В романа „Феликс Австрия“ действието се развива в Станиславив (Ивано-Франкивск) от края на XIX и началото на XX век. Обикновен град в покрайнините на „щастлива Австрия“, в който хора живеят, страдат, неминуемо се влюбват, интересуват се от наука и от шарлатанските представления на световноизвестни илюзионисти, забавляват се на балове и карнавали, ходят на разходки и крият тайни в резбованите си скринове. На фона на епохата, която за бъдещите поколения все повече обраства с митовете за идиличния живот, съдбите на две жени са се преплели така, сякаш са стволове на дървета – в неразривна връзка, която не им позволява нито да живеят, нито да дишат свободно, нито да останат една с друга, нито да си тръгнат.

София Андрухович (1982) е родена в град Ивано-Франкивск. Авторка на сборниците с разкази „Лятото на Милена“ (2002), „Старите хора“ (2003), „Жените на техните мъже“ (2005), романа „Сьомга“ (2007), „Съзвездието на Кокошката“ (2016) в съавторство с Марияна Прохаско и „Амадока“ (2020). Активно превежда от полски и английски. Дъщеря е на писателя Юрий Андрухович и съпруга на писателя и преводача Андрий Бондар. „Феликс Австрия“ (2014) е вторият ѝ роман, за който получава три престижни награди в Украйна – Книга на годината на BBC, Специалната награда на Форума на издателите в Лвив и наградата ЛитАкцент. По книгата през 2020 г. е заснет филмът „Предадената“ с режисьор Христина Сиволап.

„Феликс Австрия“, София Андрухович, превод от украински Райна Камберова, художник Гергана Грънчарова, издателство „Ерго“, 2023 г.

Глава 1

Няма спокойствие в този дом.
Особено по зимните празници. Карнавал след карнавал: балът на техниците в театралната зала, първата „вълнена“ вечер[1] в Музикалното дружество „Монюшко“, в казиното – академична вечер, тържествен прием, организиран от местния „Сокил“[2], и така следващите два месеца. На Свети Силвестър в градското казино по време на първия кадрил танцуваха само 28 двойки. Затова пък много от гостите бяха в „Звездата“ и в Градското дружество. Весело си се забавляват, казват, нашите евреи в своя клуб. Както винаги, за кралица на бала избраха жената на доктора госпожа Естер Функелщайн и правилно – когато високата госпожа на доктора минава по улицата, няма човек, който да не се обърне, да не се спре, да не се загледа след нея; а после тя все се върти в мислите им, като тъжна мелодия.
Адел обича подобни развлечения, на всичкото отгоре и мен ме мъкне със себе си. Не бих ходила, защото много добре знам какво си шушукат госпожичките в зефирени рокли зад гърба на Адел: „Адел Ангер ходи по карнавалите с домашната си прислужница, а се е омъжила за русин, който прави ковчези”, но Петро никога не я придружава и не можех да я пусна сама.
Петро не прави ковчези. Прави статуи за гробове и могили. И всички тези госпожи проливат реки от сълзи, чак носовете им посиняват, като видят на гробището тъжните ангели и мраморните деви на Петро с развети коси, застинали навеки.
Петро работи в работилницата на Казимир Бембнович на улица „Сапижинска“, срещу високото немско кирхе[3]. Там, където алеята с тополите води към гробището.
Тъкмо сега той завършва мраморните работи за нашата катедра: в главния нав мраморът е тъмнозелен, в страничните – кремав. Казва, че иконостасът вече е изрисуван и позлатен. Слагат газовото осветление.
Всеки ден му нося там обяд: кървавица с каша, пушена сланина, боб, галушки от черен дроб, картофени кюфтета, крокети от грах. Улиците не са добре разчистени от снега и двуколките често засядат в преспите. Започва да се смрачава след три, но фенерджията не бърза да запали фенерите. На всяка крачка има групички от младежи, стоплени от водката. Градската пропинация[4] им направи неочакван подарък за празника – един литър за 66 цента. С толкова пари няма как да се нахраниш, но пък така ще се напиеш, че не само за глада ще забравиш, ами и името си няма да помниш.
