„Вълче време. Германия и германците 1945–1955“, Харалд Йенер, превод Величка Стефанова, издателство „Емас“, 2025 г.

В световния исторически процес след Втората световна война се наблюдава знаменателен парадокс: победените Германия, Япония и Италия се оказват много по-развити, много по-богато живеещи, много по-материално осигурени от победителя Съветския съюз. Тази констатация, за съжаление, не може да се отнесе към източноевропейските сателити на националсоциалистическия Трети райх – България, Унгария и Румъния, но като се има предвид, че тях ги тъпче същият руско-съветски ботуш, който върлува безнаказано в собственото си мърляво пространство (1/6 от света, както се пъчат руснаците), фактът не бива да ни изненадва. По-скоро трябва да ни наскърбява: никоя от тези три държави + СССР не е така разнебитена като Германия, но въпреки това следвоенна Германия се превръща в икономически лидер, индустриален мотор на Европа. Който – дори да буксува, пак намира начин да тегли напред…

За мащаба на разрушенията в Германия и за параметрите на поражението разказва в книгата си „Вълче време. Германия и германците 1945–1955“ (превод Величка Стефанова, „Емас“, 2025) журналистът от „Берлинер Цайтунг“ и преподавател в Берлинския университет на изкуствата Харалд Йенер (1953). Едно завладяващо и поучително четиво, от което много се узнава и още повече се разбира. Йенер разглежда Германия след капитулацията методично, от всички страни, постепенно начертавайки пред очите ни контурите на едно общество, нетърпеливо да забрави зловещото си близко минало. Цитира актьора Волфганг Борхерт (1921–1947), един от ярките представители на т.нар. „литература на руините“ („литература на голата сеч“), с текста му „Поколение без сбогуване“: „Ние сме поколение без привързаност, без дълбочина. Нашата дълбочина е пропастта. Ние сме поколението без щастие, без родина и без сбогуване. Нашето слънце е слабо, любовта ни – жестока, младостта ни – без младост“. Това начално следвоенно време в германската история е известно като „Нулев час“, когато „толкова неща започват, толкова свършват…“.

Началото на „Нулевия час“ е капитулацията на Германия. И още тук Харалд Йенер ни изненадва: „Има три дати за официалната капитулация на Германия. Генерал-полковник Алфред Йодл подписва безусловната капитулация на 7 май в Реймс, в Главната квартира на американския генерал Дуайт Д. Айзенхауер. Макар документът изрично да признава западните съюзници и Червената армия за победители, Сталин настоява церемонията да се повтори в негово присъствие. Ето защо Германия капитулира още веднъж на 9 май: този път генерал-фелдмаршал Вилхелм Кайтел подписва документа в съветската Главна квартира в „Берлин-Карлсхорст“. За учебниците по история победителите се споразумяват да посочат деня между тези две дати, тоест 8 май, когато всъщност не се е случило нищо“. Руснаците обаче, както е известно, продължават да настояват, че 9 май е денят на официално утвърденото поражение на Германия, че дори и с „День Победы“ в продължение на десетилетия се гордеят и пищни паради нагласяват (макар че тази година честванията пред Мавзолея ще са доста мършави – омърлушени юнкери и кадети без военна техника).

Обикновените германци обаче нито 7, нито 8, нито 9 май ги вълнуват кой знае колко, вълнува ги единствено оцеляването. Защото страната им е наистина в руини. Кажи-речи цялата, но най-вече градовете. „Вълче време“ описва смайващи количества отломки: „В Германия войната оставя след себе си около 500 милиона кубически метра развалини“. Невъобразимо число, главозамайващо. Вестник „Нюрнбергер Нахрихтен“ например си представя остатъците от своя град във вид на огромна планина с височина 4000 м, покрита с вечен сняг. „[…] Развалините – уточнява Харалд Йенер – се простирали из градовете като крехки руини, движението сред които било опасно за живота. Който живеел сред тях, често само между три вместо между четири стени, бил принуден първо да се катери по високите купища отломки, да се осмели да се промъкне между стърчащите под открито небе останки от стени, за да се прибере вкъщи“. Художникът Вернер Хелдт (1904–1954) е изобразил тези ширещи се навсякъде развалини на територията на следвоенна Германия в своите картини директно, без украса. И първото, с което се заемат германците, не е да се вайкат и жалят, а да разчистят. Манхаймският градски вестник излиза с призива „Да строим“, където, между другото, се казва: „Най-добре е да започнем с разчистването на отломките, както гласи една стара поговорка – всеки трябва да почисти първо пред собствената си врата. С това ще се справим. […] Ето така смятаме да градим отново, най-напред съвсем скромно, стъпка по стъпка, да оправим прозорците и покрива, после ще мислим за следващото“. И немците се справят по образец, само както те си знаят и могат: „На някои места хората почистили улиците така съвестно, че паважът блестял като в най-добрите времена, а по тротоарите били подредени една върху друга отломки, прецизно сортирани по големина“. Всъщност по-скоро германките свършват работа, Харалд Йегер изрично уточнява: „В нещо като следвоенна фея се превърнала „жената, разчистваща развалините“. […] Във върховите моменти на разчистването тук (в Берлин – б.м., М.Н.) се трудели 26 000 жени и само 9 000 мъже“.

