Софийски истории (84)
Късна есен и късно есенно слънце. По улица „Цар Иван-Асен II“ няма много хора, а съвсем бледата светлина символично грее и никак не топли. Малко след градинката до кино „Влайкова“ един спомен лумва в съзнанието ми. За една отдавнашна среща преди близо трийсетина години в сумрачен апартамент на близката улица „Янтра“ и бял конус от светлина, отразен в старо венецианско огледало от онзи семеен хол.
Трябваше да донеса през 1997 г. писмо от Париж (тогава още нямаше електронна поща) от доайена на българската дипломация Евгений Силянов до Надя Нейкова (така ми беше представена от нейния стар приятел). Обадих се по телефона, намерих адреса в указателя, една достолепна дама ми отвори вратата и се озовах в дом с дъх на много история, контрастираща с липсата на светлина в приземния етаж. Стара мебел, красиво портманто в коридора, чашки за кафе от фин порцелан и купища струпани книги, подвързани в кожа, свидетелство за езиците, които е владеел някогашният им собственик.
Възрастната дама ми се представи като Надежда Оббова (с две б във фамилията, на което особено държеше). Съпруга на земеделеца Жечо Оббов, бивш дипломат и по-сетнешен преводач от френски – на „Децата на капитан Грант“ включително. И дъщеря на легендарния български дипломат и интелектуалец Петър Нейков (1879–1968) – роден в Браила, учил в Женева, деен участник в кръга на „българановците“ (Александър Божинов, Елин Пелин, Христо Силянов, Андрей Протич), където е известен с псевдонима си Diplomatus Magnus. Остро перо, невероятно интересна съдба, в която любовта на неговия живот (Лора Каравелова) се преплита с дипломатически постове в странство, служба при Александър Стамболийски, постове на пълномощен министър в Будапеща, Атина и Прага, трудно адаптиране към народната власт и мемоарни книги, които по езика и свежестта си се родеят с „Път през годините“ на писателя Константин Константинов.
Имах толкова много въпроси към г-жа Нейкова-Оббова, които така и си останаха неизречени. А тази среща никога не се повтори. С притеснение смотолевих как на един дъх съм изчел мемоарните книги на нейния баща с невероятните му зарисовки на „шопска София“. Защото още в българановския си период този голям дипломат (наистина Diplomatus Magnus) развенчава доста от претенциите на главоломно разрастващата се столица, опитвайки се да разнищи това „каменно въплъщение на софийския душевен живот“ („Из брътвежите на един софиянец“, 1906 г.). За да признае половин век по-късно, че с мъка идентифицира някогашните улици и мегдани: „На много места следите са заличени, нишките – изгубени. Но в някои квартали, които най-често обхождах, съзирам в дъното на някой улей между високите сгради по някоя къщурка, дето е живял тогава най-бедно обзаведен, но с широк простор някой другар връстник. Такава къщурка ми служи като изходна точка и тогава паметта ми и – при недостиг – въображението ми възстановяват една картина цялостна, макар и леко избеляла като стари семейни фотографии“ („Завчера и вчера“, 1956 г.)
И до днес смятам, че написаното от Петър Нейков за София и живота между двете световни войни се нарежда до „Затрупана София“ на Кирил Христов, до книгите на Георги Каназирски-Верин и Христо Бръзицов. Включително заради момента на „остранението“ – на детството „другаде“ и дългите години живот в чужбина.
Любезната домакиня ми даде възможност да разгледам невероятната му библиотека, много от книгите, разбира се, били прибрани и на други места, нямало как да бъдат събрани на едно място. Разгърнах томове на Мишле и братя Гонкур, стари издания на Юго, Балзак, Флобер, първи издания на Пруст, творби на немски романтици, румънски класици и поети, гръцки автори – всички те свидетелстващи за огромната палитра от интелектуални интереси на Петър Нейков.
Стана дума, че той цели десетилетия си е водил дневници с кратко прекъсване, които е ползвал при написването на бъдещите си „Спомени“. Дъщеря му ми показа една тетрадка от тях – изпъстрена с криволици, понятни само на своя автор и на нея, преписалата на машина над хиляда машинописни страници и от записките от 20-те до 40-те години. Как е успяла? – недоумявах аз. Тя уточни, че с всеки почерк се свиква, а и баща ѝ е бил до нея. Четяла му е на глас разчетеното, той е коригирал и уточнявал.
