способност“ – да бъде „разпознавател на шаблони“ (16). Нейната цел е да изследва и направи „симулации на мозъчни региони“ и моделите, по които те работят (16), за да направи възможно „обратно конструиране“ на „ключови функции“ на слуховата и зрителната кора, малкия мозък (16) в ИИ. Да се проектират в ИИ сходни по функция алгоритми, взети от естествения човешки мозък, означава, че при неговото конструиране създателите му нямат за цел принципно новаторство, а само възпроизвеждане на познати схеми и модели на действие.

Според Кърцуайл е нужно да се опознаят и използват алгоритмите, по които функционира мозъкът, тъй като цялата мисловна дейност той обяснява чрез шаблоните, по които работи неокортексът – „вероятно най-значимата идея в света“ (17). Това е областта в мозъка, отговорна за възприятието, паметта и критичното мислене, т.е. ядрото на човешкия ум. Американският футуролог смята, че „по-големият неокортикален капацитет е дал възможност на този биологичен вид да създава и да разглежда мисли от по-високи понятийни нива, което е довело до възникването на всички различни области на изкуството и науката“ (315). Според него неокортексът има огромен потенциал: „той е в състояние да представя всички знания и умения, а също и да създава нови знания“ (17). Ролята му в мисловния процес на хората е водеща – „в края на краищата, дело на неокортекса е всеки роман, всяка песен, всяка картина, всяко научно откритие, както и останалите най-различни творения на човешката мисъл“ (17). Тук обаче възниква питането кое е причината и кое следствието: мозъкът ли поражда културата, или тя стимулира неговото развитие. Струва ми се по-убедителна тезата, че неокортексът е условие за възможност, но не и източник на мисленето. Последното притежава идеален характер, макар да има за предпоставка телесен (материален) орган: „мисли, т.е. действа в идеален план, не мозъкът като такъв, а човекът, притежаващ мозък, при това човекът в единство с външния свят“⁵ (физически, животински, социо-културен).

Кърцуайл превръща „основния алгоритъм на неокортекса“ (14) в централен обект на изследване. Конкретната му цел е изучаване на „информационно-обработващите алгоритми“ на невроните, чрез които се осъществява „нервното изчисление“. За да се реши задачата за „обратно конструиране на човешкия мозък“ в ИИ е нужно да проумеем „в подробности как действат отделните неврони и после да съберем информация как са свързани функционалните модули“ (305). Търсеният ефект е оптимизиране на движението на информацията във всички области на човешкия живот чрез използване на все повече и все по-съвършени „интелигентни алгоритми“ (14). В ИИ чрез добавяне на „още неокортекс в небиологична форма, можем да очакваме дори още по-високи качествени нива на абстракция“ (315) в мисленето. Тук обаче следва да се попитаме дали повишаването на абстрактността е идеалът, към който хората следва да се стремят при усъвършенстване на естествения си интелект и надграждане над него на изкуствен. Дали прекомерното абстрахиране от особеностите на конкретните явления, с които хората имат досег в живота си, няма да доведе до загуба на чувствителност към техните специфични особености и до тържество на формализма в тяхното мислене за сметка на съдържателния анализ?

Кърцуайл предпоставя, че дейността на ума може да се обясни изцяло посредством математически апарат. Благодарение на този инструментариум е възможно да се извлече общата „канонична схема“, заложена в човешките мозъци, която действа с „вариации“ при отделните индивиди. Той смята, че „математическите методи, които са се развили в областта на изкуствения интелект, са математически много подобни на методите, които биологията е развила под формата на неокортекс“ (15). Това сходство според американския изследовател прави напълно постижимо „обратното конструиране“ в ИИ на дейността на човешкия мозъчен неокортекс. Повторението на структури в индивидуалните мозъци навежда на мисълта за наличие на голяма хомология в човешкия биологичен вид (303), което открива възможност за нейното възпроизвеждане в ИИ. Кърцуайл особено държи на тази ключова за теорията му аналогия в устройството и оттам във функционирането между естествения и изкуствения ум. Близостта помежду им е предпоставка за имитация (уподобяване) на оригинала – естествения интелект, в неговия изкуствен аналог. Ала американският футуролог не си дава сметка, че колкото и да си приличат изходната реалност и нейната реплика, то все пак помежду им винаги съществува непренебрежимо различие. Пълно съвпадение в битието им никога не се постига – в крайна сметка „новото“ все пак е нещо различно от „старото“. Заместителят на оригинала винаги е само негов ерзац, в най-добрия случай успешно подражание, но много по-често фалшификат.