После не знаят какво да правят със себе си. Днес през нощта един ходи под прозорците, вика с цяло гърло, за да го пуснат да преспи вътре. Викаше: няма къде да спя, краката ми измръзнаха. Все пак намери къде да си ги стопли – прибра го полицията, трябва да е успял да се стопли в ареста.
В последно време се навъдиха толкова престъпници, злосторници, разбойници, че направо си е страшно да се излиза на улицата. Иска ти се да се затвориш вкъщи и да не си показваш носа навън. Понякога си мислиш: кой пък казва, че вкъщи е сигурно? Кой казва, че и тук не те чака някакъв разбойник, някой, на когото доверчиво поднасяш незащитения си врат.
Петро разправя, че дошла новина: от параклиса „Света Анна“ в Озеряни е изчезнал старинен остенсорий[5]. И отново без каквито и да било следи или свидетели, всички врати са били затворени и заключени, прозорците са цели, а вътре всичко е на мястото си. Сякаш през стените са влезли ангели небесни и са взели със себе си скъпоценния предмет на Небесата, за да славят Исус с него.
Това продължава вече доста време: в Микулинци, където веднага след пожара възстановиха храма, изчезнаха две златни патени[6] – на едната беше изобразена Витлеемската ясла, а на другата – гробът Господен. Тъкмо предната вечер свещеникът и дяконът тайно скрили дискоса в сандъка от ковано желязо. На сутринта дяконът казал, че сандъкът е отворен и празен, единственият ключ е у свещеника, а двамата и досега ги държат в затвора.
В манастира на братята василианци „Въздвижение на Светия Кръст Господен“ в Бучач, построен на планината Федир, се случило следното. Послушникът Бенедикт, като излязъл в три часа от килията си в манастирския корпус, опрян до църквата отдясно, отишъл към конюшнята да нахрани конете и през стените, украсени с пиластри с позлатени капители в коринтски стил, чул как в темперната религиозна живопис от XVIII век се удрят крила на ангели. Нито за миг не се усъмнил в природата на тези звуци. Било прилично на гълъби в камбанария, разказвал Бенедикт, само размерът на птиците трябвало да се приравни на човешки.
На сутринта открили, че кичурът коса от отсечената глава на Йоан Предтеча, мощите на света Мудниция, клонка от трънния венец и парче от гъбата, с която давали оцет на Исус, са изчезнали безследно. Всички тези неоценими божествени предмети се изпарили заедно със златното сандъче, инкрустирано със скъпоценни камъни.
Равинът Давид Моше, основател на Дружеството за изучаване на Тората в Чорткив, съобщи, че от тайното хранилище на Старата синагога е изчезнала сребърната захарница с извити крачета, украсена с растителни орнаменти, за съхранение на плода етрог[7]. Всъщност в нея имало нещо съвсем различно, но това, каза равинът, е тайна, която не може да бъде разгласявана при никакви обстоятелства.
Когато от синагогата в Броди (града на отворените врати и на благословения мъдрец Баал Шем Тов[8]) изчезнаха старинният бокал за кидуш, ханукия[9] с вървящ златен лъв и яад, украсен с изумруд, някой изведнъж си спомни за пантомимата на пътуващите бродензингери[10], която разказвала за това как Господ Саваот пренася народа си в Небесния Йерусалим: отначало вещите, после – храмовете, животните, жилищата, учудвайки земните жители с необяснимите си изчезвания. По-сетне във въздуха се изпаряват светиите, мъдреците, музикантите, децата, докато на грешната земя не остава нито един евреин.
Всички тези страшни събития не може да не свидетелстват за това, че светът ни преживява последните си мигове. Някой Недосегаемо Безкраен ей сега ще прохърка, сладко ще протегне крайниците си и ще се събуди. В същия този момент ние с нашите уроки и течения, страхове, вайкания, желания и сълзи, ще изчезнем. Ще се разтворим в небето, като черен задушаващ дим от пожар.
За да си не мислят за това, хората си мислят за празници например. И не стоят мирно.