Разказа ми, че в късните си години Петър Нейков е бил на практика полусляп. Още на младини губи зрението на дясното си око, за което разказва в мемоарите си, а в началото на 30-те години на миналия век един ден се събужда, виждайки тъмни петна и отблясъци с лявото си око. Обзет е от паника. Български очен лекар му предписва черни очила, стоене в тъмна стая, отказ от всякакво напрежение, четене и писане. Той е съкрушен. Намира пари и заминава за Виена със съпругата си, където се записва за преглед при най-прочутия окулист, известно европейско светило. Виенският лекар дава обратната диагноза – става дума за временни неразположения, които ще го съпътстват до края на дните му. Ала не го ограничава в четенето и писането. Казва му да води нормален живот със съответното щадене на зрението. Така Нейков избягва съдбата на късния Яворов, негов съперник в любовта към Лора.
Бях чувал от стари софиянци как късната следобедна разходка на този Diplomatus Magnus била нещо като софийска атракция през 50-те и 60-те години. По нея е можело да сверяват часовниците си. Точно в 16 ч. една висока и изправена фигура се задавала покрай Перловската река, опирайки се на стар елегантен бастун с инкрустирана дръжка, който си спомням, че видях подпрян до закачалката в антрето на улица „Янтра“. Винаги „замислен, съсредоточен и вглъбен в себе си, сякаш живеещ в друг, свой свят“, както го описва и проф. Петър Динеков.
Вглъбен не само заради проблемите със зрението. Вероятно трудно е понасял „прекрасния нов свят“, както проличава в немалко пасажи от мемоарите му, в които не липсват обаче и „концесии“ спрямо новата власт.
Докато разговаряхме с г-жа Нейкова-Оббова по едно време се осмелих да я попитам как са се озовали в този (дълго търсих най-точната дума) „малък апартамент“ на улица „Янтра“ 6. От мемоарите на баща ѝ останах с впечатлението, че след дълги митарства под наем и мандати в чужбина като пълномощен министър той най-сетне „усяда“ на „Московска“ 37 (днес номер 29) – в едно от най-престижните здания в столицата: „Домът „Света София“ беше – ако не се лъжа – първата кооперативна сграда от нов тип. Строена на най-високия площад на града, шестетажна, масивна, тя стърчеше високо и сочеше новия вертикален път. А до нея стоеше – стои до днес – една стара, паянтова бозаджийница“ („Спомени“, 1990 г.)
Втората му съпруга, която е румънка, продава наследствен имот в Браила, от кариерата на пълномощен министър остават спестени пари и Нейкови се обзавеждат с просторен апартамент на четвъртия етаж, който гледа пряко към куполите на катедралата „Св. Александър Невски“. Бомбардировките пощадяват дома им, има поражения само по покрива на кооперацията и на последния етаж. Защо тогава се разделят с този свой дом? Надя Нейкова-Оббова ми го обясни накратко – заради „мероприятията по стесняването“, предприети от „народната власт“. Независимо че Петър Нейков е бил близък сътрудник на Стамболийски и е поддържал тесни контакти с „буржоазната част“ от ОФ, че е част от делегацията за сключване на Парижкия мирен договор, това не го „оневинява“ напълно. Да, фамилията е пощадена от репресии, но тръгват да ги „стесняват“. Тогава те са принудени да продадат (или разменят, забравил съм вече) своя голям семеен апартамент, приютил библиотеката и архива им. Синът на Петър Нейков – Тодор Нейков – също бивш дипломат и известен испанист, преводач на „Дон Кихот“ на Сервантес, си намира малко жилище на улица „Паренсов“, а старият дипломат заедно с дъщеря си Надя и нейното семейство се настанява на въпросния приземен етаж на улица „Янтра“ 6. Като в „непристъпна семейна крепост… Собственост неоспорима, свещена… В дома всяко нещо е на мястото си, всеки човек на своето стъпало, по едно стесняващо се нагоре обществено стълбище…“ („Спомени“, 1990 г.).
