На кино преди 120 години

Изпроводен от американския филмов продуцент Чарлс Ърбан, през октомври 1903 г. в България пристига английският кинооператор Чарлс Райдър Нобъл, за да отрази Илинденското въстание. Макар и позакъснял, Нобъл си свършва работата, като заснема 17 краткометражни (с времетраене от 1 до 4 минути) чернобели неми хроникално-документални филма, безвъзвратно изгубени по друмищата на времето. Девет от тях (според съдържанието им, съхранено в каталозите на базираната в Лондон „Чарлс Ърбан Трейдинг Къмпани”) запечатват мигове от епилога на Илинденската епопея – пет са инсценировки на „бойни действия” на някои от четите, а четири изобразяват бежанската неволя. Други четири представляват „репортажи” от събития, свързани с дейността на българската армия. Една лента бива посветена на откриването на ХІІІ обикновено народно събрание в София (2 ноември), останалите три „картини” са етнографски. Така британецът става кинооператорът, осъществил най-ранната поредица от „движещи се изображения” у нас.

Завръщане в София

На 9 февруари 1904 г.[1] Чарлс Нобъл се появява повторно в българската столица, където осъществява поне шест кинопрожекции – на 13 февруари (петък) „пред представителите на столичния печат” в „един салон на хотел „Ориент”, където навярно е бил отседнал заедно с апаратурата си; на 22 и 25 февруари в големия салон на Военния клуб – дома на столичното офицерство; на 1 и 3 март в голямата зала на просветното дружество „Славянска беседа” (духовното средище на софийската интелигенция) и на 8 март в цирк-театр „България”, побиращ „до 1300 души зрители” и разположен на мястото, където днес се издигат софийските Централни хали. Сред прожектираните филми, „снети из целия свят”, са и тези, заснети лично от него предишната година у нас и наречени „кинематограми” от българската преса.

Из провинцията

На 13 март Чарлс Нобъл започва своята обиколка из страната, но намеренията му да стори това биват оповестени от софийския в. „Дневник” месец по-рано – на 14.ІІ.1904 г. Всекидневникът дори обявява предстоящия маршрут: „Вратца, Плевен, през Сомовит – Видин, Лом, Оряхово, Свищов, Силистра, Русе, Търново, Разград, Шумен, Варна, Бургаз и по южната линия всички градове край железницата” (№ 641, 14.ІІІ.1904).

Днес се знае (също от печата), че той със сигурност е посетил северозападните български градове Враца (където на 14 и 16 март дава своите представления) и Видин (с 16 000 жители по онова време), където в края на месеца „се бави няколко дена”, показвайки „важни европейски случки” и „македонската неволя” по време на двете прожекции, осъществени на 29 март (понеделник) – дневна („матине”) от 16.00 ч. и вечерна.

Забавянето във Видин е било навярно предизвикано не толкова от деловите ангажименти на пътуващия кинематографчия, колкото от изключително топлия прием, оказан му от „по първите видински граждани” (кмета, коменданта на местната дивизия, председателя на окръжния съд). „Те не искаха току така да го пуснат – пише тамошният кореспондент на „Дневник” (№ 655) – та уредиха [на 1 април] в негова чест банкет в локала на хотел „Булевард”. На банкета с повече от 30 куверта, присътствуваха всички официални лица на града, някои адвокати и др. През време на банкета бяха държани тостове от градския кмет, благодарност за английския народ, от Н. Панова, възторжена и топла благодарност към гражданите на Албион, които винаги чистосърдечно съ имали присърдце каузата на македонския роб. Г. Нобл благодари разчувствувано и прочете едно писмо на 82 годишната си майка, която го увещава да не ходи в Далечния Изток, а да седи в Балканите, гдето той може да бъде по-полезен, още повече, че макед. народ има нужда от защитници и приятели”. Късно през нощта (вече на 2 април) веселието се пренася на пристанището, откъдето Нобъл отпътува за Лом – с австрийски параход, „доволен и пълен с най-хубави спомени”.