Адел ме замъкна на концерта на младичкия Раул Кочалски. Той няма дори петнадесет години, но клавишите на пианото се разтварят под пръстите му – изглежда, сякаш командва инструмента с поглед, със силата на мисълта си, с поклащане на глава. Така, както аз командвам рендето, като правя кисело зеле с кимион.
Раул е русоляв младеж с кръгло лице, ясни очи и пухкави розови бузки. Май по тази нежна кожа все още не растат мустаци. Чак да ти се прииска да го щипнеш. Това прошепнах на Адел, когато той излезе да се поклони за първи път пред публиката, а тя извъртя очи и силно ме сръчка с острия си лакът в ребрата.
Но после, когато това дете докосна с восъчните си гъвкави пръсти озъбената паст на рояла, аз се засрамих. Отначало свири Моцарт, Глук и Хумел, после вече само валсове на Шопен и Impromptu fantasie, а на мене ми беше толкова зле, толкова лошо от тези звуци – все едно нямах право да съм тук и да ги слушам, защото аз съм толкова незначителна, а те са прекалено прекрасни.
Ох, сега вече не ми беше толкова смешно, че на седемгодишна възраст Раул Кочалски е получил наградата на Парижката музикална академия, на осемгодишна възраст е написал първата си опера, на единадесет е направил хилядния си концерт, на дванадесет е свирил пред персийския шах Насер ед-Дин, който успял, преди да загине от ръката на заговорниците, да се наслади на таланта на момчето и дори да го удостои с титлата Придворен пианист, също така и с ордена на Лъва и Слънцето. С титли наградили детето също турският султан и испанският крал. И ето че сега седях толкова близо до него, до този пухкав русоляв Лъв и Слънце, и слушах музиката му.
Прекалено много празници има тази зима.
Докато сутринта сервирах закуската, Петро каза:
– Прислугата ни е толкова интелигентна. Няма да се учудя, ако вземе да отиде довечера да слуша лекция за съвременната военна техника.
Какво съм му направила, че толкова да не ме обича.
Адел едва го убеди да ме вземе на представлението на световноизвестния илюзионист, шевалие Ернест Торн. Тя знаеше, че от малка се интересувам от естеството на различните чудеса, от това, което наричат магия и чародейство. Особено в наше време, когато светът вече е почти разгадан, тези тъмни петна ме привличат, приканват ме да вникна в тяхната същност, да намеря отговора.

Времената са бързи, времената са светли. Фабрикантите Маргошес и Либрман фучат по Тисменицкия път с автомобили със скорост от 15 километра в час. Още не сме успели да се нарадваме на невероятните газови фенери и ето че нашата гара е осветена с електричество (въпреки че постоянно изпада в мрак за радост на джебчиите). Още не сме се находили на фотопластикума[11], където пред очите ни, като в приказка, се появяват изпъкнали образи от далечни страни, образите оживяват и се задвижват в електрическия театър, който носи пан Оесер. Без слонския вик на локомотивите, без петната от мазните сажди от хоботите им, без миризмата на изгорелите въглища от влаковете вече не си представяме нито себе си, нито града. Сега се смеем, когато някоя баба вземе да си припомня как като пуснали покрай коломийското кметство льокалката[12], тя трябвало честичко да спира, за да се дръпнат хората с козите от релсите. Колко дивашко и мрачно е било тогава!
Сега фотографските апарати за броени минути съхраняват навеки точния ти образ, като отражение в огледало, само че по-съвършено. Телефонният апарат през съскащите пластове на въздуха и воя на ветровете, през стени, стволове на дървета и планински върхове позволява на мига да чуеш нечий глас, към когото Маргошес на бързия си автомобил има още много да лети. Лъчът на Рентген вижда навсякъде в човешкото тяло и всичките му стомаси. Най-малката частица всеки ден се дели на все по-малки, които се движат и въртят около нас, в нас, във всичко, навсякъде. Сплетената на възел коса на главата, както се оказа, не се образува от „приготвянето и употребата на риба по еврейски“, нито е „самец“, нито е „самка“ и подстригването ѝ не води до незабавна смърт. Пускането на кръв не само че почти не лекува болести, но може силно да навреди.
