И отвътре пак изскочи Борис Джонсън…
Назначаването на господин Джонсън за външен министър на Обединеното кралство в новосформирания от Тереза Мей кабинет стана една от най-активно и разгорещено разискваните международни теми. И няма нищо чудно в това, като се има предвид, че реномето на Борис Джонсън не е на човек, който владее изкуството на дипломацията. А всъщност не е и на човек, който намира за особено важно познаването принципите на това изкуство и на прилагането им да са сред отличителните белези на един съвременен политик, заемащ високи обществени длъжности. С други думи, не е учудващо, ако се възприема като проблем това, че за британската външна политика ще отговаря личност, която досега не е проявявала ясно разпознаваеми признаци на дипломатичност нито в отношенията си с хората от своята собствената партия, нито с хората извън нея, нито с тези извън страната, в която живее. Публичните изяви на Борис Джонсън са го показвали и продължават да го показват в такава именно светлина – на човек, у когото няма силно развит афинитет към дипломатичния стил на поведение.
Коментарът на френския външен министър, предизвикан от назначението на Джонсън, беше най-категоричната като тон, но съвсем не и единствената открито негативна реакция на направения от госпожа Мей избор. И в Германия, и другаде в Европейския съюз новината беше посрещната или с неодобрение, или най-малкото с недоумение от страна на хората, които ще трябва да комуникират занапред на официално равнище с Борис Джонсън. И то в точно този момент, във времето, в което Обединеното кралство ще преговаря как точно да се осъществи неговото излизане от Европейския съюз. Като цяло мнозина, не само в Европа, останаха ако не възмутени, то със сигурност крайно учудени от кадровия ход на госпожа Тереза Мей. В същото време светът видя и това как една трудно сдържана усмивка преминава по лицето на говорителя на секретаря по външните работи на Съединените щати.
Въобще Борис Джонсън стана казусът „Борис Джонсън”. След като кампанията, в неформален лидер на която се беше превърнал, постигна своята цел, след като усилията му се увенчаха с желания успех, той внезапно се оказа изоставен от Майкъл Гоув, беше предаден от него сякаш и напусна по свое желание надпреварата за лидерския пост при консерваторите. А съответно и пътя към най-високия етаж на властта във Великобритания, пътя, водещ към премиерския пост. Изглеждаше така, като че ли Борис вече е свършил работата, която е трябвало да свърши, изиграл е поверената му роля, и е дошло време да се посвети изцяло на колонката си в „Телеграф” и на мемоарите си. За да стане сега изведнъж външен министър в правителство, оглавявано от човек, подкрепил оставането на Обединеното кралство в ЕС!
Като на цинична шега ли трябва да гледаме на това решение на Тереза Мей? Мнозина предположиха, че този е верният прочит. Някаква почти извратена проява на ирония ли имаме насреща си? Защото и с характера, и със стила на статиите си като колумнист на „Телеграф”, и с поведението си на политик Борис Джонсън често като че ли преднамерено скандализира добрия тон и добрите нрави. След като стана ясно, че именно той ще бъде външен министър, медиите побързаха да припомнят неговите дръзки, на места направо обидни изказвания по отношение на някои от световните лидери, разкриващи понякога недостатъчната информираност на автора, но при всички случаи излъчващи осъзната и агресивна надменност. Нещо съвсем чуждо на хората на дипломацията и дипломатичния дух. Затова недоумението е наистина оправдано. Та за някакъв сарказъм ли говори включването на Борис Джонсън в този кабинет и на тази длъжност?
При всички положения е нелепо да се говори за недомислие или за прибързан и нервен ход, предприет в резултат на безизходица, или на липса на елементарна съобразителност от страна на Тереза Мей. Не, това несъмнено е провокация към партньорите от Европейския съюз, безспорно е жест, който има за цел да постави на изпитание представите на отсрещната страна за приличие, но преди всичко да демонстрира самочувствие и пълна автономност при вземането на толкова важни решения в актуалната ситуация. Демонстрация за пред света, но и за домашно ползване. Може би, най-вече за това. И то сега, когато от все повече страни и посоки прозвучават гласове, както външни, така и британски, според които и политическата класа, и цялото общество на страната са объркани и несигурни. А също и че не малка част от избралите раздялата с Евросъюза вече съжаляват за направения избор.
