Разговор със селекционерката Богдана Костуркова, директорката на Варненския куклен театър Вера Стойкова и проф. Васил Рокоманов, председател на журито на 19-ото издание на Международния куклен фестивал „Златният делфин“ (1–6 октомври 2025), провеждан на три години във Варна
Богдана Костуркова, селекционер на фестивала
Поздравления за направената селекция и подбора на спектаклите, какви бяха водещите критерии за селектирането им?
Богдана Костуркова: Исках да потърся представителна картина на българския куклен театър днес. Това включва представления както за най-малките, така и семейни постановки, които да са интересни и за възрастните. Търсех заглавия, които заявяват тенденция, устойчивост или откривателство в кукления театър. В спектакъла на Сливенския театър „Маугли“ например се забелязва много сложна форма на игра, в която куклата е костюмът, в който играе актьорът. Старозагорският спектакъл „Парченце от Луната“ е модерна приказка, измислена от режисьорката Анна-Валерия Гостанян и разказана на езика на днешните хора, а действената сценография на Наталия Гочева позволява на актьорите да оживяват не само куклите, а и материята изобщо. Изключително интересни са и международните участници, които очертават много любопитни посоки в кукления театър. Площадният театър, изразен през спектакъла „Кути“ на театър Триктрек от Талин, Естония, успя да задържи вниманието и на най-малкия зрител, и на най-претенциозния възрастен с филигранния си декор, който оживява сякаш без човешка намеса. Това е голяма трудност и именно оттам идва пиршеството на човешкото въображение. В представлението „Бао’ър“ на театър Литъл Ориндж Касъл, Китай видяхме органично слети няколко игрови похвата – театър на сенките, традиционния азиатски театър и куклите, които се водят по почти ритуален начин. Тук бяха вплетени три тенденции в едно представление. В „Отело“ много ме впечатли работата с куклите и живата актьорска игра. Артистите от Професионален държавен младежки театър Тбилиси, Грузия показват, че Шекспировото творчество може да бъде прочетено като приказка.
Как приемате засилващата се тенденция към адаптиране на прозаични текстове за нуждите на театралната сцена?
Отговорът ми ще съдържа противоречие – лично аз съм убедена, че театърът би следвало да посяга към драматургия, защото законите ѝ са различни от законите на прозата, писана за четене. Понякога се случва и щастливото обстоятелство адаптацията да е направена от човек, който познава професията на драматурга и следователно успешно може да „преведе“ един нетеатрален текст на езика на театъра. Тенденцията да се посяга към литература, която се нуждае от адаптация, не вещае такива успехи, каквито създателите ѝ търсят. По-добре е да се намират и създават оригинални пиеси за куклен театър. Нужно е да се влага усилие в развитието на този толкова важен жанр. Когато режисьорите са и автори на адаптациите, се губи връзката с драматурга, губи се процесът на допълване, а режисьорът придобива самодостатъчност, която понякога може да изригне като фойерверк и да спечели симпатии, но в повечето случаи усещането е за нещо не съвсем добро.
Мислите ли, че на нашия куклен театър му липсва социално-критическа насоченост в темите, с които се занимава?
Можем да очакваме по-голяма социална ангажираност по конкретни теми, но като се обърна назад във времето, се сещам за такива вестоносци, които се опитваха да направят подобни спектакли, и ми се струва, че те не намериха този отклик сред публиката, който би следвало да имат. На нашите сцени през последните десетилетия не можем да кажем, че има политическа сатира, политически театър въобще. Моето обяснение за този факт е свързано с това, че преди години този театър беше станал толкова досаден и скучен, че днес, ако има творци, които се обръщат към подобна тема, то те го правят доста плахо. Това обаче се случва в драматичния, а не в кукления театър. Ако все пак разширим аспекта на социалното присъствие в кукления театър, можем да посочим спектакъла „Маугли“ като такъв. Представлението показва на децата, че не трябва да бъдем категорични и че ако подадем ръка на лошия, той може да се промени. Диспутът между Балу и Багира относно възпитанието също е вид социално мислене, друг въпрос е как то стига до зрителите. Може би в момента гледаме на кукления театър като на изкуство, насочено главно към децата, а в генезиса си той е насочен към човека въобще.
Вера Стойкова, директор на ДКТ Варна
Кое по ред е това издание за вас като ръководител на театъра и как го съпоставяте с предишните?
Четири издания са били под мое ръководство и смятам, че последното е едно от най-хубавите. А причината за това е, че трябваше да се съобразим с доста условия от финансов характер, обстоятелство, което ни направи още по-бдителни и ни помогна да се спрем наистина на най-доброто от най-доброто. Тази година и трите трупи от чужбина са фантастични, различни, много стойностни и обогатяващи с културата на държавата, от която идват.
Забелязахме, че в това издание на фестивала акцентът беше основно върху българската селекция, но от друга страна, имаше много международни гости. Успяхте ли да обмените мисли как възприемат нашия куклен театър, за първи път ли се срещат с българската сцена? Как според вас стои нашият куклен театър в международен контекст?
