„Помирение“ на Мария Зидар и „Дисидентът“ на Брайън Вогъл с награди от София ДокуМентал. „Моят учител октоподът“ докосна зрители от различни възрасти; българските филми стоят достойно до световните
Харесвам този фестивал. Харесах го още от нулевото му издание в края на миналата година, когато по принуда София ДокуМентал се проведе онлайн. Затова сега, когато прожекциите бяха на живо, се радвах, че мога да видя поне част от общо 40-те заглавия в програмата, девет от които се състезаваха и за приза за най-добра жена режисьор. Изборът ми беше труден при наличието на толкова много и различни като сюжет, герои и място на действието истории, но реших да обърна повече внимание на тези от конкурса.
Състезанието спечели словенската режисьорка Мария Зидар със своя филм „Помирение“ (2021). Интересна, интелигентна дама на 44, преминала от журналистиката към документалистиката, тя постига това, което винаги ѝ е липсвало в репортажите – достатъчно време и място, за да разкрие максимално много по избраната тема, да намери най-интересните и противоположни гледни точки към нея. Да дълбае колкото може по-дълбоко. В случая цели седем години, две от които заедно с оператора на терен. А теренът са планинските райони на Северна Албания, където в безкрая на красивия пейзаж е скрит средновековен кодекс на фамилната чест.
В местните села все още властва т.нар. закон Канун, познат още от XV век: ако член на една фамилия убие член на друга, близките на жертвата имат право на кървава саморазправа. Това понякога обвързва няколко поколения, дори се твърди, че около 3000 души в региона не напускат домовете си от страх да не станат мишена за възмездие. Нещо повече – след падането на тоталитарния режим, потискал в голяма степен кървавия племенен закон, той се възражда с нова сила и от 1991 г. до днес е станал причина за смъртта на 12 000 души, а близо 1000 семейства за засегнати от него. Цикълът може да бъде преустановен, само ако пострадало семейство реши да прости публично.
Мария Зидар разказва за убийството на 19-годишната Джисте, застреляна през 2013 г. от Фран, братовчед на баща ѝ Гьозим. Впрочем куршумът може да е бил предназначен за него, но истината е различна според това кой разказва пред камерата. Има обаче жертва, има и право на ново кръвопролитие, което може да се осуети, ако Гьозим се вслуша в думите на местния епископ и на Джин Марку, председател на НПО „Национален комитет за помирение“. Той е пристигнал от Тирана, за да помогне и евентуално да промени прилагането на средновековния кодекс. Но разговорите помежду им са едно, а думите в селската кръчма – нещо съвсем различно… Християнска вяра и първични инстинкти, Божият закон и кодексът Канун се сблъскват в търсене на истината и потискане на егото в името на живота, а финалът не е еднозначен.
„Помирение“ е от онези документални филми, които ти отварят прозорец към реалност, за която не подозираш; към хора и мислене, за които не ти се иска да вярваш, че са възможни в XXI век; неизбежно навяват размисли за съществуването ни като човешки същества, за най-трудния избор – прошката, за (не)възможността да се живее в мир, независимо дали в малка общност, или в глобален мащаб…
Решението на фестивалното жури (председател продуцентът Волфганг Ноплер от Австрия, членове: Велислава Попова, главен редактор на Дневник.bg, и операторът Таня Хорилчук от Беларус) очевидно е било категорично. Подчертавайки „способността на Мария Зидар да разкаже толкова много с толкова малко думи, най-вече благодарение на нейния фин, деликатен визуален стил“, в обосновката за наградата, то подчертава още: „В едно общество, доминирано от мъже, женският персонаж говори ясно чрез своето мълчание и в крайна сметка думата на жената е последната дума в историята“.