Ако продължи така, то физиката ще обясни Бог. Преди няколкостотин години за такива думи биха ме изгорили до кметството и бих била втората екзекутирана вещица в нашия град.
Според мен, aко ще се вярва в чудеса, то нека те да са чудеса за развлечение – например представлението на световноизвестния илюзионист кавалера Ернест Торн, който е собственик на лвивския „Колизеум на Торн“ – предприятие за репрезентация на разнообразието от международни фокусници по чужбински способ. Въпреки че и в този случай въобще не се съмнявам, че всяко едно чудо на кавалера е просто добре измислен фокус, а разгадаването му е на ръка разстояние, право пред очите на омагьосания наивник.

Пред вратичката с колоните на Градския театър „Монюшко“, чийто златен купол е като капак на малка кръгла захарница от ценен сервиз, зад вдъхновения гръб на Мицкевич от бял мраморен камък се събираха зрители: „едрите риби“ – банкови служители, председатели на големи фирми, ръководители на железниците с пищни бакенбарди на бузите си, отгледани в знак на лоялност към Австрийската монархия (някои от тях в старанието си са надминали самия Франц Йосиф, чиито бакенбарди достигат най-големия си разцвет по времето на световното изложение в Париж през 1867 година), с техните дами, облечени по най-нова мода, която можем да разгледаме вътре в театъра. Да си в крак с модата не е толкова лесно, колкото изглежда, понеже точно сега тя преминава от широката към тясната кройка, като предизвиква голямо объркване и хаос. Затова до тесните английски поли се полюшват многобройни волани, до тежките апликации от кадифе се извиват игриви нанизи с блестящи мъниста, пайети и камъчета, до панделките и цветята – дрехи, пристегнати с изчистени токи. Общата черта е само една – роклите са изрязани така, че разкриват дълбоко не само част от гърдите, но и раменете, а корсажът се държи само от тъничка панделка или лека закопчалка от тюл. Да не забравяме за шапките, чиито впечатляващи размери са раздути още повече благодарение на щедрия обем на прическите, в които са втъкнати странни гребенчета и фибички. На лебедовите (а често и на кокоши или пуешки) шии има златни верижки с медальони, сърца и кръстчета, извадени също от скришните кътчета на скриновете, пълни с накити. На същите тези златни верижки се люлеят напред-назад ветрила – една го преметнала през рамо, друга го е втъкнала на пояса. Обувките и пантофките на всяка са в цвета на роклята.
Още нещо се беше променило в силуетите на станиславивските[13] дами. Така де, впечатлението беше такова, сякаш всяка си е слагала по нов чифт гърди: сега бюстовете им са ниски и не толкова пълни, което в крайна сметка отива повече на модната кройка на роклите. Ръкавите на роклите са по-тесни и по-дълги и още нещо хубаво – скоро ще се откажем от ръкавиците. В бюстовете много внимателно се вглеждаха нашите местни франтета – лъскави и напарфюмирани младежи с тънки мустачки и коса, внимателно сресана на път по средата. Всичко при тях е преувеличено, като че ли насила е разтеглено в различни посоки: гигантски яки, фантастични вратовръзки с изумителни бродерии, неимоверно високи шапки (с които изглеждат така, сякаш няма да минат през вратата).
Навън и вътре във фоайето се чуват само фантастичните разкази за магията на шевалие Торн: за това как той кара неща да се изпаряват във въздуха, как принуждава хора и предмети да летят, как ги разрязва на парчета, а след това ги събира отново, как за няколко минути на сцената от мъничко зрънце израства дърво, което започва да ражда плодове, а от огледалата, от блясъка на свещите и от водата в прозрачните съдове се появяват движещи се сенки, които танцуват страшни танци и отговарят на въпроси на публиката.
В самия театър е задушно. Едва уловимата миризма на нафта от газовите свещници се смесва с тежкия аромат на помада за коса, сладка пудра и парфюми. Шумоленето на коприна и атлас меко се преплитат с развълнувания човешки шепот. Червеният плюш, с който са обвити столовете, е едновременно грапав и нежен на пипане. Възбудата гъделичка нервите: бузите на дамите са зачервени, господата, тъкмо обратното, са въздържани и съсредоточени.