Това е същата онази немска жена, подложена на брутални изнасилвания от войниците на Червената армия. Харалд Йенер отбелязва: „Сексуалните преживявания на германките с нашествениците на изток и на запад са били много различни“. Във „Вълче време“ авторът привежда ужасяваща статистика за сексуалните престъпления, извършени от руски/съветски войници: „Преценките за броя на изнасилванията, извънредно груби, сочат около неколкостотин хиляди. Изнасилени били два милиона жени, често – многократно“. Така, ако на изток в символ се превръща „руският войник, който изтръгва велосипед от ръцете на жена“, на запад символът е доста по-миролюбив, въпреки че и той е болезнено неприятен – „Вероника, благодаря!“ (Veronika Dankeshön). Зад този израз се крие абревиатурата на медицинското определение за венерическите болести (Venereal Disease), които войниците от западните армии прихващали от немските си приятелки. Прочее, някои от младите жени били „изпращани към казармите от собствените си семейства“, за да се сдобият с толкова дефицитните хранителни продукти, чорапогащи и шоколади. Филмът на Вернер Фасбиндер „Бракът на Мария Браун“ (1979) донякъде дава представа за събитията и то в духа именно на книгата „Вълче време“. Защото не е само гладът причина за това „леко поведение“, твърди Харалд Йенер, налице са и чувства, и амбиции: „Мизерията и принудата обаче не са единствените мотиви, подклаждащи женския интерес към американските войници. Активното им търсене се дължало и на любопитството към един различен, очевидно по свободен начин на живот. […] На младите жени им се е искало да избягат от немския начин на живот, от тяхното често ограничаващо, тъпо обкръжение“. И немският журналист продължава, вече по-патетично: „В действителност те проправят дългия път на запад, те са пионерите на либерализирането на нашата република. Техните неполитични, чисто лични действия ни правят слепи за това колко важни са били те за духовната демобилизация на германците. Колкото и скучни и окаяни да са били танцовите локали, изникнали в селата около казармите, то именно „Вероника, благодаря!“ е теглила най-дебелата черта под миналото, от душа и сърце, а нерядко и с много любов“. Излиза всъщност, че любовта е спасила (Западна) Германия…

Американските войници, хванали се под ръка с немски девойки, рискуват обаче не само здравето си, рискуват и арест. Харалд Йенер обяснява различното отношение към германците от страна на руското и съответно от американското командване: „Американското военно ръководство било заповядало на своите войници да се държат с германците коректно, но подчертано нелюбезно. В окупационните си директиви то характеризирало немските цивилни лица като коварни, злобни и опасни, като нечовеци, които следвало най-напред да бъдат подложени на суров и упорит процес на превъзпитание, преди да им се има доверие и да се предприеме сближаване с тях. За разлика от Съветите, които, следвайки теорията си за фашизма, официално разглеждали немския народ като жертва на нацисткия властови елит, американците неизбежно подчертавали масовия характер на националсоциалистическия режим. За тях почти всички германци били фанатични нацисти и болни престъпници по убеждение. […] Не били позволени никакви ръкостискания, никакъв разговор, каквото и да е сближаване“. Прочее, в тези две толкова разминаващи се разпореждания проличава коренната разлика в управленските доктрини на руснаци и американци: ако за първите народът (НАРОДЪТ!) е винаги невинен, като дете, което не е виновно, когато се държи лошо, а виновни за това са родителите му, които не са го възпитали, следователно при добро възпитание (проведено, разбира се, под зоркото око и ръководната роля на болшевишката партия и специалните служби – къде без тях, моля ви се?!) той, народът, ще се държи примерно, мирно и покорно, то за вторите всеки сам е отговорен за делата си и ако е станал член на националсоциалистическата партия, то е не защото някой го е принудил едва ли не с пистолет, опрян в слепоочието му, а защото така е решил, такава е била индивидуалната му воля. И за погрешния си избор всеки е трябвало да си плаща съобразно делата си – едни изправени пред съда, други просто превъзпитавани, никой обаче не е имал правото да се обявява за невинен – бил си в НСДАП, виновен си, тегли!…

И германците теглят наистина. Особено онези на изток, които напускат родните си домове по силата на споразуменията между държавите победителки, тъй като земите им преминали под разпореждането на Полша: „На Техеранската конференция през 1943-та и на следващите в Ялта и Потсдам през 1945-а западните съюзници и Съветският съюз решават, че трябва да бъде възстановена държавата Полша, но да бъде изместена на запад. Източна Полша окончателно става част от Съветския съюз, а в замяна получава на запад германските области източно от границата Одер-Ниса. Немското население било принудено да напусне принадлежащите към Полша области, докато поляците трябвало да опразнят изтока, населен главно с рускоговорещи – едно гигантско насилствено преселение, засягащо както германците, така и поляците“. „Едни от най-търсените предмети – посочва Харалд Йегер – били куфарите“. И продължава: „Това беше един свят на колела: военни коли, цигански каруци и циркови коли, танкове, победа и мизерия, всичко това – моторизирано. Помежду колите като поточе струеше другият свят, пешият свят, немският свят. По разбитото шосе крачеха мъже и жени“.