Тук жената (в случая майката на убитата Джисте) наистина е безмълвен свидетел през целия филм. Женският глас, режисьорският, обаче е най-силен. Той е не само към темата на филма, а и към документалното кино въобще. Във вечерта на награждаването Зидар сподели, че когато първият подобен филм, направен от жена, се е появил в родната ѝ Словения, тя е била на 27. През следващите десет години не е бил заснет друг. И тогава, вече на 37, тя се потапя в „проблема Канун“ – не като репортер, а като кинодокументалист с журналистическа последователност и нюх, който може да си позволи да дълбае проблема цели седем години. Наградата ѝ от София ДокуМентал, подплатена с 3000 лева, е осигурена от Българския фонд на жените. По време на церемонията председателят на организацията Надежда Дерменджиева заяви: „Жените не присъстват по подобаващ начин във визуалното изкуство нито в България, нито по света. Това лишава изкуството от тяхната истина, гледна точка и емоционалност. Затова всеки творчески акт на жена трябва да бъде подкрепян. Вярваме в потенциала на изкуството да променя граници, съдби, животи….“
Именно затова харесвам София ДокуМентал – за около седмица пътувам към десетки реални хора и места на кръстопът, което е невъзможно да ми се случи извън екрана. И в крайна сметка осъзнаваш, че мрънкането ни за нашенските си недомислия е нелепо.
Успях да видя други четири филма от конкурсната програма. Топка засяда в гърдите след видяното в „Земята е синя като портокал“ (Украйна/ Литва, 2020) на Ирина Цилик. Това е възможно най-органичната история, камерна, без никакви претенции за каквото и да било, най-малкото за киношедьовър – една самотна майка и нейните четири деца се опитват да разкажат как живеят в Източна Украйна днес. А продължават да живеят на ръба между войната и мира, както споделиха след прожекцията в Дома на киното. Тяхната Красногоровка, Донбас, е все така мрачно, тъжно, занемарено и като че ли без бъдеще място при продължаващия вече седем години конфликт с Русия, но вкъщи те учат чужди езици, свирят на различни инструменти, усмихват се и правят живота си малко по-поносим. И за да си помогнат, започват да снимат всекидневието си. Случва се след един детски лагер по кино и по пътя на мечтата на голямата дъщеря да стане кинооператор. Без патос показват това, което са, и това, което днес преживява страната им. Просто живеят. Обитават един сюрреалистичен свят, докато големият богат свят навън не подозира всекидневните им „малки“ битки.
Не бих сравнила историята от филма на Цилик с тази от „Опитомената градина“ (Швейцария/ Грузия/ Германия, 2021) на Саломе Яши, макар също да е от бивша съветска република. А може би именно това ги обединява в разказа за техните съдби. Дървета, вековни дървета, приказно красиви, а около тях – цял арсенал от багери, къртачи, огромни тръби, платформи, влекачи… Трябва да мине време, за да осъзнае зрителят, че подозренията му за нещо нередно са верни. Бившият премиер и милиардер Иванишвили си прави градина. Опитомена градина от вековници. Всяко от дърветата е пренесено от различни точки на държавата, след като са направени невъзможни наглед неща, за да бъде то изрязано заедно част от територията, на която расте, и пренесено по суша или вода до неговия парк на мечтите над Тбилиси. Не е за вярване докъде могат да стигнат безумните въжделения на един човек с пари и власт. Хората от селата се кръстят и мълчат пред случващото се, защото Иванишвили им е обещал нови пътища, но плачат за дърветата, край които е минал животът им. Плачат и за други дървета, пред домовете им, принудително отсечени, за да може да мине някой от „неговите избраници“; плачат за изтърбушените поля, за разрушените хълмове, за всичко, което десетилетия наред е било техният малък свят. Потресаващо цинична история, нищо че финалните кадри са повече от красиви – добре обгрижвани вековни букове и акации в райската градина на самозабравил се политик милиардер.
Друга режисьорка, Антония Килиан, участва в конкурса на София ДокуМентал с филм от възможно най-горещия регион в съвременния свят. Главен герой в нейния „От другата страна на реката“ (Германия/ Финландия, 2021) е 19-годишнатата Хала. Тя е арабка, но влиза в кюрдската женска армия, за да се спаси от принудителния брак с член на ИДИЛ, налаган ѝ от нейното семейство.
Родителите на Хала заедно с десетте ѝ сестри и двамата ѝ братя живеят в Манбидж, Северна Сирия, град, завладян през 2014 г. от силите на Ислямска държава и спасен две-три години по-късно от сирийката съпротива и кюрдските отряди. Докато кюрдските момичета живеят свободно и по мъжки препасани с оръжия, тези като Хала продължават да нямат право на избор и личен живот. Освен това част от семейството ѝ се присъединява към ИДИЛ, нищо че пред камерата отрича. Заради сложната ситуация в родния ѝ град Хала се обучава за полицай при кюрдите и е решена да се върне един ден, за да спаси двете си най-малки сестри. Отгледала ги е и не иска да те имат нещастна съдба, омъжени не по своя воля.