Нечий безшумен силует преминава по стените, изгася свещниците един след друг и обвива в мрак белите извити орнаменти със златни искри, столовете и публиката, оставя осветена само полукръглата сцена, покрита с кървавочервените гънки на завесите. Залата постепенно потъва в тъмнина и тишина, само ветрилата трептят като гигантски мрачни крила на екзотични пеперуди.
– Учтиво бих помолил дамата да си свали каравелата – чува се отнякъде сърдит шепот.
– Невъзможно – прозвучава непоклатимият отговор. – Шапката ми е закрепена с фиби. Ще се пръснат и някой може да се нарани.
– Но дамата пречи да виждам не само на мен – шапката ви закрива гледката на трима души! – настоява обидено мъжът.
– Съжалявам, но няма как да ви помогна – рязко се отваря ветрило, нервно се поема въздух, като че ли е сметана на крем.
– Ама, разбира се! – драматично въздъхва мъжът. – Какво може да искаш от такава публика, какво може да искаш от вкусовете ѝ. Няма да вземат да отидат на Проскурницка и на „Боян“[14], или на представленията на Люблинската опера, ами ходят да гледат някакъв си циркаджия!– Ех, господин Янович – с насмешка звънва един момичешки глас. – Затова пък господин докторът е навсякъде.
– И то във вишиванка[15]!“ – презрително прошепва дамата с „каравелата“ на главата. Като биржа по вода през залата преминава кикот и боязливи и тихи възгласи на неодобрение, но в този миг кулисите се размърдват и започват да се местят в противоположни посоки, разкривайки сцената, в чиито център се намира червено-синя китайска пагода с няколко покрива, с рязко извити краища. Под тези покриви на въженца висят два снопа слама. Настъпва тишина, в която от време на време се чува проскърцване на стол, нечие прокашляне или къркорене на стомах. Пагодата е осветена отгоре и отстрани, останалата част от сцената е потънала в полумрак. Очите на зрителите внимателно изследват пространството, като се опитват да уловят и най-малкото движение, да уловят дори намек за това, че ей сега ще започне необикновеното действие. Сдържат напрегнатото нетърпение, напълно готови за това, че всеки момент нещо ще вземе да изскочи отнякъде.
Но нищо не се случва. Минават пет минути. Седем. Осем. Сцената продължава да е все така скучна и мрачна. Позната до най-малката подробност пагода стърчи безполезно, без никакъв смисъл.
И така опънатата като струна атмосфера бавно започва да увисва и да отстъпва място на разочарованието и раздразнението. Вече никакъв въжеиграч няма да може да мине по нея и да се полюшва опасно над главите на публиката.
Столовете проскърцват все по-енергично, шушукането се засилва и се слива в монотонен пласт от звуци, от които все по-често избухват отделни, почти звучни възклицания. Вълна от прозявки минава през залата, предава се от един на друг, без никакво съгласие или желание – такава интимност е като целувки. Един дебел господин с прошарена коса (трудно е да се различи добре в тъмнината, но това май е мърморкото Бибринг, магистър фармацевт) кряка и сумти, докато се опитва да стане от мястото си, хваща се за облегалката на предния стол и за протегнатите от съседите му ръце, но всеки път тежко се стоварва обратно, при което монокълът от окото му пада и се люлее безпомощно на златната си верижка, докато г-н Бибринг (да, да, наистина е той), издул бузи и ноздри, направо хвърля яростни искри.
Няколко души вече са успели да излязат, други нерешително се чудят какво да правят: да продължат да чакат или да поискат да им върнат парите за билета.
И тогава цялата тази неспокойна пяна се разтвори, сякаш потъна в пясъка. „Аааа“ – издиша публиката, за миг превърнала се в гигантски бели дробове на приказен великан. Тези, които не са успели, стреснато питат: „Какво? Какво? Какво стана?“ – веднага млъкват и осъзнават какво са пропуснали. Всички неизвестно откъде със сигурност знаят какво точно се е случило на сцената.
