Според предразсъдъците културните активности са бреме, което обществото е принудено да понася, едва ли не по силата на съмнителна инерция. В действителност добре организираните фестивали могат да носят многобройни ползи и в България, където така и не се случва желаната среща на културата с туризма.

Фестивалите създават и промотират художествени произведения в условията на глобализация, мобилност на артисти и обмяна на културни ценности. Фестивалите са и форуми за дебатиране на живота в съвременното общество. Чрез фестивалите се мобилизират и управляват човешки, финансови и материални ресурси. Те са обект на транснационални, държавни, регионални и местни политики. Фестивалните събития активно допринасят за развитието на културните и творчески индустрии и като такива са част от местната икономика.

Представеният текст[1] съдържа изводи от теоретични изследвания, посветени на художествените фестивали.[2] Той се основава на резултатите от картографирането на фестивалите в България през 2012 – 2014 г. в партньорство с Министерство на културата, Обсерваторията по икономика на културата и Българската фестивална асоциация.[3] Използвани са и данни от доклада „Анализ и обобщаване на наличните европейски проучвания на фестивалите”, осъществен в рамките на проекта „Българо-норвежко партньорство за прозрачна и ефективна подкрепа на културния сектор в България” и финансиран по Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство.[4]

Фестивалите като обект на публични политики

Съществуват различни модели на политики спрямо артистичните инициативи. Немскоезичните фестивали получават сравнително лесно солидни държавни субсидии. За разлика от тях, във Великобритания се прилага смесеният бизнес модел, който третира фестивалните организатори по подобие на корпорации. Там функционира по-неутрален или либерален подход към изкуствата и развлеченията.

В културните политики чрез фестивалите отделните европейски държави влагат различни послания, в които вероятно прозират специфични социално-психологически и публични нагласи. Така например в Италия на преден план е дихотомията между националното и международно представителство (Венецианското биенале). В Кан, за разлика от Венеция, фестивалът успешно се използва, за да се изтъкне на преден план Франция като „велика нация”.[5]

През последните години местните администрации и други културни институции си сътрудничат с фестивалите, мотивирани от насърчаването на града и региона – третират фестивала като промоционален прозорец към света и като рекламен инструмент.

Дилемата – активна държавна намеса или саморегулация, съпътства фестивалите от самото им начало, в зората на националните държави през XVIII-XIX в. Бруно Фрай прави сериозен опит да систематизира и аргументира основанията за публичната им подкрепа. Според него заедно с високото артистично ниво е добре да се съблюдава доколко фестивалите допринасят за градското развитие чрез оживяването на публични пространства. Фестивалите трябва да бъдат мотивирани да произвеждат и големи общи социални ползи с минимални публични разходи. Трябва да се поощрява, допълва Фрай, и желанието да се плаща за фестивала. Публичните субсидии е добре да следват трудно осъществимия баланс между увеличени търговските приходи и съхраняване и дори увеличаване на художественото качество. По какъв начин да бъде удостоверено артистичното ниво, е проблем, чието задоволително решение така и не е намерено. Много по-ясно и измеримо е изискването за премахване на ограничения, които пречат на качествената организация на фестивалите, като например правилата за работното време, които невинаги са съобразени със съответната специфика.[6]

Как е възможно фестивалите да получат достатъчен кредит на доверие от публичната власт и да се самоуправляват? Подобен подход е оправдан в системи с високо равнище на саморегулация. Те са изминали и изстрадали своя дълъг път в отглеждането и култивирането на вътрешни механизми за защита на обществения интерес. Създали са в детайли етични норми, стандарти за солидарност, качество на дейността. Фестивалите могат да бъдат оприличени на палаво и непослушно дете, което не е достигнало подобна зрялост. То в своята невинност, макар и без да съзнава докрай, прави куп бели с реална опасност за себе си и околните. В подобна ситуация постоянно възникват безброй конфликти. Фестивалите влизат често в единоборство с по-големите си „братя и сестри” – културните институти. Шумните им игри подлагат на изпитание тяхното търпение. Не са редки случаите, когато местен театър възприема определен фестивал като досаден натрапник, който абсолютно незаслужено му отнема публиката. А за да спечели нейното доверие, той търпеливо и всеотдайно е работил през целия творчески сезон. Въпросният театър се чувства не само ощетен. Заради лекомислените демонстрации на карта е поставено бъдещото му съществуване. В действителност, ако и двете страни проявят малко по-голяма прозорливост, ще се убедят, че получават заедно шанс взаимно да се допълват. В постоянно променящия се свят изкуството се „осветява” от фестивалите като фар, в противовес на местните стереотипи.[7]

Ако фестивалите се изживяват като висша инстанция в артистичния живот, това е дълбока заблуда. Защото без делничните натрупвания в живота на културните институти, тяхното съществуване се обезсмисля. И обратно, ако един културен институт се опита да организира фестивал, няма гаранции, че ще повиши авторитета си и ще умножи аудиторията си. Това ще го отклони от предназначението му да създава и разпространява регулярно художествени събития.