В Пловдив

Сетне съобщенията относно обиколката на Нобъл из татковината ни секват и следите му се изгубват – до деня на неговата поява в Пловдив (17 юни, четвъртък), предизвестена пет дни по-рано от тамошния в. „Пловдив” (№ 1250). Изобилната информация, поднесена от изданието, не подминава и маршрута на пришълеца: „Цели три месеци вече минават откак г. Noble е в обиколка низ България; посетил е и е представлявал в градовете: София, Врат­ца, Пле­вен, Ви­дин, Лом, Сви­щов, Руссе, В.-Тър­но­во, Г. Оря­хо­вица, Шу­мен, Раз­г­рад, Вар­на, Бур­гас, Ям­бол, Сливен, Ста­ра-За­го­ра и Казанлък. На всякъде е бил посрещнат симпатично и представленията му съ имали бляскав успех”.

В същия брой, но в друго (по-кратичко) обявление, „Плов­див” споменава нещо важно: „Учим ся, че г-н Но­бл имал голямо же­ла­ние, ка­то дой­де в Плов­див, да въс­п­ро­из­ве­де пред своя ки­не­ма­тог­ра­фи­чески апа­рат сва­ля­ние­то на Ге­не­рал-Гу­бер­на­то­ра на Ис­точ­на Ру­ме­лия и прогласяванието на съ­е­ди­не­ни­е­то. За та­зи цел съ­зак­лят­ни­ци­те ще бъ­дат по­ка­не­ни да ся явят в Плов­див с то­га­ваш­ни­те си об­лек­ла”.

Оказва се, че през 1904 г. Чарлс Нобъл не само е „представлявал” разни „кинематограми” в посетените от него български градове, но и е „имал голямо желание” да заснеме поне един филм у нас. И то не какъв да е, а игрален! Неговият киноапарат – марка „Биоскоп”, патентована от Чарлс Ърбан, е бил и прожекционен, и снимачен, позволявал е (след замяната на някои части) извършването и на двата процеса. Оказва се, че не само е имал такова намерение, но и го е осъществил. Доказателството за това изскача от софийската преса, след като на 6 юли англичанинът се завръща в столицата, нереализирал инициативата си да „възкреси” Съединението от 1885 г.

Отново в София

Нобъл не успява да реализира „инсценирана хроника” край Марица, но пък смогва да завърти манивелата на своя биоскоп покрай Искъра – акт, за който свидетелстват няколкото реда, поместени на 24 юли във в. „Вечерна поща” и озаглавени „Англ[ийски]. асистенти на военната прогулка”: „При завчерашната военна прогулка до Горубляне са присътствували покрай другите: ан­глийското военно аташе, арти­лерийския полковник Дикенс и кореспондента на в. „Daily Chronicle”, Сър Нобл, който е направил много снимки за кинематограф от нашата армия, маневрирующа покрай Искъра”. Всъщност, информация за „прогулката” пръв предлага „Дневник” (на 21 юли), уточнявайки датата на събитието и удостоверявайки участието на ген. Михаил Савов в него: „Днес рано частите от софийския гарнизон направиха една военна разходка до селото Горубляне, за гдето замина и воения министр. Войниците се завърнаха в града в 7 ч. вечерта”.

Оказва се, че на 20 юли 1904 г. (вторник) военният министър на България, английското военно аташе у нас Дикенс (Дикен, Дюкен) и цивилният Чарлс Нобъл участват заедно във военна „прогулка” („разходка”) до Горубляне, по време на която кинооператорът заснема „частите от софийския гарнизон”, маневриращи покрай река Искър.

На 1 август (неделя) той прави същото, като този път фиксира със своята камера „поездка на столичната по­лиция”. „Днес – известява на 2 август „Вечерна поща”, – всичката столична конна полицейска стража, на чело на градоначалника г. Хр. Басмаджиев и приставите, на­прави поездка към четвъртия километр по шосето за Пазарджик, където г. Чарлс Райдър Нобл, специален военен кореспондент на „Дейли Кроникл”, направи няколко кинематографически снимки от различни движения и положе­ния на стражата. Той е снел сцени от стражата при разни алюри, в дясно по един, по два, по отделения, и на групи представляющи бивак. След свършванието на снимките, градоначалника г. Хр. Басмаджиев е дал в чест на г. Нобл закуска в градината на Ханчето, където съ присътствували и всичките участвующи в поездката пристави”.

Това е последното съобщение в печата, отнасящо се до Чарлс Нобъл и фиксиращо най-вероятно края на пребиваването му в България. Защото след като показва обновения си репертоар на 28 юли (сряда) от 21.30 ч. в големия салон на Военния клуб, той си тръгва от България, за да не се завърне никога повече в нея.

Изненадите в каталога от 1905 г.