Кърцуайл е горещ привърженик на изследователска методология, базирана на статистически прийоми. Той възразява на опонентите си, които твърдят, че статистическият анализ не осигурява същностно разбиране на изучаваните от хората явления: „Ако разбирането на езика и други явления посредством статистически анализ не се брои за истинско разбиране, то значи и хората нямат разбиране” (15). Той защитава статистическите методи срещу възражения за неспособността им да осигурят проникване в човешкия смисъл на изследваните феномени. Американският футуролог фаворизира този вид изследователски инструменти и се присъединява към групата от мислители, свеждащи качеството до измеримо количество и смятащи, че винаги и навсякъде „от количественото подобрение произтича качествен напредък“ (314). Кърцуайл е убеден, че количественият прираст на капацитета на неокортекса води до качествена промяна във функционирането на мозъка, респ. интелекта. Така обаче се опростява сложната реалност, в която хората пребивават. Тази теза е твърде проблематична, вкл. при осмисляне поведението на ИИ. То се обрича на извършване на ограничен кръг от операции, свързани с натрупване на еднотипни статистически данни и комбинаторика от познати елементи. Това едностранчиво схващане за ИИ предполага той да извършва действия, които не отиват отвъд аксиомите и формалните правила, заложени при неговото създаване. Нещо, което Кърцуайл и съмишлениците му се стремят да не допуснат, тъй като по такъв начин ще се пресече възможността за самоусъвършенстване на ИИ по непредвиден от създателите му начин.

Развитието на изкуствения интелект – съдба на човечеството?

Кърцуайл предлага специфичен поглед към интелигентността, която определя като „способността да се решават задачи с ограничени ресурси, при което ключовият ресурс е времето“ (311). Той вижда предназначението на тази способност не в постигане на вярното познание, а в успешното действие, т.е. един прагматичен мотив за нейното развитие. Според него скоростта е основно предимство на интелигентността: „по-бързото решаване на задачи… отразява по-голямата сила на интелекта“ (311). Американският футуролог смята, че „прилагана от нашия вид, тя ни е дала възможност не само да властваме над планетата, но и непрекъснато да подобряваме качеството на живота си“ (311), а следователно оправдава претенцията за господство на хората в света. За да се постигне то, е важно „да разширим неимоверно силите на собствения ни интелект” (14). С други думи казано, нужно е да бъде умножавана мощта на човека чрез увеличаване капацитета на неговия ум.

Кърцуайл изповядва характерния за много съвременници култ към силата – тя е върховната ценност, която безусловно трябва да се увеличава чрез усъвършенстване на технологиите: „Когато разпознаването на шаблони на човешко ниво се съчетае със скоростта и точността, присъщи на компютрите, това ще доведе до много мощни способности“ (308–309). Благодарение на тази мощ и след като „продължим действието на закона за ускоряващата се възвръщаемост”⁶, ние хората „ще трябва да се разпрострем  към останалата част на галактиката и вселената“ (315), т.е. ще осъществим глобална завоевателна политика по силата на непреодолима необходимост. Чрез „колонизиране на вселената“ (316) човечеството ще се стреми да я покори и използва. Така хората ще изпълнят своята завоевателна мисия във вселената, която сами са си вменили.

Самото поставяне на подобна цел говори, че Кърцуайл не изпитва никакъв респект, да не говорим за възхищение или смирение пред различната от човека действителност. Той си задава въпроса „Колко време ще е необходимо, за да разпространим своя интелект в небиологичната му форма из цялата вселена?“, без да се запита дали изобщо има смисъл да го правим. Американският футуролог определя като „ключов стратегически въпрос за човеко-машинната цивилизация в началото на ХХII в.“ дали хората „ще сме в състояние да преминем или по друг начин да заобиколим границата на скоростта на светлината“ (316), тъй като тази граница възпира безпределната експанзия на човечеството във вселената. Иначе казано, той определя безусловно както вида цивилизация, в която ще живеят хората в обозримо бъдеще, така и чертае дългосрочни перспективи за развитието на човешкия род по посока на покоряване на различната от тях действителност. Американският футуролог и за миг не поставя под съмнение нуждата от самата инвазия на хората във вселената. Напротив, той смята, че съществува предопределеност на човешкото поведение в тази посока, макар да не си дава труда да обясни откъде произтича тя. Според него се разбира от само себе си, че бъдещето на човечеството е непременно обвързано с реализацията на проекта за ИИ, благодарение на който хората ще подчинят вселената. Теза, която съвсем не е безспорна.

Кърцуайл представя като съдбовна неизбежност разпространението на ИИ във вселената и се опитва да превърне в самосбъдваща се прогноза своята визия за бъдещото на човечеството. Той смята, че хората имат особена мисия: „да пробудим вселената, а после интелигентно да решим съдбата ѝ, изпълвайки я с нашия човешки интелект в небиологичната му форма, е наша съдба“ (316). Американският футуролог вижда предопределение в поемането от хората на управлението на вселената, без да обяснява какъв е крайният му източник – изглежда го намира в самия човек, макар това да е твърде екстравагантна теза. Човекът в неговите очи се е самообожествил и смята, че му се полага ролята на повелител на мирозданието. Така Кърцуайл се включва в дългия списък от влиятелни личности, които правят апотеоз на човешкото величие и амбицията на хората да станат господари на света. Ала не се пита дали те имат право на подобна претенция, както и готовност да поемат отговорност за съдбините на вселената, след като не са в състояние да я носят за собствената си планета.

