Разговор с куратора на четвъртото издание на форума „Изкуството като противодействие“ на Градската художествена галерия във Варна за изложбата на група „Градът“ – за личния риск, отказа от носталгия, историческата дистанция и живописта преди и след групата
Четвъртото издание на форума „Изкуството като противодействие“ на Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ – Варна връща поглед към едно от знаковите явления в българското изкуство от края на 80-те години – група „Градът“. В изложбата са представени Андрей Даниел, Греди Асса, Вихрони Попнеделев и Недко Солаков. Кураторът Филип Зидаров, инициатор на създаването ѝ, избира за варненската изложба различен ракурс: не ретроспекция на известните акции на групата, а поглед към художниците непосредствено преди и около нейното възникване – към живописта, от която тръгват, и към онзи момент, в който решават да прекрачат установените граници. Изложбата се открива на 27 август и ще остане в ГХГ – Варна до 22 септември. Разговаряме с Филип Зидаров за радикалността тогава и днес, за историческата памет без носталгия и за живописта, към която тези художници никога всъщност не престават да принадлежат.
С тази изложба на група „Градът“ ни връщате към историята на групата. Да погледнем към началото.
В началото един млад изкуствовед събра около себе си няколко млади, но вече доста изявени живописци и им предложи да направят изложба без нито една картина. Това беше началото, това беше идеята, която беше възприета с голям интерес, защото беше форма на съпротива срещу стагнацията на разбирането за изкуство, за стойностно изкуство, което постепенно се оформи през 70-те и 80-те години. И беше като някаква непоклатима формула за това кое е качествено, а кое е упадъчно и не е в линията на оценъчните постулати на времето.
„Упадъчно“ – какъв особен аромат на минало има тази дума в сегашния ни контекст.
Това беше една много любима дума, защото с нея се характеризираше абсолютно всичко, което някак си не беше в линията, не беше в разбирането за посоката, която трябва да се спазва. А освен това беше много любопитно, че всъщност тази обстановка въведе нещо по-различно, не беше цензура в директния смисъл. Беше възпитаване на повече от едно поколение в нещо като автоцензура, защото на всеки му беше ясно какво може и какво не е желателно. И всъщност феноменът на група „Градът“ беше, че художници, които вече имаха възможности, посоки и перспективи, поеха личния риск да правят нещо, което съвсем определено не беше по вкуса на времето.
През коя година започнахте?
Годината е 1986, но всъщност ние две години работихме по идеята и по осъществяването на първата изложба, която се казваше „Градът?“, с една питанка, и която беше показана в началото на лятото на 1988 г. в тогавашната зала на „Раковски“ 125, която днес се нарича „Райко Алексиев“.
Да направим портрет на групата.
Портрет на групата може да се направи по имена.
И не само по имена.
По имена, защото идеята за цялото събитие беше, че то ще е еднократен акт. Но огромният успех на първата изложба и хилядите посетители, които проявиха интерес към това, което се прави, и всичко, което излезе в пресата, по телевизията, филмите, които бяха направени – всичко това показа, че този артистичен жест поставя началото на нещо съвсем различно. И по тази причина група „Градът“ продължи да съществува в общи изяви още няколко години.
Тези общи изяви бяха много въздействащи. Следваща беше „Хамелеонът“, която се направи пред НДК по повод на последния конгрес на ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз – бившата младежка комунистическа организация, б.р.), когато той се разформирова. И това беше акция, която включваше и публиката. Включваше като участници, волни или неволни, всички хора, които биха реагирали на съответното предизвикателство. Защото този „Хамелеон“ беше облицован с комсомолски книжки. И тогава в едно от първите излъчвания на студентското предаване „Ку-ку“, в интервюто, което беше направено с мен като куратор, аз призовах младите комсомолци да си връщат книжките и да ги забиват сами на „Хамелеона“. Това се превърна и в скандал, и в някаква особена форма на акционизъм, която остана като едно от събитията на епохата.
Друга акция беше пък „Вавилонската кула“, направихме я със спонсорството на държавното обединение „Вторични суровини“, което ни даде достъп до всичките си бази, да вземаме оттам каквото искаме. Кулата беше построена и съществува все още пред Дома на хумора и сатирата в Габрово. Това беше рядък случай, в който художници работеха с кран, с индустриален екип, който заваряваше елементите, за да се превърнат в една постоянна скулптура.
