Милош Гавазов е един от онези артисти, чиято работа не може да бъде обхваната в рамките на времеви период, течение или конкретна идеология. Разказът за него може да бъде „побран“ в съзнанието на съвременния човек, само чрез митологизиране. Толкова по-голям от всички неща – подобно на Пикасо, Ван Гог или Леонардо – Гавазов, за добро или лошо, е част от пантеона на „великите мъртви“, надхвърлящи параметрите на самата история и в някакъв смисъл свръхчовеци.
Тази година в галерия „УниАрт“ към Нов български университет може да бъде видяна голяма ретроспективна изложба, събрала творби на художника от всички периоди на неговото творчество.
Името на художника Милош Гавазов произлиза от думата „гавазин“ – пазач, страж. Какво знаем за тази енигматична фигура, какво стои зад нея са въпроси, на които ще се опитаме да отговорим в този текст.
Милош Гавазов е имагинерен образ, измислица на художника Димитър Шопов. Гавазов е нарочно избран медиатор между публиката и автора. Докато зрителят с интерес и любопитство се лута сред противоречивото битие на Гаваза, Шопов остава да се подсмихва някъде в ъгъла.
Всеки образ – картинен, скулптурен, фотографски, включва в себе си и гледната точка на своя създател. Когато гледаме към образа, разбирането ни за него се изгражда на базата на личния опит, знанията или липсата на такива. Мистифицирането в изкуството променя фундаментално тази ситуация. В случая „Гавазов“ мистерията около феноменалния артист се плете от автора и се разплита пред очите ни, но разположена встрани от конвенционалното разбиране за гледане и виждане.
Дори биографът на Гавазов е творение на Димитър Шопов, който му дава името Свобдан Палич. Самата биография е анархично не-консистентна, тя не се подчинява на датировка, последователност, дори произведенията, публикувани в албума, нямат дата и размери. В биографията на Гавазов са „събрани“ още части от дневник, манифест, писма и други текстове, които запознават читателя с живота на този любопитен феномен. Гавазов е митична фигура, трептяща вироглаво по средата на историята.
По дефиниция митът въздейства като социална харта, следователно чрез митологизиране и мистифициране автор като Шопов би трябвало много лесно да приобщи публиката. Това щеше да се случи, ако той спазваше някакви определени правила, ако търсеше последователност и достоверност, но стремежите му са в друга посока. Шопов подхожда интерналистки, разделяйки битието на съставни части. Той не организира, а обратното, създава ентропичен разказ, в който времето съществува като съвкупност от пластове, а протичането му е илюзия. Всеки факт, всяка история са еднакво валидни и измислени в зависимост от това доколко читателят е готов да я приеме за истина, метафора или откровена лъжа. Чрез образа на Гавазов, Д.Ш. успява да постави публиката в ситуация на общо съгласие, че времевото протичане не е обективна черта на действителността и в нея дори артефактът, образът и репрезентацията са уязвими. Светът на Гавазов е създаден, за да бъде консумиран, интерпретиран, осмян, отхвърлен, с други думи, да бъде свят, който се легитимира през желанието на публиката да проектира очаквания и емоции върху него.
Димитър Шопов въвежда в културния дискурс личността на Милош Гавазов, като поставя под съмнение фундаментите на общуването между артиста и публиката, създавайки пространство, буферна зона. Оттегляйки се в дълбокия план, премахва, за добро или лошо, един от компрометиращите фактори в общуването с произведение на изкуството. Този подход дава възможност на зрителя да отдели изкуството от автора и да не търси корелация между тях. От друга страна, актът на отдалечаване на автора от собствената му работа позволява да бъдат отключени по-лесно и бързо трансцендентните заложби на произведенията. Сам по себе си, креативният акт е движение, което има посока, но не и заряд (положителен или отрицателен). Работите на Гавазов са резултат от анонимен креативен акт, както и цялата му личност. В този смисъл материалните и нематериални измерения на Милош Гавазов представляват абсолютно произведение на изкуството.
