0
778

Фашизъм, Ur-fascism и олицетворението на нацията

Dani-Smilov-F

Фашизмът е, разбира се, отживелица, която се развява из медиите, за да се очернят истинските патриоти и националисти. Той съществува в историята и книгите, но няма нищо общо с настоящето, камо ли пък с конкретната президентска кампания в България. Или поне това ще ви кажат точно тези „истински патриоти и националисти“, които в нея са вече твърде многобройни.

Фашизмът, както твърди Робърт Пакстън, е „форма на политическо поведение, характеризиращо се с обсесия от упадъка на общността, унижението й, превръщането й в жертва, както и със създаването на компенсиращи култове за единство, енергия и чистота, в които масова партия от войнствени националисти… изоставя демократичните свободи и се впуска в пречистващо насилие, без етически или правни ограничения, с цел етническо прочистване или външна експанзия.“

Почти всички автори са съгласни, че фашизмът е антилиберализъм по дефиниция и антикомунизъм по политически избор и вкус. Фашизмът и комунизмът са преки конкуренти за постигането на сходни цели – като построяването на тоталитарна държава, доминация над всеки аспект на обществения живот и световна експанзия (виж трудовете на Хана Аренд, Ернст Нолте, Желю Желев и др.).

Роджър Грифин дефинира фашизма чрез три компонента: мита за прераждането на нацията; ултра-националистическия популизъм; и мита за декадентския упадък на либералната демокрация.

Умберто Еко дава една доста всеобхватна дефиниция на явлението Ur-fascism – обобщаващ всички съществували форми на фашизъм. Дефиницията включва (освен изброените дотук елементи): отхвърляне на модернизма; вярата, че различието и разногласието са предателство; анти-интелектуализъм; мачизъм; новоговор; страх от различието; милитаризъм; омраза към слабия и уязвимия; култ към героя; избирателен популизъм.

Расизмът и стремежът към етническа чистота е всепризната характеристика на фашизма. Тя се допълва от вярата в нежизненоспособността на всякакви мултинационални или наднационални структури. Хитлер в „Моята борба“ например отделя голямо внимание на критиката на Хабсбургската империя. Предвидимо, според него, такива структури или са обречени, или могат да функционират само при ясно господство на „по-висшата нация“, тоест немската.

Фашизмът не е противник на насилието за политически цели, особено ако то е насочено към запазването на чистотата на нацията или за завоевание.

И не на последно място, икономическият идеал на фашистите е автархията – състояние на самодостатъчност и независимост от останалия свят. За тази цел са допустими и всъщност задължителни държавната намеса в икономиката и протекционизмът.

В настоящата президентска кампания у нас никой не се е заявил като фашист, може би поради скромност и боязливост. Еементите на Ur-fascism-ът, обаче, могат лесно да бъдат разпознати в посланията на много кандидати. Без излишен коментар, по-долу ще приведа директни, емблематични цитати от медиите в тази кампания. Имената на кандидатите ще бъдат спестени и те не са толкова важни в случая (а и без друго са лесно разпознаваеми и откриваеми в епохата на Google). Това, което е истински тревожно, е, че този дискурс се превръща в доминиращ и той дефинира темите, по които дори основните играчи се състезават.

Упадък на нацията – необходимост от прераждане:

Непредубеденият историк с почуда ще установи, че и населението, и повечето от партиите живеят със съзнанието, че днешна България е в стремглав упадък и се развива по-зле, отколкото в периодите на социализма, а да не говорим за средновековното величие на страната. И това на фона на статистика и други факти, които изобщо не са в синхрон с подобни твърдения. Но „сухите“ цифри лесно се заобикалят в горещината на предизборната реторика. Например, въпреки рекордния за цялата ни 1300-годишна история туристически сезон, мнозина кандидати оплакаха горко загубата на до 400 000 руски потенциални туристи, които отишли другаде! Но това са дребни болежки на фона на други случили се и предстоящи катастрофи:

„България и светът се намират пред опасни геополитически предизвикателства, имаме и тежки вътрешни проблеми. Национална сигурност днес не са само сигурността на границите, миграцията и бежанците, национална сигурност е и битовата престъпност, и най-вече смазващата бедност, които задушават хората в цялата страна. Наскоро една жена в монтанско село ми разказа, че след като няколко пъти й обирали къщата, наскоро й откраднали и синджира, с който си връзва телето.“

Опосканата страна губи не само добитък и стопански инвентар, но и най-ценното си:

„По този път в момента заминават нашите сънародници – емигранти и студенти и малцина се завръщат. По този път у нас вече не пристигат нови инвестиции, а за една година те са спаднали драстично. Страната ни получава само еврофондове, които се усвояват от клиентелата на властта. Когато те секнат, България ще се окаже аварирала на пътя.”

Но още по-тежка катастрофа от бедността и обезкървяването на нацията ни очаква. И това е унижението:

„Не искаме начело на държавата да стоят хора, които ни унижават… Не искаме да ни управляват хора, които подменят историческата ни памет и културна идентичност. Не искаме да ни управляват хора, които обезличават българската нация. Това се случи, когато се взе решение да се заселват бежанци в общините ни. Не искаме хора, които убиват българското земеделие, подкрепяйки санкциите срещу Русия”.

Упадък и декадентство на либералната демокрация:

Много от кандидатите безпогрешно разпознават основната „причина“ за този повсеместен упадък – плурализмът, партиите и парламентарната демокрация:

„…за 25 години и леви, и десни със своята политика са обезлюдили цели региони в страната.“

Фасадността на цялата тази управленска структура е добре позната за кандидатите,но те знаят кой наистина управлява:

„Зад преследването на макрорамката и интересите на олигархията, забравиха обикновените хора и интересът на България.“

А либералната демокрация удря хората не само по джоба, но отново по най-скъпото – достойнството:

„Може да сме бедни, но когато ни отнемат и достойнството, това вече е прекалено!…Искаме като българи да се чувстваме горди, че живеем в държава със славни традиции.“

Да не забравим и другата причина за всеобщия упадък – продажността на партиите към чужди, небългарски интереси. За да се противопоставят на това зло, всички кандидати в изборите са българофили, а някои в допълнение са и русофили. По-просто казано:

„Като президент ще работя така, че нашата външна политика да се разработва в България и да отстоява нашият национален интерес.“

Но някои достигат и философско-историческа висота:

„Българската нация трябва да се обедини, да имаме общи цели и кауза. Не можем да позволим на политиката на Турция да разединява българите мюсюлмани от българите-християни. Не можем да позволяваме на нашите съграждани от цигански произход да смятат, че могат да правят всичко безнаказано и никой да не им търси сметка. Не може да продължава тази социална политика, която унищожава нормалните хора и стимулира безконтролната раждаемост в гетата.“

Страх от различието, другия:

Българските кандидат президенти са много смели и мъжествени, но почти всички споделят един дълъг списък от сериозни потенциални опасности за страната: „нашествениците“, „предателите“, Сорос и соросоидите, НПО-тата, САЩ, Русия, диктаторът Ердоган и други по-малки опасности. Сексуалните малцинства, трябва да подчертаем, в тази кампания до голяма степен са пожалени, може би поради интензитета на другите страхове.

Допустимост на нарушаването на правата на индивида:

По отношение на този критерий за Ur-fascism един кандидат достигна до определена риторическа висота с лаконичното твърдение, че:

„Преди всичко е националният интерес на държавата пред защитата на отделни права.”

Останалите кандидати останаха поразени от смелостта и директността на тази формулировка и в речите си само привеждат илюстрации на изведения принцип. Затова и спестявам цитирането им.