Но да се вгледаме отново във фестивалите. Верни на своята витална природа, те много по-непредубедено контактуват с различни обществени системи. В този интригуващ диалог причудливо се преплитат фундаментални реалности – поле на философи, антрополози, социолози, политолози. Фестивалите, неочаквано за всички, дават прозорливи отговори на трудно разрешими загадки в живота на хората: лична перспектива; разбиране на традицията; осмисляне на промените; заявяване и отстояване на идентичност; преодоляване на различния и предразсъдъци; безкомпромисно и безкористно участие в общи каузи; виртуозно боравене с езика на изкуството…

Все пак, когато анализираме фестивалите, не трябва да забравяме, че изкушенията на планираното разточителство са дълбоко кодирани в тяхната природа. Та нали тяхното зачатие е белязано от древните ритуали на потлач, когато всеки участник е задължен да дарява до пълно изчерпване на собственото си богатство. Границата между престъпната небрежност и новите предизвикателства пред изкуството е изключително деликатна и трудно уловима. Още повече, фестивалите са и своеобразно поле на експеримент. На тях им се полага да поемат рискове, каквито големите и тежки бюджетни институти не могат да си позволят. Затова е прав Тилман Бросат, според когото в бюджетите им е е необходимо да се калкулира определен риск, по подобие на застрахователните компании. Добре е да се следи кои от рискованите начинания си заслужават и как те, успешно тествани от фестивалите, се приемат от художествените институции и местната общност на града.[8]

Икономическите ползи

Икономистите разглеждат фестивалите като продукти на опита, при които потреблението се мотивира от принципа на удоволствие, а не от суровата грижа на делника. Те са специфичен вид услуга, чийто източник е богата гама от мултисетивни образи, фантазии и емоционална възбуда.[9]

Икономическата теория определя три групи ефекти, които имат пряко отношение спрямо фестивалните събития. Преките ефекти включват разходите на определена културна организация за заплати, организиране и промотиране на художествената продукция в определен период от време. Източник за информация за тях са бюджетите на институциите.

Косвените ефекти се оглеждат в разходите, които присъстващите заделят за определени услуги, свързани с фестивалите: входни такси и билети, настаняване, транспорт и др. Тяхното адекватно регистриране може да бъде ценен помощник на организаторите в различни кампании на застъпничество и лобиране в своя полза пред публичните власти, корпорациите и гражданите. За да бъде коректна и достоверна тяхната регистрация, е наложително решаването на няколко основни проблема. Специалистите препоръчват да се вземат под внимание само сумите, изразходвани от посетителите от други населени места, тъй като разходите за посочените услуги от страна на местните жители не могат да се считат като нетен доход, а по-скоро като преразпределение на търсенето. Освен това е добре да се отчитат разходите, реализирани специално по повод на фестивала, тъй като той не винаги е единствената или основната причина за пътуване.

Накрая, индуцираните ефекти са финансовите последици от изброените разходи за останалата част от икономиката. Тяхното измерване е съставено от три основни индекса – на междинното потребление, на крайното потребление и изходен индекс. Най-важен е индексът на междинното потребление, тъй като тук се съдържа информация за отношенията на покупко-продажба между отделните отрасли или сектори в публичния живот. Въз основа на този индекс получените секторни показатели дават информация за динамиката в нарастването на крайното потребление на продукти в определена област.[10]

Липсата на достатъчно практика в целенасоченото изследване на ефектите от фестивални събития продължава да генерира порочни предразсъдъци. Според тях културните и артистични активности са бреме, което обществото е принудено да понася, едва ли не по силата на съмнителна инерция. А в действителност добре осмислените и организирани фестивали могат да носят многобройни ползи. Примери като Единбург, Залцбург, Кан очевидно имат нужда от по-голяма публичност. Те сами по себе си дават основен тласък на цели сектори в икономиката, а други активно подпомагат. Като резултат захранват местните и държавни бюджети с данъци, осигуровки, работни заплати, развитие на услугите, на туризма и т.н. И след като на много места държавата често отсъства и не си прави труда да удостовери с инструментите на статистиката ползите от фестивалите, грижата и отговорностите са в ръцете на самите фестивални организатори. Системното събиране на данни е трудна, но не и невъзможна мисия за тях. Необходими са малко по-задълбочени консултации със съответните специалисти и усилия, които съвременните информационни технологии сравнително лесно могат да подпомогнат.