През февруари 1905 в Лондон излиза от печат поредният каталог на Ърбановата компания – „The Charles Urban Trading Co., Ltd. Catalogue, February 1905”. Върху 8 от неговите страници (158–165) са представени (с каталожен номер, заглавие, анотация и дължина във футове) цели 38 филма, обединени в самостоятелен тематичен раздел, озаглавен „България и Македония”. За да няма недоразумения относно авторството им, още в първия ред е посочено недвусмислено, че всички те са заснети от Чарлс Нобъл – „Photographs by C. Rider Noble”. Седемнадесет (17) от заглавията са вече познати от предишния каталог и представляват продукцията от 1903 г.

Голямата изненада обаче изскача от втората половина на раздела, ширнала се върху четири страници – от 162 до 165, където бива изложена информацията за останалите 21 хроникално-документални филма, номерирани от № 1358 до № 1369  (12 броя) и от № 1440 до № 1448 (9 броя). Нито едно от техните заглавия, за разлика от тези на 17-те им предшественика, не бива споменато до този момент (февруари 1905) както в британската, така и в българската преса.

Оказва се, че операторските изяви на Чарлс Нобъл през 1904 г. в България не са се ограничили само с осъществяването на кадри от горублянската „военна прогулка” и полицейската „поездка”. Оказва се, че в 7 от посетените от него поне 17 български селища той е смогнал да „биоскопира” 21 филма! И то не толкова в самите градове, колкото в околностите им: Русе, Велико Търново, Шумен, Бургас, Стара Загора, Казанлък и София. В този ред на мисли, изненадва фактът, че сред тази „седморка” не попадат визуално атрактивни административни центрове като старинния Пловдив, пристанищния Варна и Русе (Малката Виена)!

Етнографските филми
Сватбено тържество в русенското село Басарбово

В началото на своята обиколка из България Чарлс Нобъл посещава Враца и Видин, откъдето отплава за Лом – с австрийски параход. Продължавайки пътуването си по течението на река Дунав, той ще да е стигнал до Русе, подминавайки транзит пристанищата Оряхово и Сомовит, предварително обявени от в. „Дневник” като спирки в бъдещия му маршрут, но непосочени на 12 юни от в. „Пловдив” като пунктове, посетени от англичанина. Изданието от града под тепетата не споменава и наименованието Русе, но то фигурира в каталога на Ърбан от 1905 г. и по-специално в анотацията на репортажа „Български сватбен танц”.

Тъкмо тя указва мястото и на събитието, и на киноснимките: „Тези кадри са осъществени в село Басарбово [погрешно изписано Basabovo], близо до крайдунавския град Русчук. Според обичая всички сватби се правят в неделя. Тъй като и мъжете, и жените работят по нивите си, това е единственият ден за почивка. Събират се селяни от околността и всички те се присъединяват към местния танц, наричан „хоро” [Korah]”.

Така започва тази „народописна” тетралогия, чиято обща дължина от 235 фута я превръща в един приличен по времетраене (4 мин.) и цялостен като драматургия етнографски филм, който си позволявам да озаглавя условно „Сватбено тържество”.

Неговият втори епизод се нарича „Сцени от селски празник” и очевидно е продължение на предишния, за което свидетелства съдържанието му: „След това селяните образуват шествие и тръгват към къщата на младоженеца, а оттам се отправят към дома на булката, която също се присъединява към празненството. После [всички] продължават към църквата, танцувайки и пеейки през целия път, докато булката и младоженецът се държат за ръце”. „Вижда се как новобрачната двойка излиза от църквата и заедно със своите приятели се впуска във вихъра на националния танц” – все така плавно тече разказът, отвеждащ към третата част – „Български селски танц”. За да се стигне логично до финалния сегмент „Типични български селски хубавици”, обрисуващ „четири местни девойки, които си почиват след танца. За тях е истинско удоволствие да танцуват в празничните си дрехи, закичили косите си с цветя. Уловени са в момент на искрено въодушевление от приключилия възбуждащ танц”.

От цитираните текстове става ясно, че и четирите епизода са заснети на едно и също място – в село Басарбово, разположено близо до Русе (днес квартал на града) в поречието на река Русенски Лом, а и по едно и също време. Кога точно е трудно да се каже, но вероятно това е станало след гостуването на Нобъл във Видин и Лом, ако е слязъл там от парахода.