Там, направо от нищото, пред синьо-червената китайска пагода, се беше материализирал шевалие Ернест Торн, собствената му персона.
Той не излезе иззад кулисите, не изпълзя от пагодата, не се измъкна от мрака на сцената. Без каквото и да е движение, без нищо да смути застоялия въздух. Всеки присъстващ в залата може да се закълне, че шевалие Торн през цялото време си е бил там, в центъра на сцената, още от момента, в който завесите се дръпнаха, той си е стоял неподвижно и е наблюдавал публиката.
Защо ли не го видяхме?
Торн е замръзнал като насекомо, преструващо се на клонче или сухо листо. Може да го разгледам: той не мига и гърдите му не се повдигат от дишането. Лицето му е спокойно, съсредоточено, отпуснато. Гледа право пред себе си, но създава впечатлението, че сякаш вижда едновременно цялата зала, ложите, задните редове, вижда скритите в ъглите театрални работници. Лявото му око е леко присвито и изглежда по-малко от дясното, лявата вежда е по-ниска от другата. Това придава на лицето на кавалера лукаво изражение. Върхът на носа му е леко раздвоен. Има късо подстригани и щръкнали прошарени мустаци и също такава поддържана брада.
На главата на кавалера има копринен цилиндър, а той е облечен във фрак с крила като на лястовица, който подчертават величествената му осанка. Под фрака има снежнобяла риза с колосана права яка, чиито ъгли са извити. Светлината улавя изумрудените искри от очевидно скъпоценните му копчета за ръкавели. Върху ризата си носи бяла памучна жилетка с три копчета. Копринена папионка. В джоба на гърдите му има бяла носна кърпа, а на ръцете му – бели ръкавици. Всичко е, както подобава на един илюзионист. На панталона има сатенени лампази. Лачените му обувки блестят. Върху сгънатата му в лакътя десница е преметнато парче черен плат. В ръката си Торн държи малка празна кутия с кожени ремъци.

[1] Така са се наричали танцувалните вечеринки, популярни в много градове на Галиция, на които през сложните времена дамите са се обличали подчертано скромно. – Всички бележки под линия са на автора, освен където е изрично отбелязано.
[2] Украинско патриотично-гимнастическо дружество, основано в Лвив през 1894 г. по примера на други подобни организации в Австро-Унгария. – Б. пр.
[3] Тук: лутерански храм.
[4] Пропинация – монопол на собственика на галицки имот върху производството и разпространението на алкохолни напитки (предимно бира и водка) за заведенията на неговата територия.
[5] Остенсорий (монстрация) – ритуален предмет в католическата църква, предназначен за адорация – почитане след литургия на Свещените дарове, осветени по време на евхаристията.
[6] Патена – ритуален предмет в католическата църква във вид на поднос, на който са изобразени сцени от Новия Завет.
[7] Етрог – цитрусов плод – един от четирите предмета, които се използват в ритуала по време на еврейския празник Суккот.
[8] Баал Шем Тов (истинско име – Израел бен Елиезер, 1698–1760) – еврейски духовник, основател на хасидското движение.
[9] Кидуш – бокал, който се използва в еврейския обред на освещаване. Ханукия (деветосвещник) – свещник, който се пали по време на осемте дена на празника Ханука. Яад – специална показалка във вид на ръка за четене на стиховете на Тората.
[10] Бродензингери – група пътуващи певци и актьори в град Броди, които пеят на идиш еврейски народни песни, допълвайки представленията си с пантомима, шеги, танци.
[11] Фотопластикум – апарат за едновременно показване на стереоскопични изображения на групи зрители.
[12] Льокалка – местна железница.
[13] Станиславив е старото име на град Ивано-Франкивск в днешна Украйна. – Б. пр.
[14] „Боян“ – наименование на музикално-хорово дружество. „Бояните“ се появяват в края на XIX век в Западна Украйна в Лвив, Бережани, Коломия, Чернивци, Тернопил, Стрий, Станиславив и просъществуват до Втората световна война.
[15] Украинска бродирана риза. – Б. пр.