Крачат, да, крачат гладни и жадни. Но и другите, застопорените, те също гладуват, особено в градовете. В селата е иначе, те са обект на гастроагресия. Гладът и студът мигом се отразяват на отношението към собствеността, по-точно – към отричането и непризнаването ѝ. Никой не признава граници и огради на празен стомах. Харалд Йегер цитира криминалиста Ханс фон Хентиг, изрекъл през 1947-а: „Феноменът престъпление е взел такива размери и форми в Германия, каквито нямат аналог в историята на западните народи“. Същото отбелязва и Хайнрих Бьол, известният по-късно писател: „Който не мръзнеше, крадеше. Всеки можеше да обвини всекиго в кражба и то с право“. А една пряка свидетелка на събитията, „младата секретарка Бригите Айке“, отбелязва в дневника си на датата 2 май 1945 г.: „Хората бяха като обезумели, грабеха като хиени, никой не се съобразяваше с никого, удряха наляво и надясно, вече изобщо не приличаха на хора“. Йегер отбелязва в тази връзка: „Говорело се за вълче време, за това, че „човек за човека е вълк при състоянието на нещата“, за заплахата от срив на правното съзнание“. Сякаш нормална ситуация при дефицит и оскъдица, само че ако западните немци са изтърпявали това „вълче време“ само през първите следвоенни години, то социалистическият лагер им се „радваше“ почти половин век. Благодарение на „нерушимата и легендарната“…

Не единствено обаче покруса и печал лъха от това „вълче време“, то излъчва и смях, и веселие: „При все това през въпросните години е имало невероятно много смях, танци, празненства, флиртове и любов. […] Те празнували много повече от когато и да било преди това и сигурно с по-малко задръжки, отколкото през следващите години на благоденствие, когато все повече се затваряли в собствените си стени“. В град Майнц, един от фестивалните градове на Германия, „отново изкарали на преден план карнавалното мото от края на Първата световна война: „Смей се през сълзи и ще станеш техен господар!“. Също в Майнц, но вече през 1950-а, извадили друго мото: „Дарявай смях, пропъди унинието!“. Харалд Йенер отбелязва, че: „Предметната живопис от онова време гъмжи от меланхолични фигури с маски, тъжни клоуни, печални танцьори и смеещи се лица със сълзи на очи“. В това карнавално шествие, нека припомня, има и български принос – художникът Кочо Гърнев, преместил се в Мюнхен, чието творчество изобилства с подобни персонажи тъкмо след края на войната.

Йенер се възхищава на своите сънародници, но не само – във „Вълче време“ има и укори, особено по отношение на евреите, чиито страдания германците сякаш изобщо били забравили, все едно нямали никаква вина за тях: „По онова време хората се надпреварвали да изнамират все нови и нови максималистични изрази за духовната ситуация на времето, като при това поставяли страданието на германците над това на техните жертви“. „Холокостът – пише на друго място Харалд Йенер – играе шокиращо малка роля в съзнанието на повечето германци от следвоенния период. Някои знаят за престъпленията на Източния фронт и допускат, че носят известна вина за започването на войната, ала в мисленето и чувствата им няма място за убийствата на милиони немски и европейски евреи. Само малцина като философа Карл Ясперс засягат публично тази тема.“ Като контрапункт на разсъжденията и поведението на Ясперс, който по-конкретно призовава вината да се диференцира и да не бъде приписвана на всички германци поравно (Ясперс настоява за отделяне на четири вида вини: криминална, политическа, морална и метафизична), Йенер привежда действията на канцлера Конрад Аденауер, „когато назначил юриста Ханс Глобке (1950) за шеф на администрацията на канцлера. Глобке бил съавтор на Нюрнбергските расови закони и като такъв имал решаващо участие в изолацията и гоненията на евреите. […] На масовото възмущение от назначаването на Глобке в канцлерството Аденауер отговорил така: „Човек не изхвърля мръсната вода, докато няма чиста“. И слага точка над i-то: „Непоправимите“ нацисти очевидно нямали шанс, но мнозинството германци желаели върху миналото да се простре мантията на забравата“, за да констатира накрая: „Едва от две десетилетия се налага разбирането за това в каква широка степен „съвсем обикновени германци“ са били крепители на националсоциализма […]“. Кой знае обаче, може би така е и трябвало да бъде: пред себе си германците са имали задачата да възстановят страната си, а това е нямало как да стане, ако непрестанно са се сочели с пръст един друг и са се замеряли с обвинения.     

В крайна сметка всичко е добре, когато завършва добре. Или казано с думите на Харалд Йенер: „[…] променяйки околната си среда, германците променят и себе си“. И може би това е поуката от тази много важна и толкова интересна книга: нека спрем да се вайкаме и да се окайваме, а да се захванем със същественото, а именно – да се променяме. Както себе си, така и света около себе си…