Помня го, разбира се, но вече виждам образа му размазан като през мокро стъкло; пустата му памет, след година-две може и името му да ми изхвръкне от паметта. Но се оказа, че още пазя двете текстчета, които ми беше връчил при последната ни среща. Които ми беше завещал, така да се каже. Тогава дори не помня четох ли ги, не ги ли четох; ръгнах ги в една излиняла папка и те утихнаха. Сега обаче взеха, че изплуваха пак по неведомите пътища на старите текстчета. И ми върнаха пред очите образа му.
Беше възрастен човек, почти, може да се каже, дядка. Очите му сълзяха, някои от звуците, които излизаха от устата му, благодарение на евтиното чене, излизаха с отчупени крайчета. Може би затова той се обличаше подчертано гангстерски, с кожено яке и защитни панталони, разбира се, купувани от магазин втора ръка. Искаше да изглежда вероятно страшен, внушителен, за да обърнат хората повече внимание на заниманията му, да се отнесат с необходимата сериозност към него. Но вече нямаше такъв капацитет, искаше да е вълк – а приличаше на койот.
Това не му пречеше да е настойчив в появите си. Пристигаше, чакаше търпеливо пред вратите на редакциите на вестниците, където работех през годините. Накрая нямаше как, излизах, посрещах го. Някой път го черпех кафе или коняче във ведомственото барче, тогава към редакциите на вестниците имаше ведомствени барчета. И накрая тържествено вадеше от охлузената си като конски хамут, десетилетна чанта тънката папчица със своята страничка.
Той беше старомоден човек и носеше текстовете си напечатани на машина, а аз, от жалост или от мекушавост, никога не се заех сериозно да му обясня, че няма кой да му преписва страничката с фейлетона. Просто няма кой.
Нещо повече, не намерих сили да му обясня и това, че времето на фейлетоните е отминало, във вестниците вече не пускат фейлетони. Че този жанр е мъртъв.
А този човек беше фейлетонист. Цял живот беше писал само фейлетони. Фейлетоните му бяха майсторска направа, по всички правила на жанра. Дългогодишната соцпрактика го беше научила да не ламти за невъзможното, да стига дотам, докъдето може, най-много леко да се изправи на пръсти и да надникне през оградата. И въпреки това вече нямаше хляб за него.
Помня, беше ми донесъл един фейлетон за водния режим в София по времето на Янчулев. Беше по-дързък от обичайното, например беше споменал и Илия Павлов. Вътре имаше такава фраза – „смъде ме гъзот”. Явно и на него му беше писнало от този режим. Фейлетонът завършваше с думите: „само ръцете да не ме засмъдят”. Истински фейлетон, чиста работа. А аз, хем знаех, че фейлетонът просто няма да мине, още повече че на следобедната летучка главният редактор ни беше предупредил да не закачаме изобщо приятеля му Илия Павлов, та, казвам, хем знаех, че нищо няма да стане, хем извадих химикалката и още на масичката във ведомственото барче, пред очите му, със замаха на адепт на благопристойния вестникарски език, зачеркнах фразата „смъде ме гъзот”. Той само леко се засмя и повдигна изтънелите си рамене, на които страшното кожено яке висеше като на закачалка, сякаш казваше: карай да върви. А в сълзящите му очи продължаваше да бляска надеждата, че може би пък този път, като свръхактуален, фейлетонът ще излезе. И той ще може да се нареди на опашката за хонорари.
Фейлетонът, то е ясно, не излезе. Първо, нямаше кой да го препише. И второ, кой щеше да пусне текст срещу приятеля на главния редактор. И трето, казах ли ви, фейлетоните вече не се търсеха.
Сега от излинялата папчица изскочиха тези два текста – по-дълъг и по-къс. Към по-дългия имаше уточнение, че това е глава от романа в анекдоти „Утешенията на Васил Чертовенски” от Радой Ралин. Ето тази глава:
Укротяване на велможата
„Стършел” излиза с остър фейлетон срещу столичния кмет Димитър Попов*.
Още същата заран отзвукът е много силен, общественото мнение никак не е в полза на дерибея от висок ранг.
Засегнатият не е в състояние да удържи нервите си и пристига в редакцията, за да иска обяснения. А подобни действия тук понякога стигат до ръкопашен бой, затова целият редакционен персонал се е разбягал и изпокрил из етажите на Полиграфическия комбинат.
Само партийният секретар Васил Чертовенски излиза с открити гърди и блага усмивка:
– Какво бе, бай Митьо, какво ти пилят ташките тия наши пичлемета? Уж са хора умни, политически зрели… Ама и те не го правят с лошо чувство. Не виждаш ли, че като излагат тия дребни факти, с тях само хвърлят прах в очите на хората, за да се отклони вниманието им от всичките ти останали престъпления… Ти си кмет, трябва да бъдеш великодушен. Успокой се, като истински партиец, по-добре теб да хулят хората, отколкото партията.
*Димитър Попов е кмет на София в периода 1952-1961 г. (Бел. Д.Е.)
Вторият, по-късият текст, беше само няколко реда. Автор не беше упоменат. Звучеше ми познато, твърде познато. Ама нали ви казах, пустата му памет…
Жена му се отчая.
– А дотогава какво ще ядем? – попита тя, като хвана полковника за яката на фланелата и силно го разтърси. – Кажи ми, какво ще ядем?
На полковника му бяха нужни седемдесет и пет години – всичките седемдесет и пет години от живота му, минута по минута, – за да стигне до този миг. Той се почувства чист, ясен, непобедим, когато отговори:
– Лайна.