Същевременно поверяването на външното министерство на Борис Джонсън явно е замислено и като обещание, че позицията на Великобритания по време на преговорите и на целия процес по отделянето ще остане непроменена и вярна на волята на мнозинството от гласувалите на референдума. И че нещата ще са в ръцете на човек, от когото няма как да се очаква, че ще се отклони, пък било то и съвсем малко, встрани от поетия път. Много важен елемент във всичко това е, както е видно, желанието да бъде излъчен сигнал, че връщане назад няма и че никой не бива да се опасява от подмяна на вота, щом тъкмо Борис Джонсън е натоварен с външните дела на държавата в този момент.
Като цяло госпожа Мей цели показването на нещо още по-голямо. Цели изпращането на знак за това, че новото правителство ще се стреми към осъществяването на принципна промяна, че то ще се обърне срещу „естаблишмънта” и ще се погрижи за възстановяването на нормалното, но изгубено междувременно демократично състояние, при което се защитават интересите на всички, а не само на една „малка група от хора, на малцина ”, по израза на госпожа Мей.
Изобщо цялостният вид на новия кабинет е плод на силното желание да се развее високо знамето на рестартирането на връзката между политическата класа и обществото. Отстраняването от мозайката на основните и най-важни фигури в правителството на Дейвид Камерън трябва да бъде манифестация на непоколебимата решимост за скъсване с проблемите в комуникацията между гражданите и политическия елит, с получилото се отчуждение помежду им.
Така че в назначението на Борис Джонсън се съдържа и доза хумор, нотка на иронична британска закачка и на предизвикателство към очакванията на отсрещната страна, т.е. на Европа, за учтиво съобразяване с нея. В този смисъл поставянето на Джонсън на поста външен министър представлява опит за демонстриране на самочувствие и самообладание. Но мястото на доминантата в тази тоналност си остава все пак запазено за популизма, разбиран като вярност към мейнстрийма в едни иначе мътни и дълбоки води.
Че работата с Борис Джонсън е повече показна акция, съсредоточена върху дрънченето, отколкото сериозен стратегически ход на полето на комуникацията с Брюксел и на работата по реалното откъсване от него, показват две неща. Най-напред това, че основната отговорност по напускането на Съюза ще падне върху друг човек, върху Дейвид Дейвис, който ще стои начело на създаденото специално за целта ведомство по въпросите на отделянето от Европейския съюз. Всъщност най-вероятно неговата дума ще е с по-голяма тежест при вземането на решенията, свързани с най-важните стъпки в процеса на преговорите, и точно ръководеният от него специален департамент ще е водещият фактор, а не министерството на Джонсън. На второ място идва и това, че радикализмът на Борис по отношение на Евросъюза ще бъде компенсиран от силно застъпеното в новия кабинет присъствие на хора, застанали преди референдума зад оставането на Обединеното кралство в ЕС.
В заключение може да се каже, че случаят „Борис Джонсън” се оформя не толкова като обществено-политически казус в британски и в международен контекст, колкото като личен такъв на самия Джонсън. Дотолкова, доколкото перипетиите и обратите, през които премина този човек в периода от провеждането на референдума досега, навеждат на мисълта, че той доброволно и осъзнато изпълнява ролята на клоун. Или, по-точно казано, че прие да влезе в ролята на клоуна в едно от най-силно натоварените с очаквания правителства в най-новата история на Великобритания. Скоковете на Борис Джонсън след провеждането на референдума, амплитудата между привидното слизане от сцената и изстрелването после към върховете на властта, приличат много на цирков номер. С рисков полет, защото участието му в този кабинет може да му донесе шумен провал и да го запрати безвъзвратно в прахта. Както изглежда, господин Джонсън поема този голям риск или защото обича опасностите и ходенето по въже, или защото бива принуждаван да предприема такива авантюри от другиго. Може би от хора, които искат да се ползват още някое време от неговите атрактивни акробатични клоунади. И които не биха му простили лесно любезния отказ да им сътрудничи. Кой знае, може и така да е?