След това имаше изложба извън страната – в Англия, в Нотингам. Тогава наистина се постигнаха неща, които дотогава нямаха аналог. Например една от първите официално регистрирани – може би не съвсем първата, но една от първите – частни галерии, която се казваше „Група Градът“, по силата на тогавашния Указ 56 съществуваше на „Раковски“ 134, там, където след това се намираше централата на СДС. Това стана по линията на едно споразумение с тогавашната Търговска камара БИСА, която ни отпусна помещение за частна галерия.
Това е част от този портрет на група „Градът“, който, от една страна, е общ портрет като че ли на един артистичен обект, който има своите физиономии, а пък той беше съставен от пет или там колко – защото се променяше числото – индивидуални автори със собствени физиономии, които след това продължиха да развиват своето амплоа и своите творчески личности в най-различни посоки. Почти всички станаха професори в Академията, някои от тях са известни международни художници.
Има една двоякост в целия проект. Аз го схващам като един проект, който беше реализиран, който във времето остави своите следи, но и своето значение, защото изложбата „Градът?“ в София де факто беше първата изложба на концептуално изкуство, на концептуален проект в България. Така че да, има много елементи, които могат да бъдат коментирани и припомнени.
Разбирате, че бих искала да ви насоча към историческата дистанция и днешния прочит. Един незавършен разговор има за свободата в българското изкуство. Може би сте го започнали тогава. Завършен ли е? Или разговорът влезе в музея и приключи?
Според мен не е въпрос на начало и край. Свободата изобщо е категория на личната реакция. Група „Градът“ и нещата, които направиха и преди, и по-късно, точно доказаха, че свободата е вътре в човека. Тя не е нещо, което е дадено, или нещо, което се извоюва или защитава. Или имаш свобода и си позволяваш свобода, или нямаш. Така че този разговор няма нито начало, нито край.
А как изглежда тогавашната радикалност през погледа на днешния ни естетически и социален контекст?
Не знам. Не знам как изглежда. Аз не мога да говоря от името на днешния естетически и социален контекст.
Защо? Вие сте част от него.
Не знам дали съм част от него. От една страна, много се спекулира с тези понятия. От друга страна, онова, което се обявява за такъв контекст, много често е фалшиво. Или хората, които се нагърбват с тази отговорност, не са тези, нямат това право.
А другото нещо е, че тази радикализация на мен много ми приличаше и ми прилича на онова, което се случи в Съветския съюз в началото на 90-те години, когато изведнъж целият свят повярва, че Русия постепенно става една нормална държава с демократично управление, изградена на демократични принципи, както трябваше да бъде и както беше заложено по времето на Елцин. А сега Русия е една от най-ретроградните диктатури, макар че официално не се говори за комунизъм или за съветска власт.
По тази причина и радикализацията у нас тогава, която тръгна в една любопитна посока, постепенно се превърна в друг тип стагнация на художествената сцена. И това, което се вижда и което се произвежда в момента като качество, е на много жалко ниво, защото отново се стига дотам, че художествената сцена е някаква провинциална ниша на световното изкуство. И всичко онова, което се обявява или не се обявява, или пък е фактор в това, което се показва по галериите, е доста тъжно.
А защо автори, които са имали много ярък радикален жест, после стават живописци?
Защото целият проект беше изграден изцяло на този постулат. Това бяха художници, които вече имаха своята стилистика и своето място сред най-младите. Андрей Даниел беше направил вече две големи изложби, за него се пишеше, Греди Асса беше познат, Недко Солаков беше познат вече с живописта си. Всъщност въобще не става дума за това, че тази група или тези хора са направили нещо радикално в рамките на няколко години и след това са се върнали обратно към конвенционалното. Няма такова нещо.
Идеята беше, че като група „Градът“ има една цел, една физиономия, една стилистика на тези постмодерни или пък конвенционални, или акционистки неща, които осъществи. А всеки от отделните художници си имаше биография, която започва отпреди и продължава след формалния край на група „Градът“.
И точно такава е и основната идея на настоящия проект в Градската галерия на Варна. Всъщност голямата ретроспективна изложба, която се казваше „Група Градът – 30 години по-късно“, беше показана в София, в Галерия „Академия“, през 2019 г. И тя беше като един преглед с елементи от някогашните акции и неща, които в този стил бяха направени специално за нея от художниците като група „Градът“, а не като отделни автори.
Изложбата във Варна показва творби от тези автори, избрани за участие, които са от периода около или преди създаването на група „Градът“. Така че идеята на художника живописец у всеки един от тях, която е била заложена преди и продължава след това, е част от генезиса, от развитието на всеки един персонален стил.