Покрай разговора за огромния му Дневник (все още невидял бял свят, само откъси от него са публикувани от Тончо Жечев в сп. „Летописи“), попитах г-жа Нейкова колко голям е архивът му, има ли и лични писма… Тя се усмихна, сетне ме погледна строго и каза: „Питате за писмата на Лора, нали?… Всички задават този въпрос“.
Писмата на Лора са изгорени от Петър Нейков, заедно със съвместните им фотографии. Негово лично, навярно трудно решение, което той смята, че дължи на жената, която е обичал, а и на своето семейство. Не е искал чужди хора да се ровят в неговата голяма любов. Когато се запознават, той е на 26 години, а Лора е на 19, току-що се е завърнала от френския католически пансион Notre Dame de Sion в Париж. Любовта им е бурна и страстна. За което той не споделя през годините, според дъщеря му бил люто обиден на Андрей Протич, цитирал някакви „уж“ негови „признания“.
През 1905 г. Нейков е вече женен (за първи път). Току-що е уволнен като дипломат от Рачо Петров заради „неуважение“ към княз Фердинанд. Тогава се обвързва с французойка, с която се познават още от студентските си години в Швейцария. Между тях припламва искра, тя е дъщеря на много богат марсилец, собственик на първата фабрика за бира в Женева. Наемат огромен и скъпо обзаведен дом в София, където цяло лято той изхранва българановската компания. Не е длъжен да работи, може да се отдаде на писане или пътешествия.
Тогава ненадейно среща Лора Каравелова. Едва в късните си „Спомени“ Нейков леко приоткрехва истината за тази история:
Не мислете, че съм фаталист, но има събития в живота ми, които сигурно не биха се случили, ако нямаше нещо, за което мъчно бих намерил название по-подходящо от фаталност.
Да, фаталност! Казвам си понякога, че вероятно Лора Каравелова и Яворов не биха срещнали трагичната си участ след няколко години, ако не бях женен през 1905 г. Но може ли човек да знае? Няма ли същества, които от самото си рождение носят по челата си белега на фаталната развръзка? Приятелството ми с Лора трая години и трябва да заявя, че никога, дори в най-черни дни на раздяла, не видях по челото ѝ печата на трагична съдба.
За него Лора си остава жизнерадостно момиче, влюбено в живота. Вижда я като Ибсенова героиня и твърди, че тя е искала да живее така. Във възходи и сгромолясвания на чувствата си. Той най-добре знае колко чужда е била тя на материалните придобивки. Сам той, щом я среща, напуска съпругата си, загърбва богатство и охолство и се нанася в мансарда в самия център на София, където Лора идва при него. И те заживяват открито, макар той все още да е женен по документи.
Затуй предупреждава читатели и изследователи, че нейните писма „трябва да се разглеждат не толкова като сърдечни изповеди, колкото като художествени творения, с определено чувство в основата им, всъщност летящо над думите“. Можем само да гадаем такива ли са били „техните писма“.
Негово е и едно от най-красивите описания на Лора: „Хубостта на Лора лежеше предимно в силно одухотворения израз на лицето ѝ. Овално, матово лице, с високо, гладко чело, по което играят сенките на къдриците. Лице, оживено от големи мечтателни очи, които, смутени наглед, още по-силно смущаваха“. Изтъква, че Лора е знаела да мълчи и изслушва другия. Затова и произнесените от нея думи имали голямо значение. Не крие, че е бил „стреснат“ от срещата с нея и силно разколебан. Но тя му казва да остане. И той „остава“.
Ала е женен и последиците са неумолими. Екатерина Каравелова успява (чрез Светия синод) да отложи разтрогването на брака му. Той не разполага с никакви средства, а връзката с Лора в онези времена се превръща в истински обществен скандал. За нея предимно, не толкова за него. Зад майката стоят обаче важни властови фигури, част от старата Каравелова партия. А тя си е избрала „друг зет: човек по-солиден и по-надежден, неженен, неразведен, не „българан“ и не писач в хумористичен вестник“.
