Класическото мълчаливо “погълнато” четене е особен феномен, който не е съпровождал историята на културния човек винаги. Знае се например, че в древността по този начин са четели рядко и малцина, а през Средновековието най-често са четели на глас – вокализирали са онова, което са четели.

Вокализиращото четене обаче най-често има различна интенция. То, трябва да си дадем сметка, много повече е едно четене-честване на онова, което писмените знаци са запечатали и съхраняват в книгата. Честване, сиреч, на едно слово, което по принцип е “чуждо” и поради това не би могло да се у-свои напълно. То, дори когато го декламират или скандират, си остава на автора си. В книгата следователно то е записано, за да “се съхрани”, а в четящия го на глас се вокализира, за да бъде актуализирано в битието. И не тъкмо за да получи присъствие (бидейки сакрално или високо авторитетно по преимущество, то по принцип присъства, белязало е битието), но за да бъде чествано чрез гласа на четящия го.

Всъщност, ако се замислим, такова си остава и до днес четенето на библейския текст в богослужението на църковното събрание. Защото тук то се извършва именно за да прозвучи отново гласът на благовестника, за да прозвучат отново думите на Христос или на апостолите. И не, разбира се, за да бъдат тепърва научени, не дори и за да бъдат припомнени (църковните люде добре ги знаят и ги помнят), а за да бъдат тържествено приобщени тези люде към общността на благовестието; за да се само-заявят те като хората слушащи думите на Христос, за да се възсъединят те към всичките такива през времето. Това е, следователно, едно по-скоро социално четене. То е социален, социо-създаващ акт – акт, про-гласяващ събитието на Църквата.

Към това трябва да прибавим и изключително същественото обстоятелство, че читателят от Средните векове държи в ръцете си една книга, която е доста различна в сравнение с новоевропейската. Той държи една ръкописна книга, а това далеч не означава просто факта, че тази книга е написана (или преписана) от живачовешка ръка. Аз бих казал дори, че ръко-[на]-писаността на средновековната книга въобще не е “технология”, а интенция – специфична интенция към записваното слово, осъществяваща едновременно неговото “фиксиране” и, нека се изразим така, неговото “задомяване” в пергамента или папируса – устройването на неговия достоен “дом” в тях.

Защото не може да не се забележи, че средновековното написване на книгата – особено на високоавторитетната – е неразделно технически, но и естетически акт; неразделно “записване” на слова, но и “изписване” на техния достоен, подобаващ им вид. През Средновековието изписваният текст почти задължително бива илюминиран, оцветяван, орнаментиран и ние не можем да не си дадем сметка, че той съществено губи именно своята “средновековност” (в известен смисъл е “преведен”), когато го абстрахираме от неговите цветове, от витийните му заглавки, концовки и т.н.

Но това вече означава, че средновековната книга и по принципне е само “четиво” (нещо-за-четене), фиксирано в нея, за да бъде “оживено” във внимаващото съзнание. Тя по-скоро е слово, “задомено” в този тук корпус, в който словото има своя “паметник” (монумент), за да бъде чествано.

Но ако средновековният litteratus (грамотен човек, познавач) има работа най-вече с такава именно книга – книга-паметник, книга-дом (на словото), то той и съвсем зрително не би могъл да я чете така, както го прави новоевропейският читател. Защото последният наистина само се “опира” на графическия наниз от знаците. Той не гледа този наниз, а гледа през него. Докато чете буквите, той не спира (и не бива спиран) при техните форми, а минава през тях. В скоби казано, именно от тази чисто субективна предназначеност на книгата като просто “чети”-во идва и естествената в новоевропейската култура тенденция за непрекъснато опростяване на графическия рисунък на книжното писмо – за неговото де-йероглифизиране. Напротив: два същностно различнипрез Новото време зрително-интелектуални акта са почти слети в единпри работата със средновековната ръкописна книга – в нея са съединени пластическото “гледане” и логически прозиращото “разбиране”. В средновековната книга е смислово важно да се отчете не просто мисловното “съдържание” на артикулирания логос, но също и да се съзре неговият графически “дом”. Което пък означава, че средновековният “читател” има в книгите не само източник за усвояване на “идеи” – четиво – но също и обект за съзерцаване – съзерцаване на “монументалната устроеност” на Логоса в този свят.

В противоположност на тези древни форми “четенето наум”, “погълнатото” четене (което всъщност разцъфтява преди три-четири века и преди всичко като четене на фикционални истории – романи) не донася нищо чрез себе си “тук”, не “чества” (чрез произнасянето или записването му) едно битуващо “в себе си” слово, една имаща битийност “за себе си” история. То ни пренася от “тук” – там, в нея: в нейния свят. Поглъща ни от “нас”, от “тук”, от “сега” в света на четивото.

Това е удивителният, ако се замислим, феномен на потъването-в-света-на-историята. Удивителен, казвам, защото сам аз, нейният читател, изчезвам. Моето възприемащо съзнание губи “плътност”, и то до такава степен, че моето време, в което чета (днес следобед, в този и този час, тази и тази година) буквално престава, разтапя се. “Днес”, “сега” аз съм само “тогава” и “там” и дори “днес”, “сега” е “тогава” и “там”.