През 2013 г. във Варна беше направен опит в изследването и обобщаването на подобна информация. Макар и да нямат представителен характер, данните показват, че участниците и посетителите на фестивали заделят най-много средства за ресторантите в града. За да увеличат печалбите, техните мениджъри могат да се опитат да обогатят знанията на своите служители към събитията, чиято аудитория допринася най-много за увеличаване на потреблението. Така те ще помагат ефективно и организаторите на фестивали, и собствения си бизнес. Хотелите също печелят от партньорството си с културните оператори. Ако фестивалите бъдат рекламирани добре, хотелите се изпълват с участници и специалисти, привлечени от интригуващи събития. Ако останат доволни, превръщат селището в предпочитана дестинация – било то за да се срещнат с колеги, или с уникални природни и исторически забележителности. Сувенирите са трета по значимост цел на разходи от гостите на фестивални събития. Чрез тях очарованието на преживяванията придобива устойчив и осезаем вид. С подобна популярност се ползват и допълнителните транспортни услуги. Организаторите споделят, че техните гости сравнително често прибягват до автомобили под наем, таксиметров превоз или се възползват от различни оферти за екскурзии в региона. Макар фрагментарни и непълни, данните дават достатъчно информация и поле за разнообразни инициативи на всички заинтересовани страни.

Икономическите аспекти на фестивалите са неотделими и от качеството на обслужване: достъпност и условия в залата, връзка с туристически и транспортни услуги, информационни източници за събитията на основните езици, възможност да се изразяват мнения и оценки. Веднъж окрилени от посещението си, зрителите се превръщат в лоялни клиенти и своеобразни рекламни агенти на фестивала. Те са готови не само за многократни посещения, а и да ги споделят на място със стари и нови приятели.[11]

Безспорно теоретичният и понятиен ресурс на икономическия поглед към фестивалите е полезен и необходим инструмент в тяхната организация. Крайно време е той да бъде употребен разумно и в България, където независимо от декларираните намерения, така и не се случва желаната среща на културата с туризма.

Фестивалите като територия за споделяне на опит

Фестивалите в България възпроизвеждат някои съществени местни особености. В българската действителност диалогът с различния открай време е проблематичен. В народопсихологията подобна нагласа битува под формата на недоверие спрямо „чуждоземеца” и „другоселеца”. Показателно за отсъствието на пълноценен диалог с различни култури е и повърхностното подражание на чужди образци. Най-честа проява на подобна деформация са клишетата. В много случаи и фестивалните програми са издържани в стила на конфекцията. Отсъстват провокацията, нестандартният художествен показ, непознатите образци. Диалогът с различния има и своите социални измерения. В неговия фокус е отношението спрямо уязвимите обществени слоеве: хората с увреждания, етнически, религиозни, социални и възрастови групи. Споделянето на добри практики и реализирането на проекти в тези сфери биха били от полза за всеки български фестивал.

В продължение на векове българските традиции съществуват в условията на своеобразна затвореност. Те се съхраняват и пренасят най-вече в условията на частното съществуване. Рефлексите за публично споделяне на различни теми от изкуството, културата и обществото, като цяло са доста неустойчиви. Дефицитът на гражданска активност би могъл да се преодолее, ако организаторите на фестивали планират добре организирани форуми за дебат, на които се дискутират различни обществено значими проблеми. В тази посока благотворно влияние за българските културни оператори са партньорства, които правят възможно по-активното навлизане на фестивалите в сферата на социалните дейности, екологията, образованието…

Друг основен проблем, който сравнително бързо и резултатно би могъл да намери своето решение, е отсъствието на достатъчен административен капацитет и автономия на българските фестивали. Налице е силно изразен централизъм, зависимост на управлението им от политическата конюнктура, отсъствие на достатъчно възможности за публично и алтернативно финансиране. Пренасянето и адаптирането на успешен опит отвън ще бъде от полза за укрепване на сектора. Особено полезни за целта са стажантски, доброволчески програми, общи платформи за въздействие върху институциите на властта, свързани с промяна на законодателството и др.

Популяризирането на местните особености също има своите интригуващи възможности. В продължителната си затвореност българската култура може да бъде възприемана като своеобразен резерват, където все още живеят в своя неподправен вид фолклор, източно-православна музика, иконопис, местни занаяти, тракийски гробници, крепости, манастири, храмове… Те очакват да получат нов импулс от любопитни, прозорливи тълкуватели и ревностни почитатели.

Все още не е направена и задълбочена преценка на значението на българските фестивали от втората половина на XX в., когато те съществуваха като своеобразни острови за обмяна на идеи от двете страни на Желязната завеса. Приносът им за утвърждаването на общоевропейските ценности очаква да се превърне в предмет на съвместни интердисциплинарни изследвания… За съжаление, поради бурните обществени промени през последните 25 години голяма част от паметта за събитията от тогава е на път да изчезне безвъзвратно. Събирането, дигитализирането и популяризирането на това наследство е от съществено значение за утвърждаване на общия спомен на европейците от близкото минало.

Очевидно е, че ролята на фестивалите в съвременния свят не се изчерпва единствено с публичен показ на артистични таланти и уникални културни практики. Те засягат много по-широк кръг реалности. Процесите на глобализация натоварват артистичните събития с допълнителни отговорности, които те невинаги успяват да понесат. Ако в миналото художествените занимания са били белег на привилегия и социално разделение, то днес те са възможни навсякъде и за много по-широк кръг участници. Ето защо фестивалите, за да запазят своята идентичност, са изправени пред сложната задача да преодолеят изкушенията на безконтролното си масовизиране и комерсиализиране.