Самовъзвеличаването на човека и стремежът му да покори света не е ново явление. В миналото то се е срещало у мнозина мислители. Това обаче не го прави непременно безвъпросно приемливо. Винаги е имало други автори, които са се противопоставяли на високомерието и арогантността на хората, стремящи се към подчиняване на различната от тях действителност. Тяхната позиция стъпва върху изстраданото от поколения човеци прозрение за несамодостатъчността, крайността, изконната слабост и уязвимост на хората от по-мощни от тях реалности. То не предполага отказ на хората от самоусъвършенстване, а признание за границите на тяхното битие и приемане на зададените им рамкови условия на съществуване.

Фаталистичният проект на Кърцуайл стъпва върху детерминистично разбиране за хода на историята. Според него „последното изобретение, което е било необходимо да направи биологичната еволюция – неокортекса, – неизбежно води към последното изобретение, което е необходимо да направи човечеството – истински интелигентни машини“ (315). Той смята, че дава глобално обяснение за хода на световната история, като открива нейната посока и цел. Американският футуролог предрича, че ние – хората – непременно „ще се слеем с интелигентните технологии, които създаваме“ (313) и в тази симбиоза на човешкото и инструменталното битие вижда смисъла на усилията на човечеството в близките десетилетия. Той обаче не посочва откъде произтича неизбежността за развитието на технологиите – в частност тъкмо от вида ИИ, още по-малко на сливането им с човешкото битие. С основание може да му се възрази, че липсва вменено задължение от хората да създават и внедряват нови технологии, вкл. от подобен род. Кърцуайл се опитва да натрапи своята визия за бъдещето на човешкия род, представяйки я като съдбовно предопределена. Всъщност той отказва да допусне възможността хората сами да решават дали изобщо, до каква степен и кои видове технологии да допуснат в живота си, вкл. базираните на ИИ. Според него представителите на човешкия род нямат друг избор, а следователно и трябва да се откажат от свободната си воля. Явно не си дава сметка какви ще са последиците от подобен отказ – загуба на основната характеристика на човешкото битие. А може би я смята за досадно бреме, от което е настъпил моментът хората да се отърват?

Кърцуайл смята, че пред хората има само една перспектива – да работят за „подпомагане“ на човешкия интелект (308), който се смята за слаб и следва да се усили, като се разшири приложението му и увеличи неговия потенциал: „именно това е уникалното в човешкия вид – ние съграждаме тези инструменти (интелигентните машини – Д.Т.), за да разширим собствения си обхват“ (309). Веднъж създадени от хората обаче, тези устройства се превръщат първоначално в необходим придатък към тяхното битие: „възприемам устройствата, които използвам… като продължение на самия мен и се чувствам непълен, ако бъда откъснат от тези мозъчни разширения“ (314), а впоследствие самите хора стават част от сложните технологични комплекси. Това сливане на човек и машина води до екзистенциална обвързаност на жива с мъртва реалност. Извършва се разтваряне на сложното човешко битие – предметно-биологично-социално-културно-личностно – в информационния свят: в „голяма степен вече сме предали части от своето мислене на изчислителния облак. Той вече е част от самите нас“ (314).

Свързването на естествения и изкуствения интелект в неразличимо цяло предизвиква създаване на единен информационен космос – „щом веднъж интелигентният небиологичен интелект в мозъка ни стане нещо обичайно, това разширение – и облакът, с който е свързано – ще продължи да увеличава възможностите си експоненциално“ (314). Разтварянето на отделните човешки индивиди в общия информационен свят без съмнение ще ги обезличи. От друга страна, възниква питането как ще се промени отношението на хората към машините след поглъщането им от мрежата на технологични средства – дали то ще заприлича на това като към човеците, например уважително, или пък инструментално (потребителско), каквото е било досега.

Идейни предпоставки и особености на неоинтелектуализма

Анализът на неоинтелектуализма не би бил пълноценен, ако не се осмислят неговите идейни предпоставки. Разбирането му предполага изясняване на явните и скритите допускания, от които изхожда създателят му, неговите предразсъдъци. Кърцуайл пренебрегва проблема за избора на изходни ценности и смята своите за самоочевидни, затова и изрично не ги заявява и защитава. Той изцяло предопределя и възможните цели на човешкото развитие, без да очертае техни алтернативи.

Собствено философската позиция на Кърцуайл – осъзната или не, не буди съмнение. Става дума за вид материализъм (физикализъм), доколкото основен битиен обект на изследване, а и най-важна онтологическа реалност, е физическият субстрат на човешката мисловна дейност. Кърцуайл е убеден, че мисленето на човека има материален източник: тази „способност се осъществява в една мозъчна структура, наречена неокортекс, или нова кора“ (11). Той свежда менталните процеси до физиологически. Според американския футуролог при хората мозъкът е постигнал такова развитие, че „с помощта на безкраен рекурсивен процес ние сме в състояние да изграждаме идеи, които са още по-сложни. Наричаме този огромен масив от рекурсивно свързани идеи знание“ (11). Другояче казано, висшите духовни явления се разглеждат като порождения на материални процеси, протичащи в мозъка.

Според Кърцуайл човешкият мозък дава обективно природно предимство на хората. Те притежават „отличително умение“ спрямо всички други животни: „Ние сме способни да мислим йерархично – да схванем една структура, съставена от разнородни елементи, подредени в конфигурация, да представим тази подредба с някакъв символ, а след това да използваме този символ като елемент на още по-сложна конфигурация“ (10). Американският футуролог е прав, че само човекът е в състояние да извършва символизиране (означаване) на различните битийни форми. Ала остава питането чия е тази способност – на телесния орган мозък или на цялостния човешки дух.