Защита на чистотата на нацията:

Разбира се, никой не обвинява кандидатите в расизъм. Дума да не става. Има голяма разлика между това да искаш да унищожиш някого, от това само да искаш да го изгониш или да не го допуснеш. Но все пак и в двата случая опираме до разбирания за хигиена:

„Тези хора водят със себе си и своите роднини – по 2-3 жени, по десетина деца. Това означава демографската криза да се задълбочи. Това означава да направим грешката, която направиха и германците, и французите, и белгийците, които десетилетия допускаха подобни нелегални имигранти-мюсюлмани, които сега са милиони и с бомби и оръжия се опитват да променят светския характер на тези държави, които навремето миролюбиво ги приеха. Ние няма да допуснем това”.

А и как човек да не се съмнява в расовите намерения на мигрантите:

„В страната ни влизат млaди мигранти, без семействa. По време на обиколката ми в София има места, на които хората се притеснявaт да замръкнат, заради присъствието на мигрантите.”

За да се избегне контаминация на генетичния материал в тъмните часове на денонощието:

„Нужна е промяна в политикaта по отношение на бежанците. Трябва тяхното присъствие тук да се ограничи до минимум. Нужно е центровете да бъдат изведени извън градовете.”

А за да се избегнат метафори, свързани с расова чистота, винаги могат да се използват гарово-логистични такива (макар че по-запознатите с темата може да се сетят и за Айхман):

„Зaплaшени сме дa стaнем буфернa зона нa Европa“.

Нежизнеспособност на наднационални-мултинационални структури:

Страховете за опазването на единството, числеността и чистотата на нацията се допълват от сериозни опасения за липсата на жизнеспособност на наднационалните структури, в които България участва. Америка се стреми да ни отслаби и да ни вземе реакторите – Европа я обслужва. Ако сравним ЕС и НАТО с жизнеността на национал-авторитарни режими, изобилстващи около нас, общата картина не е окуражаваща:

„Това е поредната стъпка, която показва абсолютната неадекватност на европейските лидери. Кризата не е бежанска, това не е криза на нелегалната имиграция. Това е европейска криза и тя не съществува от вчера и от днес, тя е от няколко години. Видя се, че лидери в Европа няма.”

Вавилонска, мултинационална, мултикултурна Европа е коренът на злото в световен мащаб, но пък тя бездруго е обречена:

„Европа има вина за създаването на проблемите в Близкия Изток, които доведоха до терора на нейна територия. Липсват европейски лидери, Брюксел е една машина на добре платени чиновници. Европейски ценности няма, има християнски и човешки ценности. Всички тези клишета ми напомнят за Съветския съюз. Ако ги вземем предвид, ясно можем да предвидим съдбата на Европа.“

Оправданост на насилието за защита чистотата на нацията:

Кандидат-президентите като цяло са хуманисти и са против насилието, освен ако не е срещу нелегални имигранти. А и в други конкретни случаи се появяват интересни нюанси в позицията им, особено ако става дума за насилие срещу „вредни“ за нацията елементи:

“Аз също съм против саморазправата, макар че съм сигурен, че много хора в България са доволни, че един човек, който 20 години хули и плюе България… Не, не съм доволен, когато някой е пребит… Бих бил доволен, ако се приеме закон за забрана на дейността на подобни антибългарски организации като БХК…”

***

Не всички елементи от списъка на Умберто Еко (или от другите автори) могат да бъдат открити в речта на кандидат-президентите. И, разбира се, между тях има и изключения. Аз, може би пристрастно, се сещам поне за две-три. Сигурно има и други и дано да са повече. Но този начин на говорене, който е описан по-горе, вече е толкова разпространен в медиите, че той ще остане, който и от кандидатите да спечели.

Изводите може всеки да си направи. А ето и един въпрос за самостоятелна подготовка:

Ако някой споделя възгледите от приведените цитати, как бихте го определили:

А) Социалист (член на ПЕС);

Б) Десен консерватор (член на ЕНП);

В) Ur-fascist

Г) Обикновен фашист

Д) Патриот-националист

Е) Ненормален

Ж) Всички изброени

 

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.
Предишна статияПисатели се срещат със закона
Следваща статияЧерните флагове