Гавазов е създаден непреходен и това е ключът в разбирането на неговото битие, което се разтяга във времето, а датата на смъртта му стратегически е неизвестна. Шопов се старае да остави достатъчно пространство в разказа, за да може постоянно да бъде допълван с нови персонажи и случки. Така образът на Гаваза става смътно отражение на множество исторически личности. Техните образи изплуват от платната и ни подканват да си спомним това, което знаем за тях, като ги погледнем с критическо око. Не случайно голяма част от работите на Милош Гавазов са портрети на негови „съвременници“, близки съратници (Васил Левски, Ван Гог) и личности, съпътстващи артиста, като добрият му приятел Мандо, третата му съпруга Зула. Тези образи са архетипни и напомнят истинските личности, които често свързваме с „великите“ артисти (Гала за Салвадор Дали, Тео за Ван Гог и т.н.). Без брата, съпругата, любовницата, кръга от почитатели и приятели животът на артиста изглежда пуст. Всеки един от тези персонажи валидира някаква частица истина за човека, която го прави още по-привлекателен, мистичен, „велик“ в нашите очи. Когато говорим за Пикасо, не мислим за проблематичното му поведение. Мислейки за Ван Гог, не се концентрираме върху ужасните последствия от психичните му заболявания, ние възхваляваме лудия гений. Никаква критика, никакво порицание, никакво отхвърляне – отчасти, защото около личностите има щит от сподвижници, които са валидирали, тяхното поведение и състояние през целия им живот. Идеализираме гениите от миналото и се привързваме към тях, доближаваме се до тяхната „човечност“, идентифицирайки се с „обикновените“ хора от живота им. Те са разпознали неподправения талант или пък са го обикнали, но доколко това е действителна история или само история, която искаме да си разкажем?
Персонажът на Гавазов не критикува. Той ни кара да се запитаме дали разказът за собствената ни история е последователен, хаотичен или скалъпен. Не е ли доста често измамен, като този за самия Гавазов – събирателен образ на лудия гений. Милош Гавазов е артистът избягал на село, който рисува сюжети от детски приказки по време на почивка от реалността Той е интелектуалецът философ, преминал през всички бохемски кръгове, за да се обърне и да се изплюе в лицата на тези, които са го възхвалявали. Гавазов е единственият артист, позволил си да излезе от канона, когато портретира Левски; художникът, който с любов обезобразява отрудените хора на селото. Той е, който ще превърне Червената шапчица в черна, пепелявата дупка на платното в дупката от куршум в главата на Ван Гог. Гавазов е артист, който с езика на едно и също изображение разкрива пред публиката най-патетичния и най-неподправения образ. В работите му се процежда смущаващото универсално послание, че опитите на съвременния човек да подреди историята са белязани от провал. Иконите от миналото са просто хора. Обикновеният селски живот не е изначално добър или лош, нито пък пътят на изкуството е такъв. В биографията на Гавазов и в самите работи, чрез противоречия, преки паралели и гротескни образи, Гавазов ни конфронтира отново и отново с действителността, а на едно място даже възкликва: „Понякога наум си казвам следната мантра: Обесете дявола в неделя, никой няма да ви гледа, всеки себе си чете, всеки в небето гледа“. Така напомня иронично, че да осакатиш реалността от противоречие и тревога е най-лесно, когато се намираш в комфортната заблуда, че пред теб стои безпрецедентният съвършен образ на гения създател.
Човек не може да владее реалността, а само нейните образи, пише Сюзан Зонтаг. Актът на създаване на образ е акт на създаване на разказ за историята. Димитър Шопов създава своеобразна онтология на изкуството, поръсена с щипка ирония и чувство за хумор. Образът на Гавазов, застава пред него, не толкова като щит, а като гарант, че посланието няма да бъде изтълкувано погрешно.
Росена Иванова е студентка в НБУ и една от уредничките на галерия „УниАрт“, има публикации за съвременни изложби и арт практики. Тя е куратор заедно с Павлина Маринова на изложбата „Деструктивният позитивизъм на Милош Гавазов“, в галерия „УниАрт“ (до 1 декември 2018).