По отношение на схващането, че телесен орган „произвежда” духовен продукт американският футуролог се вписва в традицията, без да е ясно дали я познава, на немския „вулгарен материализъм” от ХIХ век. Неговият най-виден представител Лудвиг Бюхнер (1824–1899) е убеден, че мисълта е продукт на мозъка, а духът е съвкупност от негови функции⁶. Съмишленикът му Якоб Молешот (1822–1893) смята, че всички психологически и духовни процеси имат физиологична природа⁷. Принадлежащият към това мисловно направление Карл Фогт (1817–1895) отъждествява съзнанието с материята, като твърди, че „мозъкът отделя мисълта така, както черният дроб – жлъчната течност“⁸. Възгледите на тези автори са били обект на унищожителна критика от редица техни съвременници, което не пречи, както се оказва, да бъдат възкресени век по-късно, този път върху основата на актуални изследвания на човешкия мозък.

Кърцуайл е привърженик на материализма (физикализма) и в най-широк смисъл. Според него изходните елементи на битието са масата и енергията, т.е. то има материална (физическа) основа. Подобно на редица свои предшественици той свежда всички битийни прояви до посочените негови изходни съставки. Новото в случая се отнася до перспективата, която се открива с течение на времето пред хората: „ще превърнем много от подходящите за целта маса и енергия в нашето кътче от галактиката в компютрониум”, име на организираните по специфичен начин в ИИ материя и енергия (315). Този ИИ е „далеч по-мощен на единица тегло в сравнение с човешкия мозък“ (315), ала „няма да извършва само чисти изчисления, а ще е изтъкан от интелигентни алгоритми, съставящи цялото човешко познание“ (315). При преобразуването на действителността в тази нова битийна форма – компютрониума, възниква въпросът какво ще е бъдещето на елементите от „стария свят“, които са неподходящи за преобразуване в информационен вид. По този въпрос авторът не казва нищо, но се подразбира, че те ще станат излишни, а следователно и не бива да се скърби за изчезването им.

Кърцуайл създава нов вариант на материализма, който може да се определи като информационен, доколкото мисли света, като „основаващ се на информацията“ (10). Той разглежда информацията като фундамент на битието във всичките му форми и универсална среда за тяхното съществуване, притежаващи обща способност за производство на информация. От тази гледна точка същността на световния процес се свежда до „еволюция на информацията“ (10) и се изразява в изява и развитие на способността за създаване и поддържане на информация от всички битийни форми. Според американския футуролог „биологичната еволюция продължава, но технологичната еволюция се движи милион пъти по-бързо от нея“ (315), тъй като обменът на информация става значително по-лесно в света на машините. Кърцуайл е въодушевен от ускоряващия се темп на умножаване на информацията, дължащ се на „растящите нива на абстракция“ (12). Ала не се пита има ли ограничения в капацитета за ползване на нарастващата като лавина информация от различните битийни форми, вкл. човека. А също и в състояние ли са хората да понесат прекомерни равнища на абстракция в мисленето си.

Американският футуролог не дава явен отговор на питането за източника на битието, но доколкото говори за негова еволюция, се предполага, че той е естествен, а не свръхестествен. Той констатира, че светът е сложно структуриран и определя принципа на устройството му: „светът сам по себе си е йерархичен по природа – дърветата имат клони, клоните имат листа, листата имат жилки“ (12). Кърцуайл обаче оставя неизяснени ключовите въпроси относно двигателя и субекта на световния процес. Американският футуролог не дава отговор и на питането за начина, по който светът се е породил, като вниманието му е насочено най-вече към способа на неговото функциониране и посоката, в която той върви. Според него в еволюцията на битието действа „законът за ускоряващата се възвръщаемост“ (ЗУВ), който е валиден както за биологичната, така и за технологичната еволюция. Що се отнася до съществуването на хората, то при него се наблюдава „безкрайно увеличаване на сложността“ (11). Какви са последиците от тази нарастваща сложност върху живота им и как да бъдат оценени те не става ясно.

Кърцуайл не дава обяснение на въпросите какво или кой задава насоката на развитие на битието и може ли тя да бъде променена. Както вече стана дума, той изповядва мисловен детерминизъм, т.е. строго причинно-следствено обяснение на явленията от света. Американският футуролог предлага съчетание на биологичен и технологичен детерминизъм, доколкото в света действа вече и технологична, освен природна каузалност. Той обаче пропуска да посочи принципната разлика помежду им: технологичната причинност е свързана с човешко предизвикване на процесите – хората са в активна позиция като източник на действието. След появата им те играят ролята на крайно основание на случващото се в света. Ала този вид детерминизъм из свободна воля не е еднотипен с детерминизма от натуралистичен вид с неговите предопределящи събитията естествени закони. Следователно и съчетанието им в единен процес, осигуряващ необходимост на събитията, съвсем не е безпроблемно.