Аз вътрешно виждам хълмовете, брулени от вятъра, в историята на Емили Бронте, но това, че аз ги виждам, е напълно забравено – моите очи ги няма там. Аз “виждам” с очите (и дори със съзнанието) на писателя, аз съм му отдал зрението и слуха си. Тук въобще няма “среща”, сближаване – съединяване на моя свят със света на романа. “Историята” на романа не говори “на мен” (както например “на мен” говори евангелската история която мепоучава, въпреки че реално се е случила “там” и “тогава”, а не с мен). По-скоро моя свят го няма – заменен е със света на романа: с неговия ден, с тамошните очи, които го виждат.

За разлика също от собствено “историческото” четиво, което чета (разбирам, запаметявам) в моя свят и от моя свят, който е в съзнанието ми и се “изпълва” с онзи на миналото, при четенето на романа аз не “разширявам” моя свят с неговото минало, а имам чисто и просто още един свят. И както пребивавам в моя извън четенето, така мога да прибивавам в другия – в четенето. Едното обаче е пребивание само-притежаващо се, докато другото е само-забравено, самоизличило се.

Оттук, накрай, неповторимата и абсолютно непозната на миналите епохи “наркоза” на класическото новоевропейско четене – една същинска възможност за живеене на живота, без да го живея. Защото в четивото, макар и в мен, живее светът на героите и на четивото и дори моето съзнаване на това обстоятелство е изпарено, докато чета. Ако бих го имал, бих се отчуждил от четивото.

И ето: аз живея, но докато чета, аз изобщо не осъзнавам този основоположен акт на съществуването си – не живе-я (в първо лице, единствено число), защото живеят онези, които чета. Те живеят в четенето ми,но спецификата на “четенето ми” е, че то е без-съзнание-за-себе-си. То не е акт “аз чета “Брулени хълмове”, а акт “аз чета “Брулени хълмове” и цялата специфика на този акт “аз чета” е, че той е без съзнание, че аз чета, и със съзнание единствено на онова, което чета.

Представете си, значи, човек, който през целия си буден живот единствено би чел по този начин. Тогава той действително би живял живота си, но без, без той да е живеещият го, доколкото героите на романите биха живели неговия живот. Би бил Хийтклиф от “Брулени хълмове”, би била Соня Мармеладова от “Престъпление и наказание”, Йозеф Кнехт от “Игра на стъклени перли”… Те биха били в него (и без неговото четене не биха били), разбира се, но него, в когото те биха били, не би го имало там именно доколкото той би “чел”.

Това обаче, че при погълнатото четене четящото съзнание е в без-съзнание (за себе си), не бива да ни заблуждава да си помислим, че то не е (въобще) активно, и в това е втората му удивителна черта. Да, четенето от този вид може да се извърши само ако аз “не помня”, не държа в съзнанието си това, че чета (а само онова, което чета), ако съм в без-съзнание за правеното от мен (и със съзнаване на героите и онова, което правят те). Но в това без-съзнание за правеното (за съзнаваното) от мен аз все пак го правя, при това доста по-активно, отколкото в редица други случаи.

В това, нека кажем, е например разликата между погълнатото четене и погълнатото гледане на един художествен филм. Защото при последното аз действително виждам онова, което филмът ми показва, действително чувам онова, което (реално) говорят героите му, и т.н. (и правя тъкмо това). При четенето на романа обаче аз (макар и да не съзнавам, че го правя), доколкото именно чета роман, далеч не просто пасивно “гледам” и далеч не просто пасивно “чувам”. От книгата не се “излъчват” никакви пластични картини и сцени, нито звучащи гласове, но аз, аз съм този, който в-плътняварисуваното от текста, вокализира говореното от героите му – т.е. извършва активна дейност, движи една изцяло своя “камера” и включва един изцяло свой “магнитофон” по стриктните команди на писателя, макар да остава в пълно без-съзнание за всичко това; макар да съзнава единствено плодовете му – сиреч, картините, гласовете, перипетиите.

Накрай, в книгата, която четеш “погълнато”, ти винаги четеш и “свят”, и автора-на-този-свят. Ти си не в един обективен, “ничий” свят – в един “просто” свят, но “в-света-на-Бронте”, в “света-на-Дикенс”, “на-Шекспир”. Ето защо “в света”, който четеш, може, да речем, “да съмва”, но в него винаги съмва според-неговия-автор (съмва “по Шекспир”, “по Данте”, “по Шели”…). И поради това ти виждаш не просто че “съмва”, а виждаш, както ти показва Шекспир в “Сън в лятна нощ”, че:

“… драконите черни на нощта,

раздрали са на облаците сбора

(и) вече там звездата на Аврора

проблясва помежду им и съзрели

лъча й, бързат духовете бели

към гробищата, докато онези,

умрели вън от Бога, без ковчези

във тинест яз, край прашен кръстопът,

отдавна вече с червеите спят”

(превод: Валери Петров)