Това е дебютен филм за Антония Килиан. Тя успява да влезе във военната академия на сирийски Кюрдистан, където среща Хала. И запечатва най-съкровените мисли на една млада жена, за която не съществуват изкушенията на модерния ни свят – за нея има само една цел и тя е свободата за двете ѝ сестри от другата страна на Ефрат. Независимо от цената, която плаща, носейки неизменно оръжие на рамото си.
На другия възрастов полюс е Соня, героинята на режисьорката Марта Попивода във филма „Пейзажи от съпротивата“ (Сърбия, 2021). По време на снимките тя е на 97 години, но спомените ѝ са бистри – от първите прочетени книги, които я привличат към комунистическата идея още като ученичка, през партизанския отряд и концлагера Аушвиц, до последните ѝ дни. Интересен е начинът, по който Попивода представя нейния разказ – почти няма кадри с „говорещи глави“. Гласът на Соня звучи, докато камерата снима олющени стени, стари врати, бодлива тел, котка, пейзажи и т.н. Виждаме лицето ѝ само няколко пъти, но след думите на възрастната жена, както казва режисьорката, не остава тишина. Има известно залитане на Попивода в еднозначно представяне на историята – тя прави режисьорски коментари за мракобесието на нацизма и концлагерите, без обаче и дума да спомене за другите, не по-малко нечовешки лагери, появили след налагането на режима от изповядваната от Соня и съмишлениците ѝ комунистическа идея.
Повече от човешки обаче е разказът за един морски обитател във филма „Моят учител октоподът“ на Пипа Елрих и Джеймс Рийд (Южна Африка, 2020; Оскар за най-добър документален филм). Невероятно е как в продължение на 365 дни главният герой, приключенецът природозащитник Крейг Фостър, успява да се сприятели и да наблюдава отблизо живота на един октопод. Това е нещо повече от приятелство, става дума за доверие, изградено с много перипетии и разкриване на света на водното животно, в който, оказва се, има много любов, но и страх, стоицизъм и себеотдаване, битки и жертва в името на новия живот. „Октоподът ме научи на много неща – казва Фостър. – Научи ме най-вече да бъда благ.“ Тези думи вероятно ще помня най-дълго от София ДокуМентал през 2021 г. Защото благостта сред хората на XXI век като че ли е на изчезване.
В програмата имаше и три нови български документални филма – „Живот от живота“ на Стефан Командарев, докосващ сърцата разказ за донорството на органи в България чрез съдбата на петима различни на възраст и професия герои, обединени от жаждата за живот, невъзможен без трансплантация; „Музика за филм” на Павлина Иванова – втори филм на режисьорката с главен герой ексцентричният музикант Мимо Морски от група „Джанго Зе”, завърнал се в родната Варна, за да търси вдъхновение, но стигнал до прозрения за корените и емиграцията, до спомените за отшумяващото вече градско минало, и „Тихо наследство” на Петя Накова – вълнуваща семейна история за призванието и отговорността. Всеотдайната Таня Иванова, жестомимичен преводач и терапевт в център за глухи деца, научава, че има тежка диагноза, заради която за известно време трябва да се отдели от хората, за които се грижи, но тогава на помощ идва нейната дъщеря. И трите филма стоят достойно да световните заглавия в програмата.
София ДокуМентал се организира от Балканския документален център, Фондация „Конрад Аденауер“ и Чешкия център в София и е единственият фестивал у нас, фокусиран към правата на човека. „По света има много места, където човешките права се потъпкват драстично, затова трябва да се говори, да се повишава информираността и документалното кино е едно от средствата“, заяви директорът на бюрото на „Конрад Аденауер“ в България, Торстен Гайслер, в предпоследната фестивална вечер, когато бе връчена статуетката на Мария Зидар. Ден по-късно бе обявена и Наградата на публиката – най-много зрителски гласове събра „Дисидентът“ на Брайън Вогъл (САЩ, 2020; номинация за Оскар). За съжаление, не успях да гледам този филм, но вярвам, че зрителският усет е точен, особено когато става дума за убийството на писател (колумниста на „Вашингтон поуст“ Джамал Хашоги от Саудитска Арабия). Колкото и политика да има намесена в тази криминална история, в крайна сметка там има нарушени човешки права, а София ДокуМентал е фестивалът документ както за хуманност, така и за престъпления.