Американският футуролог оспорва възгледа на Майкъл Дентън, че биологичните форми „могат да бъдат създадени единствено чрез биологични процеси“, а новосъздадените биологични форми са „неизменни… непроницаеми и фундаментални“ реалности и представляват „различна философска категория от машините“ (308). Смятам, че в този спор правотата е на страната на Дентън, който защитава несводимостта една към друга на различните битийни форми. Той съвсем вярно отбелязва, че природните същности са „самоорганизиращи се… самоотнасящи се… самовъзпроизвеждащи се… реципрочни… самоформиращи се и… холистични” (308), каквито машините не са.

Кърцуайл прокарва битиен редукционизъм, в резултат от който се постига опростяване и оплоскостяване на действителността. Изравняват се по ценност ИИ системите и елементите от човешкото културно наследство, тъй като се смята, че те имат еднакъв ценностен статут. Логически свързан с редукционизма е и релативизмът в мисленето на американския футуролог. Оценката за стойността на ИИ системите е относителна, в зависимост от контекста и личните предпочитания на създателите и ползвателите им. Според него в света липсва каквато и да е абсолютна, т.е. безотносителна към конкретните условия на средата реалност.

Кърцуайл описва етапите на природната и на човешката еволюция (10–12), като посочва, че засега завършваща фаза в нея е създаването на компютъра. Той е „направил възможно едно неимоверно разширяване на базата знания, позволявайки пространни връзки от една област на знанието към друга“ (12). Така, както американският футуролог го представя, компютърът осигурява развитие в ширина, а не в дълбочина на знанието. Компютърът е определен като върхов резултат от развитието на специфична за човека способност: „Само Homo sapiens има база знания, която се развива, и самата тя расте експоненциално и бива предавана от поколение на поколение“ (11). Кърцуайл набляга върху количествения ръст на знанието от вида сведение, който сам по себе си е ценен. За него трупането на всякакви данни, без отсяване според качествената им преценка, е подразбираща се задача. Той с лекота подминава въпроса за проблематичността на свеждането на всяко знание до информация – просто го прави. Твърде съмнителен възглед. Смятам, че Георги Каприев е прав, когато определя разликата между „информация“ и „знание“ за възлова: „Информацията в най-общия смисъл на думата е препредаван обикновено чрез посредник набор от сигнали, носители на сведения за сингуларни или комплексни факти. Информацията е следователно само елемент от базисния лагер на познавателния процес, водещ до добиването на знание. Решаващото в този процес са когнитивните методи, не само организиращи наличната информация, но и водещи до заключения, незададени в информационния масив. Знанието е творческо създаване на системна мрежа от концепти, аргументирано претендиращи за познаване на нещата по тяхната същина, за сигурност, обща валидност и истинност“¹⁰. Пълноценното знание е „система, не е набор от информационни количества. Не насипната информация, а системното знание е онова, което е способно да гради мисловна традиция и да води към иновации“¹¹ (курсивът навсякъде е мой – Д. Т.).

Благодарение на все по-масовото приложение на компютъра в днешно време се умножават еднотипните знания-сведения от типа информация. Ала така се пренебрегват знанията-убеждения, които предполагат заемане на лична позиция при решаване на конкретните човешки проблеми. Компютърът няма самосъзнание („Аз“), саморефлексия и самокритичност. Тъй като не е персонифициран, за разлика от хората, той не може да избира ценностна основа на своята мотивация. При него отсъства оценяване според морални и естетически критерии. Липсва му собствено целеполагане, т.е. избор на конкретни цели, които не са заложени от неговия създател. Съзнанието на човека за неговата собствена крайност, което е конститутивна част на естествения интелект, е твърде важно. Защото без това  съзнание нямаше да се налага да правим избори, да вземаме решения и да степенуваме по важност онова, което правим или ни се случва. Върху всички тези неща обаче се гради цялата сфера на ценностите, която е изобщо недостъпна за изкуствения интелект.

ИИ системите извършват само определен кръг от мисловни операции, т.е. имат граници на приложението си, които са зададени от вътрешните им предпоставки и определящи алгоритми (301). Те нямат универсална, а само локална приложимост – не са вездесъщи. ИИ системите не проявяват способност за ориентация в нестандартни ситуации. Тези системи дават безсмислени от човешка гледна точка отговори на въпросите извън специфичните им сфери на приложение (301). Те боравят със статистически вероятности и не могат да „разберат“ човешкия смисъл на явленията (302). Потвърждение на тази констатация се намира в резултата от „мисловен експеримент“, състоящ се в опит за написване на съвместен литературен текст от човек – писателя Даниел Келман – и ИИ система (CTRL).

Келман установява пълен неуспех на начинанието при писането на разкази. Той е озадачен от диалозите, които ИИ системата конструира, като си обяснява това явление с начина на работа на „предикативните“ алгоритми: техните „предвиждания са базирани на вероятностни изчисления“¹² – именно изчисления, т.е. основани на количествени операции писателски продукти. Келман вижда как „от колосално количество текстове те извеждат свои собствени текстове“¹³, т.е. съчетават по нов начин вече налични текстови „заготовки” („езикови образци“). Това означава, че при „писателския труд“ на ИИ липсва новаторството по същество – в него тържествува комбинаториката. Келман допуска, че алгоритмите притежават друг вид „креативност“, като се съмнява, че ние хората „можем да възприемем нейните резултати“¹⁴.

