0
2523

Фейс, лице, лик

Именно лицето е онова, което остава разпознаваемо отвъд промените във фейса. Маската тук играе само ролята на „лакмус” – тя спомага да се изявят разликите между по-външното и по-вътрешното, по-мимолетното и по-трайното.

Отивам в кварталния магазин за плодове и зеленчуци, чинно сложил маска на лицето си. Вече е въведено ограничението възрастните хора да пазаруват до 10,30 ч. сутринта и една поизнервена продавачка обяснява на леко неадекватна жена, видимо над шейсетте, че би трябвало да е дошла по друго време. След малко се извръща в посока към мен, за да ме осведоми, че казаното важи всъщност и за моя милост. Пооглеждам се наоколо, но не забелязвам друг възможен адресат, точно мен е имала предвид. Уверявам я, че още не съм стигнал и средата на петдесетте, но усещам ясно: успяла е да ме стресне. Трябва да е заради брадата ми, нали всички твърдят, че брадите винаги те правят да изглеждаш по-стар. Особено по-дългите. И побеляващите. Какво да правя обаче със собственото си „заявление” в поетическа форма, че бих обръснал брадата си „само в краен случай” (справка: http://www.bsph.org/members/files/pub_pdf_1632.pdf)? И все пак, мисля си, ако сега случаят не е краен, кога? Вярно е: ще прекъсна една многолетна традиция, на която държа, но после, ако реша, живот и здраве, няма да ми отнеме много време да се върна отново към нея, „естеството” само ще ми помогне. Около седмица по-късно цъфвам на същото място, без брада и с очакване да получа някаква обратна връзка за епохалната промяна във вида ми в посока: неузнаваем, подмладен… Дори подхвърлям някоя и друга подсещаща реплика към познаващата ме добре касиерка, но от другата страна на магазина долита коментар в смисъл то с тия маски как може човек да види каквото и да е. И когато почти съм си тръгнал, момчето зареждач, застанало на изхода, ме поглежда с уверена полуусмивка и отбелязва лаконично: „Аз те познах много добре”. Усмихвам му се по същия начин, с благодарност.

И от тази точка започнаха да текат мислите ми, които ще се опитам да споделя сега. За целта ще въведа едно разграничение между „лице” и „фейс”, което ще пренебрегне еднаквостта им като речникови единици. Ще наричам „фейс” онази най-външна част от лицето ни, до която другите имат пряк визуален достъп. Когато нося маска, аз придобивам едновременно по-забележим и по-уравниловъчен фейс: ставам по-откроим от обичайното за мен, но и се сливам с останалите масконосители, превръщам се в „един от тях”. Не е възможно маската да не засегне чувствително моя фейс – наистина с тия маски как може човек да види каквото и да е? И все пак за внимателния наблюдател, който ме знае по лице, маската не е проблем, той може да „отиде” отвъд фейса ми, да ме „демаскира” и да ме разпознае тъкмо по лицето, независимо от значителните промени, настъпили междувременно в моя фейс – наличие на маска, липса на брада. Мога да заключа следователно, че именно лицето е онова, което остава разпознаваемо отвъд промените във фейса. Маската тук играе само ролята на „лакмус” – тя спомага да се изявят разликите между по-външното и по-вътрешното, по-мимолетното и по-трайното.

Какво да кажем тогава за хората, чиито лица са сведени изцяло до техния фейс? В случая не визирам практиката на забулване на жените в мюсюлманския свят, по-скоро в главата ми се въртят литературни примери: Квазимодо и Гуинплейн на Юго, чиито лица представляват застинали „гримаси на смеха”, или героят на Александър Беляев от романа му „Човекът, който намери своето лице” – актьорът Тонио Престо, обречен да бъде разсмиващо филмовата аудитория джудже. Общото между тези персонажи е, че лицата им са по един или друг начин „похитени”; че те всъщност са загубили – трайно или временно – възможността да бъдат същностно, дълбинно разпознаваеми като онова „себе си”, което е отвъд маската и отвъд фейса. Когато целият фейс на човека дегенерира до „маска”, това явно води до неизлечими последици – при това не само за лицето му. 

И фейсът, и лицето на човека обаче са по-външни спрямо неговия лик, дума, с която можем да означим духовния облик на човека. Ако фейсът е това, което е непосредствено видимо от нашето лице, ликът е онази величина (за да не кажа субстанция), която би трябвало да се запазва неизменна – отвъд неизбежните промени на фейса и на лицето ни. И ако тъкмо лицето прави човека разпознаваем сред другите хора, значи ликът е онова, което го прави човек изобщо, той е самата „хипостаза” на човешкото у него. От което следва, че никой човешки лик – ако веднъж е придобит и не е загубен междувременно – не би могъл да се „втърди”, да застине в маска. Да си спомним, че в своята иконична „неподвижност” дори ликовете на светците, на придобилите в най-пълна степен истинната човечност, не са застинали, а сякаш ни „гледат”. Да добавим и още нещо: онзи, който засяга правото на другия да има лице, посяга несъмнено и на неговия лик. Хората, преживели тоталитарни режими, могат най-добре да свидетелстват за това похищение, стига някога да са пожелали да придобият и лице, и лик.

Така стигам до същината на моя текст. Напоследък чета в интернет възвисяващи човешкия лик истории и истории, които го посрамват. От първите научавам за хора, пренебрегнали собственото си оцеляване, само и само да дадат шанс за живот на някой друг, вторите ме сблъскват с такива представители на човешкия род, които са готови да пренебрегнат напълно чуждия живот (включително чрез думи на проклятие към някого, когото не намират за достоен да живее) – само и само те да оцелеят. Ето защо си мисля, че в тези дни на всеобщо изпитание ключово е да не допуснем да се помрачи или загуби най-ценното у нас – лика, който ни прави хора сред и до другите хора, макар и на известно (уважително!) разстояние от тях. Ликът, който ми е даден, за да не се отдам на арогантна агресивност или да се „зазидам” в себе си. Който ще ми помогне да се предпазя от истерично безпокойство за здравето ми или от прекомерно втренчване във фейса ми.

Оказва се, че пред задачата да съхраня своя човешки лик носенето на толкова оспорваната и изглежда все пак необходима за времето на карантината маска, е просто досадна дреболия.

На главната страница: Рене Магрит, Синът човешки, 1964 г.

Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“ (2006; с версия на френски език от 2011), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (2007), „Християнство и идентичност“ (2007), “Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Специализирал е по темата „Вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация „Кацаров“, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“ (CALIC-ACCL). Лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014).
Предишна статияКризата и бъдещият сезон
Следваща статияСмисълът срещу вируса