Накратко майката и дъщерята повеждат „глуха борба“, траеща близо година. Нейков е дискретен в разказа си, изтъква обаче настъпилите „усложнения“, „едно“ от които се оказва решаващо. Лора е отведена в Русе, съпротивата ѝ е сломена и през април 1907 г. тя е омъжена за д-р Иван Дренков.
Скоро ражда дете – Кирил, което умира от пневмония през септември 1908 г., бидейки едва на шест месеца. Лора е напълно съкрушена, това е първият голям удар на съдбата.
Защо тя „отстъпва“? Тя, Ибсеновата героиня, свежда глава пред „условностите“ и хомота на общественото менние!?
Навремето се носи мълва, че истинският баща на малкия Кирил е Петър Нейков. Той обаче е „дипломатично“ сдържан по въпросното „обстоятелство“. Мнозина и до ден днешен разчитат завръзката на Яворовата пиеса „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1908) като пряка „експозиция“ на „жизнената драма“ на Лора Каравелова, по която поетът е бил най-добре осведомен. Като се започне от „подсказката“, че главната героиня Бистра е завършила Notre Dame de Sion (както Лора), към развръзката, че богатият ѝ съпруг Сава Попович е всъщност баща на „чуждо дете“.
В спомените си Нейков само споменава, че през 1907–1908 г. преживява истински душевен упадък. Не му носи утеха дори шумната българановска компания. Напразно те, предвождани от изобретателния актьор Сава Огнянов, правят цели представления, за да го разтушат. И мъртъвци, пише той, биха се разсмели на тези шеги. А той е като „жив мъртвец“: „Същия ден бях получил няколко реда само, написани с молив, като че ли с лява ръка. Уверяваха ме, че съм забравен…“.
Трагедията на Лора започва далеч преди срещата с Яворов. А дните на нейния първи възлюбен текат бавно – „зад времето няма остен“. Той теши мъката си в алкохолни пáри и „плътонически връзки“, както ги е кръстил Елин Пелин.
Най-накрая, останал без пукната пара, получава предложение за „държавно назначение“ – изпращат го като консул в Македония, където свистят куршуми. Той лесно отгатва зад това „дборожелателната ръка“ на г-жа Каравелова, но му е все тая. Заминава, без да знае, че цели дванайсет години ще е далеч от България. Избира най-дългия път – през Цариград до Солун.
В Серес на няколко пъти животът му виси на косъм. И от покушение на гръцки андарти, и от свои. Веднъж го спасяват жълтите му обувки. Българските комитаджии го бъркат с чужденец и без малко да му светят маслото, но в последния момент някакво момче разпознава обущата на „българския консул“, които е видяло на поправка при роднина обущар.
През 1910 г. прехвърлянето му на дипломатически пост в Румъния съвпада с „междуцарствие“ в личните му отношения. Лора бяга в Лондон от брака си с д-р Дренков. По онова време Нейков обаче се е влюбил в своя румънска приятелка от детинство и иска да излезе от трагедиите на Ибсен: „И от писмата на Лора, и от други съобщения виждах все по-ясно, че пътищата ни се разделят. Стигнал бях освен това на възраст, в която човек замечтава за спокойно съпружество и за… потомство. И нещо ми подсказваше, че трябва да ги търся в нова, дадена ми от самата съдба посока“. Той смята, че от хоризонта на времето е постъпил правилно. Макар да иронизира, че „щастливите народи нямат история“.
През септември 1913 г. за кратко се връща в София и недалеч от Народния театър среща Лора. Тя е вече съпруга на Яворов. Лора пристъпва към него колебливо, с тъжна усмивка на устните. Казва му, че се готви да напусне София, подготвила била документи и средства. „Но, казва тя, страх ме е, че не ще бъде лесно да се изтръгна“. „Очите ѝ, пише Нейков, имаха израз на преследван дивеч“.
Ала Петър Нейков не предприема никаква ответна стъпка, за да ѝ помогне. Не само защото дипломатическата кариера в момента го тласка в друга посока, а и защото е начертал друг хоризонт пред себе си. И до края на дните си мълчи по „кобната развръзка“, случила се на 30 ноември 1913 г.
Дали е мислел и за това в дългите си разходки край Перловската река, вглъбен в миналото си? Отговорът е утаен в клепсидрата на времето.