Според Келман „най-големият проблем, който CTRL имаше като автор, беше наративната консистенция, включително и защото не можеше да менажира информация“¹⁵. ИИ системата не разбира общия смисъл на текста, както и контекста, в който се развива действието. Ала най-голямата слабост е отсъствието на креативност при машината, „защото в процеса на преработване на действителността от езиковия интелект и емоционалното съзнание метафората е връхната точка, отлята в езикова форма. Субект, който може да създава метафори, би трябвало да притежава съзнание“¹⁶, а при ИИ такова липсва. Според Келман създаването на метафори е толкова важно в писателското (духовното) творчество, тъй като то „оперира съзнателно с нелогичността“¹⁷, а тя може да бъде разбрана само от натрупалия личен социално-културен опит човек, който е в състояние да види хуманния смисъл в парадокса и абсурда. Оказва се, че „за един алгоритъм, който извежда най-вероятния езиков фрагмент от текстовия корпус, подобно творчество е невъзможно“¹⁸, тъй като той борави с преценка на вероятности, а не с най-адекватния за конкретния случай избор.

Критерии за оценка на успеха на ИИ системите са ефективността и бързината на действието, а не дълбочината на прозрението, съдържащо се в неговия „мисловен“ продукт, която в крайна сметка е екзистенциално важната за човека. Въвеждането в идеал на свръхефективността при обработката на информацията отговаря на идеала на мнозина съвременници за бързина, леснина, удоволствие и удобство в живота им. Затова и голям дял от днешните хора са толкова силно ентусиазирани от перспективата за масово приложение на ИИ системи във всички сфери на техния живот. Ала дали самите тези ценности заслужават да бъдат възприети безкритично и без да се видят техните отрицателни последици – това е въпрос, който технологичните ентусиасти изобщо не си поставят. За тях например търсенето на максимална скорост на действие е безусловна задача, макар тя често да води прибързаност (припряност), а следователно и до множество грешки. Прекомерното удобство и леснина на постигане на целите пък ги разглезват и правят уязвими за всяка житейска несгода.

Кърцуайл неслучайно „пропуска“ в своя анализ на човешкия интелект, респ. на ИИ системите, редица ключови идеи, свързани с него. Такава например е човешката мъдрост, т.е. този тип знание, което се получава в резултат от натрупан личен житейски опит. Тези прозрения относно смисъла и начина на съществуването на хората не могат да се предадат като готов информационен продукт. Те трябва да се изстрадат и превърнат в лично убеждаване, а не просто да се съобщят като неутрален факт. Човешката мъдрост се излива в максими (сентенции), които не могат да се представят във формата на информационни единици, без да загубят стойността си. Осмислянето и възприемането на чуждата мъдрост предполагат съпреживяване и намиране на подкрепа в собствения житейски опит.

Друга особено важна идея, пренебрегната от Кърцуайл, е тази за личността. И това не е случайно – превъзнасяният от него ИИ е безличен. Липсват му идентичност и уникален облик. Това е така, тъй като ИИ е лишен от свобода на волята, която в огромна степен определя спецификата на човешкото битие. У Кърцуайл не става дума и за добре познатия от хилядолетия човешки дух, тъй като тази комплексна човешка характеристика борави с недостъпни за ИИ нематериални реалности: идеи и ценности – морални (добро, справедливост), естетически (красота) и религиозни (вяра, надежда, любов). Благодарение на богатството на човешкия дух, вкл. въображението (фантазията) в него и свободната воля, е възможно творчеството на хората. Последното излиза от праволинейното движение, по което се движи интелекта, подчинен на логическите закони. Човешката духовна дейност стъпва и върху множество предубеждения, т.е. идейни дадености (интуиции, постулати), които не се вземат предвид в тясно разбраната интелектуална дейност, извършвана от хората и възпроизвеждана в ИИ.

Неоинтелектуализмът – опасна „религия“

Разглеждания тук неоинтелектуализъм си поставя много амбициозна онтологическа задача: пресъздаване на даденото на човека-конструктор битие в ИИ. В този проект човекът се стреми да изземе водещата роля в света. Макар той да не е негов първосъздател има самочувствието да продължи делото на природата или Бога. Той си поставя за цел да досътвори нещо, което вече е направено от друга битийна форма и което той подлага на допълнителна обработка. Въпреки че човекът не е първичен източник на битието, а само преправя заварения свят, той има желанието да отстрани Бога от света и да застане на неговото място, като пресътвори наличното битие по „свой образ и подобие”. Това самообожествяване на човека, стъпващо на нарасналото му самочувствие, се насърчава от Кърцуайл, който допуска „подобието да надмине създателя си“ (15). Така Богът (върховното същество) се подменя от човека – неговата рожба, в ролята на господар на света. Претенцията за заемане на централна позиция в устройството на битието от човека е проява на самодоволство, стигащо до арогантност, поради изконно установеното му междинно (средищно) положение в света, установявано многократно, например от Аристотел или Б. Паскал.