В случая Недко Солаков е представен с десетина живописни работи, това е част от нещо, което той самият определя като личен проект: „Как съм можел да рисувам някога?“. Защото след това той става международно известен тъкмо със своите концептуални произведения от най-различен тип.
Иначе чистата живопис е нещо, което е не само като първата любов – то е онова, без чието овладяване майсторът никога не може да стане майстор. Не можеш да станеш голям музикант, ако преди това не се научиш да използваш нотната таблица или пък нямаш майсторско владеене на съответния инструмент. А в случая инструментът за всеки един от тях са били или продължават да бъдат платното и четката.
Всеки един започна и повечето продължиха като класически живописци, защото класическата живопис е онова, без което историята на изкуството не само нямаше да съществува, но няма да има и бъдеще.
Живописта не може да бъде заменена окончателно, завинаги от всякакви други радикални форми. Радикалните форми я подпомагат. Радикалните жестове я развиват, вкарват я в по-високи интелектуални или психологически състояния, но те не я заместват.
Така че тази изложба показва начина, по който тези прочути днес автори, вече около 70-годишни, са започнали и как онези от тях, които все още са сред нас, продължават и днес да бъдат и значими художници, и класически живописци.
Група „Градът“ продължава ли да се среща по някакъв начин? Действаща група ли е, или вече говорим само за музеен проект?
Не е музеен проект. Не е и действаща в този смисъл. По-голямата част от групата си останахме близки приятели и колеги, които в даден момент се срещаха и се срещат в най-различна форма. Съвсем неотдавна, може би пет години преди да почине Андрей Даниел, направихме много хубав пленер заедно в арт центъра на Вихрони Попнеделев в село Долно Камарци, където участваха и Вихрони, и Андрей, и Греди, и аз.
Така че група „Градът“ е по-скоро една идея за колегиално и лично приятелство, която от повечето хора беше и продължава да бъде спазвана и е нещо много важно в психологически и в артистичен план. В никакъв случай не бих казал, че група „Градът“ вече не съществува, че е част от миналото. Докато е жив поне един от тази група, тя ще продължава да бъде част от действителността. А предполагам, че и след нас ще продължи да бъде част от действителността на историята на изкуството и на случванията в тази страна от 80-те години нататък, през следващите няколко десетилетия, до началото на XXI век.
Нека накрая да погледнем към различните поколения. Нашето поколение е било свидетел на много от проявите на групата и знае какво представляваха вашите жестове в тогавашния контекст. Но как да предадем това на 40-, 30-, 20-годишните? Какво бихте искали те да разберат, когато влязат в тази изложба? И да влязат ли?
Влизането в една изложба винаги е личен избор. Историята на изкуството и въобще историята на случванията е важна затова, защото всеки би могъл, ако желае, да се върне и да погледне назад, да направи сравнение. Един творец, дори едно поколение творци, ако не прави сравненията, които са му нужни – не само като еталон, който да бъде следван, но сравнение по отношение на това: „Къде съм аз? Къде се намираме ние? Какво правим в този момент? Защо даден момент е бил важен? Този момент важен ли е все още, или би могъл да стане важен?“…
Затова колко души ще влязат в тази изложба и какъв интерес ще имат – това зависи от много други фактори. И започва с информацията, която ще бъде поднесена.
Но това не е някакъв акт на носталгия, не е някакъв акт на гордост или пък на самохвалство. Това е част от художествения процес, който не може да съществува без миналото си. Той винаги стъпва на нещо – и стъпва, дори когато нещото му е противопоставено, или пък ти се противопоставяш. Защото онова, което тогава сме правили или пък в което аз съм участвал, е било някаква форма на противопоставяне, на търсене не точно на алтернатива, но на онази стъпка, която развива – по една голяма стълба или пътека, която води нанякъде.
Разбира се, бих се радвал, ако сегашното или някои от следващите поколения продължат да правят такива радикални стъпки, с които да търсят и да намират нещо. Проблемът е, че аз в момента не мога да усетя, че нещо се търси, а още по-малко – че нещо се намира.
Да завършим с това как се вписва представянето на група „Градът“ във форума „Изкуството като противодействие“?
Много съм благодарен за поканата, която беше изненадваща, но от друга страна, това се оказва част от политиката на Градската художествена галерия във Варна, която представя отделните групи, появили се след „Градът“ – група „Ръб“, XXL и не само тях. По този начин се затваря изследователската линия на изложбите, които представят най-различни форми на изкуството като противодействие. Ако изкуството не е противодействие, то много бързо престава да има значение. А само онова изкуство, което има значение, е истинско изкуство.