Тази година се наложи да се съобразим с възможностите си и да не поемаме ангажименти, които финансово не можем да покрием. И все пак, високото ниво, което фестивалът поддържа от години, а също и конкурсният му характер предизвикват голям интерес сред международните ни колеги. Тази година присъстваха гости от Япония, Германия, Полша, Румъния, Турция, които дойдоха на собствени разноски, но независимо от това останаха много доволни. Ние непрекъснато разговаряхме, защото смисълът на фестивала е да среща хора и да събужда интерес. Стараем се всеки гост да е добре посрещнат и да се почувства част от една общност. Другият важен елемент на фестивала е, че всеки си сверява часовника, а на въпроса как се съпоставяме с международната сцена бих казала, че ние сме на едни от първите места в света.
Разбирам, че финансовият аспект е ключов за провеждането на фестивалното издание тази година. Как се прави фестивал по време на криза?
За радост, хората, които се занимават с култура в нашия град, разделят сложната ситуация от вниманието, което трябва да се отдаде на културата. Ние имахме много добра помощ и съдействие за осъществяването на фестивала. Благодарна съм на Община Варна за всичко, което направи въпреки трудностите. Те ни подкрепят през цялата година, не само по време на фестивала. Ние имаме добра взаимовръзка и комуникация и не сме усетили, че културата не е приоритет. Министерството на културата също не подцени фестивала и неговото важно значение в културния календар на България.
Мислите ли, че на нашия куклен театър му липсва социално-критическа насоченост в темите, с които се занимава?
Тези теми лека-полека започват да присъстват, но засега се поставят в по-лесен ракурс, за да могат децата да ги разберат. За такъв тип спектакли е важно аудиторията да е подготвена и да иска да ги гледа. Ако бъдат натрапени на публиката, тя ще се дистанцира. Бавното и постепенно въвеждане на социалните теми е правилният начин за постигане на добър резултат.
Проф. Васил Рокоманов – председател на журито
След взетите от комисията решения за тазгодишните победители на фестивала, бихте ли разказали как протече гласуването, по-скоро в единомислие или имахте оживени дискусии?
Имаше дискусии, защото всички членове на журито искахме да бъдем докрай прецизни и верни на изкуството, за което работим, и на колегията. Отговорността към тази работа е голяма, защото артистите, които са тук, са работили и искат да бъдат забелязани, а някои от тях са пропътували и огромни разстояния, за да дойдат. За нас беше важно да отчетем приноса на всеки един от участниците във фестивала и наред с това – приноса към кукления театър и изкуството въобще.
Кои, според вас като сценограф, са големите сценографски предимства на кукления театър? До каква степен новите технологии и изкуственият интелект са фактор в момента?
Голямото предизвикателство пред куклената сценография е, че ние изработваме артистите, които ще играят героите, т.е. самите кукли. Това е определящо и носи огромна отговорност. От друга страна, ние правим и сценичното пространство, в което актьорът кукловод и куклата си взаимодействат пред зрителя. В европейската куклена традиция актьорът не се крие, а открито си партнира с куклата в много особени взаимоотношения. Главното е куклата да се води така, че там да пада акцентът и вниманието на зрителите. Но това не е константа, понякога актьорът насочва вниманието ту към себе си, ту към куклата, ту към партньорството им. Това е доста сложна игра. Относно новите технологии мога да кажа, че те са част от промяната, на която сме свидетели. Ние сме длъжни да боравим с тях, защото публиката реагира на тях. Но живият куклен театър като нещо, което се случва едновременно с диханието на публиката и диханието на актьора, наред със създаването на илюзията, че и куклата живее – това технологията не може да замени. Важно е новите технологии да са управлявани от грамотни артисти в името на живото общуване между театъра и зрителя.
Тази година на фестивала преобладаваше българската селекция, как според вас се съпоставяме с международната сцена и контекст?
От много отдавна българският куклен театър не само на думи, а и на дело е вписан в този международен контекст. Още от края на 50-те години на миналия век българските куклени трупи бяха активна част от календарите на куклените фестивали по света. Ние и досега сме търсени партньори по време на фестивали, а и в постановъчни колаборации. Може да вземем пример и от това издание на фестивала – китайската трупа, която изигра спектакъла „Бао’ър, е поръчала изработката на куклите си на варненския куклен театър. Представете си, тази хилядолетна куклена култура да пожелае това. Това означава, че те признават постиженията на българския куклен театър.
Мислите ли, че на нашия куклен театър му липсва социално-критическа насоченост в темите, с които се занимава?
В това издание на фестивала се появиха две представления, които имат насока към тези теми. Едното е на пръв поглед дидактично – „Небивалици с букви“, то запознава децата с буквите и тяхната функция в речта. Но това представление отваря дискусия, която има по-дълбоки измерения, заявява се сериозна дълбочина. Там културният вертикал присъства. Другото представление е „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада“ на Младежкия театър. То е детско представление, но също така полага проблемите за държавната власт. Поставят се темите за отговорността на държавните органи и начина, по който те могат и манипулират обществото от позицията на властта. В това измерение спектакълът е свършено актуален за днешната социално-политическа обстановка в страната, а дори не само в нашата страна. Оказва се, че този проблем е универсален, а методът на представянето му не стигна до някакви драстични крайности. Напротив, погледнато е много артистично и с чисто куклено-театрални средства бърка в тази рана и извежда на показ големи проблеми. Важното тук е, че представлението не се задоволява само да постави въпросите, а дава и решение на ситуацията. То е смешно и детско, но е решение. И това е чудесно, защото именно това предпоставя живия театър, който не е формален, а представя живота на интелектуално отговорните и критически мислещи артисти.