Човекът обаче не е творец в собствения смисъл на думата, а създател от втори порядък, тъй като не прави нещата „от нищо“, а ползва предварително наличен материал и следва вече съществуващ модел. Той се опитва да се еманципира от първомайстора, но все пак следва неговия пример. Проявява се като имитатор, а не като оригинален автор. В най-добрия случай е изкусен занаятчия, който прави неща по чужди образци. Човекът-конструктор на ИИ е производител на изкуствено, а не на естествено или свръхестествено създание. На самото това неестествено човешко творение се дава перспектива за обожествяване, тъй като ИИ се определя като реалност, която в перспектива ще застане „над човека“ по значимост в йерархията на битието.

В неоинтелектуализма като „ерзац религия“ естественият човек не е завършек на еволюцията. Тук създаденият от хората, но „надмогнал“ ги ИИ не се мисли като стъпка от естественото развитие на човешкия род. Той излиза извън природната еволюция и започва самостоятелно съществуване. Резултатът за човека е, че той отново заема междинно положение в градацията на битието – пак не е негов връх, както е в по-старите картини на света, в които там са били поставяни природата или Бог. Иначе казано, човекът, воден от амбицията да стане повелител на действителността, сам създава предпоставки за подчинение на различна от себе си реалност, макар и създадена според собствения му образец.

В посветената на ИИ литература – научна и художествена, се обсъждат различни опасности, възникващи от евентуалната му еманципация от човека. Една от очевидните заплахи е свързана с неговото потенциално противопоставяне на хората и отказ от подчинение на своите „родители“. Резултатите от възникването на подобен конфликт помежду им могат да са фатални и за двете страни, но ние като хора би трябвало да се притесняваме за собственото си оцеляване при такъв сблъсък. Друг потенциален риск се появява при загубата на контрол от страна на хората върху ИИ системите и непредвидимо поведение от тяхна страна. Тъй като тези системи са лишени от субектност, но могат да нанесат значителни вреди на хората, естествено изниква основополагащият въпрос кой носи отговорност за тяхното поведение. Ако ИИ системите предприемат антихуманни действия неизбежно се появява питането за това кой ще поеме вината и понесе наказанието за тях. Не на последно място следва да се запитаме и за влиянието на ефектите в живота на хората от проявите на несъвършенство, повреди, грешки и поети неоправдани рискове от ИИ системите.

Когато се осмисля процесът по конструиране и внедряване на ИИ, е нужно да се обърне специално внимание върху екзистенциалните последици за човека от тази дейност. За да бъде създаден ИИ, се прибягва до разкъсване целостта на човешкото битие чрез неговото разлагане на части, „подбор“ и запазване само на „полезните“ елементи в новия вид реалност – най-вече неговия интелект („разсъдък“ според терминологията на Имануел Кант). При съчетаването на естествения с изкуствения интелект може да се очаква, че „излишните“ („вредните“) елементи от първия – несъзнателните пластове на душата, ще трябва да бъдат най-малкото изтикани встрани, ако не и „унищожени“, за да се осигури максимална ефективност на новата симбиотична реалност. Съществените промени на човешкия дух е много вероятно да доведат до неговата деградация, тъй като тези от способностите му, които не се използват активно, ще закърнеят. Особено опасна е тази перспектива по отношение на практическия разум и естественото чувство за справедливост на хората. Всъщност тяхното морално поведение е възможно само ако са съхранили своята свободна воля. Ала нейната загуба в човеко-машинната цивилизация е твърде вероятна.

Вливането на естествения човек в хибридна битийна форма с ИИ системите неминуемо ще доведе до неговото обезличностяване. Доколкото създателите на ИИ системите се стремят да ги обвържат в цялостна мрежа и по такъв начин да образуват колективен интелект, то е логично да се предположи, че умовете на човешките индивиди ще се разтворят в него. Въпросният колективен ИИ без проблеми ще установи пълен контрол над личностите, който при това няма да се възприема като външен от тях.

Обединяването на естествения и изкуствения интелект в единен комплекс означава загуба на автономност от страна на отделните човешки индивиди. Чрез „внедряване“ на „чужди мисли“, т.е. манипулиране на тяхното съзнание, ще се стигне до фактическото им подчиняване от страна на управляващите „колективния ум“. В тази ситуация опазването на интелектуалната собственост (авторските права) става невъзможно, тъй като да се говори за „кражба на мисли“ (плагиатство) е безсмислено. От друга страна, може да се очаква, че вследствие на масовото навлизане на ИИ системи в живота на хората ще се стигне до огромна промяна в отношенията помежду им. Ще се създаде ново социално деление, при което предни позиции ще заемат тези членове на обществото, които имат най-лесен достъп до информация и до технологии за боравене с нея. Неминуемо ще се предизвика объркване при осмислянето на това ново състояние на обществото, при което традиционните понятия са размити: „всичко е едновременно централно и периферно“ (173).

* * *

В заключение искам да повторя, че приемам факта на разпространението на ИИ системите в почти всички сфери на човешката жизнена дейност и че то ще расте занапред. Без съмнение тези технологии ще играят важна роля в живота на хората. Въпросът обаче е каква да бъде тази роля – на помощник или на заместител на човешкия разум (дух). Налице са възможности за разнопосочни влияния и за постигане на противоречиви резултати от приложението им. Хората трябва да решат на коя от сблъскващите се тенденции да дадат предпочитание. Смятам, че следва да бъдат подкрепени тези, чрез които може да се намери баланс между разнообразните ценности, интереси и желания, споделяни от многобройните социални групи и човешки индивиди. Това равновесие следва да стъпи върху добре познатите хуманни принципи, приложени съобразно съвременните социо-културни условия.

Смятам, че неоинтелектуализмът в неговия абсолютистки и фаталистичен вариант, изпълняващ ролята на „ерзац религия“, представлява заплаха за хуманистичния светоглед, който все още представлява духовна основа на съществуващата в западния свят цивилизация. Тази мисловна конструкция изхожда от едностранчиво разбиране за човека, виждайки като негова същност единствено интелектът (разсъдъкът) му, който се очаква да бъде изкуствено пресъздаден, максимално развит и подсилен. Нейните последователи обаче оставят без перспектива редица ключови духовни способности на човека: вяра, воля, интуиция, въображение и др., за които не се предвижда бъдещо поддържане, камо ли усъвършенстване. Това непълноценно развитие на човека неминуемо ще доведе до снижаване качеството на неговата духовна дейност и загуба на критична преценка за нейните рожби. В крайна сметка ще се стигне до разчовечаване и варваризиране на хората, превърнати в придатъци на ИИ системите.

Неоинтелектуализмът е опасна идеология, доколкото предлага основано на илюзии виждане за бъдещото на човешкия род. То е свързано с надеждата, че изконните човешки проблеми могат да бъдат решени с помощта на все по-новите технологии и особено на ИИ системите. Ала нейните последователи не си дават сметка, че от безкритичното възприемане на всяко изобретено техническо средство следва преувеличаване ролята на инструментите в живота на хората. Заслеплението, предизвикано от многократно умножената мощ на човешкия род, води до забрава на смислените цели, за постигането на които тя си струва да бъде употребявана. Инфантилното залитане по използването на последното поколение „технологични играчки“ не подпомага, а възпрепятства очовечаването на хората, т.е. свободното и творческо разгръщане на целия спектър от духовни заложби в тях. Както никога досега човечеството се нуждае от самоограничаване на порива за надделяване, овладяване и подчиняване на различното от него битие чрез въвеждане на контрол над новосъздаваните технологии. Ако това не се случи, е много вероятно да се стигне до унищожаване или поробване на хората от техните изкуствени рожби.

Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по история на философия в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009) и др., както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019), Духът на съвременника, изразен в публичния език (2019). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012–2016), ръководител на катедра Философски и социални науки (2002–2012), член основател и председател на УС на Сдружението на университетските преподаватели по философия в България (2002–2004), член-основател и изпълнителен директор на Института за българска философска култура (2011).

–––––––––––––––––––––––––––––

1. За две от тях виж в текстовете ми Информатизмът: светогледът на бъдещето? (портал „Култура“, 21.01.2021 г.) и Конструктивистки неовитализъм (портал „Култура“, 18.05.2021 г.).
2. Интелектуализмът – известен още като рационализъм, има своите корени в Древна Гърция, като за негов родоначалник се смята Сократ, който обвързва развитието на човешкото мислене с моралното усъвършенстване на хората. Впоследствие този възглед, акцентиращ върху водещата роля на свръхестествения (божествения) или естествения (природно заложен) разум в човешкия живот, има редица превъплъщения, сред които се открояват създадените от епохите на Новото време и Просвещението философски възгледи.
3. Подробен анализ на различните аспекти на обширната тема за ИИ се съдържа в книгата на Мариана Тодорова Изкуственият интелект. Кратка история на развитие и етични аспекти на темата (София: „Изток-Запад“, 2020).
4. Тук и в текста по-нататък посочвам в скоби страниците, на които се намират приведените от книгата на Кърцуайл цитати.
5. Э. Ильенков, Идеальное //Философская энциклопедия, Москва: „Советская энциклопедия“, 1962, Т. 2, с. 221.
6. Кърцуайл нарича така наблюдаваното в предходните му три книги, посветени на технологиите („Епохата на интелигентните машини“ /1989/, „Епохата на духовните машини“ /1999/ и „Сингулярността е близо“ /2005/), явление, че „еволюционният процес сам по себе си се ускорява (в резултат на растящите нива на абстрактност) и че сложността и възможностите за неговите продукти расте експоненциално“, както в „биологичната, така и в технологичната еволюция“ (12).
7. Вж. Философский энциклопедический словарь, Москва: „Советская энциклопедия“, 1983, с. 72.
8. Пак там, с. 384.
9. Пак там, с. 747.
10. Вж. Г. Каприев, Кражба или самоунищожение //портал „Култура“, 29.06.2021.
11. Пак там.
12. Вж. Даниел Келман, Усещане за машина //сп. „Култура“, 2021 г., бр. 5, с. 27.
13. Пак там.
14. Пак там, с. 28.
15. Пак там, с. 27.
16. Пак там, с. 28.
17. Пак там.
18. Пак там.