Сватбеното тържество в Басарбово очевидно е очаровало оператора, защото той го онагледява (на с. 163) с фотография, изобразяваща жени в народни носии, които танцуват около мъж, свирещ на музикален инструмент, приличащ на кавал.

Турци пушат на наргиле, но къде?

Единият от тези, охарактеризирани като етнографски или етноложски филми (при цялата условност на определението), е „Турци, пушещи на наргиле”. „Всекидневен обичай, съпровождащ пиенето на следобедното кафе – започва текстът на съдържанието му. – Използваният тютюн е много силен и се отглежда в Азия. Преди да се сложи в наргилето, той се навлажнява или „измива”, както би могло да се каже, след което голямо количество от него се натъпква в огнището на лулата и отгоре му се поставя нажежен въглен. Пушекът се отвежда в разположен по-ниско съд, пълен с вода, която едновременно и пречиства, и охлажда дима. На турците им доставя голямо удоволствие да слагат череши или ягоди в този съд и когато тютюневият дим преминава през него, те се стремят да задържат колкото се може повече времето, през което плодовете подскачат нагоре-надолу във водата”.

Мястото на снимките за филмчето е незнайно – може да е било реализирано навсякъде из татковината ни, но въпреки това допускам, че то „върви” тематично заедно с басарбовската тетралогия, което, ако се окаже вярно, предполага, че е осъществен по едно и също време с нея, а и на същото (или наблизо намиращо се) място.

Розобер в Долината на розите

През месец май 1904 г. Чарлс Нобъл посещава Стара Загора, откъдето ще да е прескочил до Розовата долина (според в. „Пловдив” Казанлък фигурира сред градовете, посетени от англичанина при неговата „обиколка низ България”). Така кракът на пришълеца стъпва в едно от най-красивите кътчета на земята, а камерата му смогва да заснеме там репортажа „Розобер в Долината на розите”, проследяващ типичната за региона и сезона дейност – ранноутринната беритба на свежите и ароматни цветове на маслодайната роза, варенето им и извличането от тях на безценния екстракт. „Казанлъшката долина, където се дестилира „розово масло” – посочва мястото самата анотацията. – Великолепна поредица [от кадри], представящи селянките, сновящи сред розовите градини, понесли големи кошници, които пълнят с цветове и ги носят до дестилаторите и т. н. Разкошен филм”. Ухаещ на гюл – бих допълнил поетично.

Панорама на Търновския пролом

Сред „великолепната седморка” на българските градове, в които Чарлс Нобъл успява да заснеме кинокадри със своя биоскоп, достойно място заема и престолнината на Второто ни царство. За това свидетелства отново каталогът от 1905 – в 6 реда (толкова са в оригинала), които гласят: „Железопътна панорама на Търновския пролом. Тези снимки разкриват колко красива е в действителност живописната Търновска долина, [проследявайки] пътя, водещ към древната и историческата столица на България, построена всъщност във формата на конска подкова върху планинския склон, чиито разположени терасовидно къщи се издигат на стотици футове над речното корито”.

Описаните кадри, разкриващи хубостите на Търновската долина, са осъществени (най-вероятно за пръв път у нас) от движещ се влак. Това е напълно възможно – железопътната линия Русе–Търново функционира от 1900 г. Допускам, че Чарлс Нобъл е дошъл от север, поради факта, че и в двете съобщения – първото, маркиращо предстоящия, а второто – вече осъществения от него през пролетта на 1904 г. маршрут, топонимът Русе бива последван от наименованието Търново. Ето защо е логично да се предположи, че след като си е свършил работата в околностите на Русе, англичанинът се е упътил към географския център на България, прекосил е Дунавската равнина и е навлязъл в криволичещото и живописно дефиле на река Янтра. Операторът очевидно не е останал равнодушен към смайващата гледка, извадил е своята кинокамера и навярно през прозореца на вагона е заснел няколко панорамни кадъра, впоследствие слепени (монтирани) в едно цяло.

Благодарение на този епизод Чарлс Райдър Нобъл става първият кинооператор, запечатал уникалния облик на Търново. Той е и кинематографистът, осъществил (най-рано по българските земи) киноснимки (панорамни) от движещо се превозно средство (в случая – влак), прилагайки хитроумния професионален похват, известен като „травелинг”, „фарт” или „доли”. „Кадрите, заснети от движещ се влак, понякога наричани „призрачна езда” („phantom rides”) – пише английският киноисторик Стивън Ботомър, – са едни от най-популярните в периода на ранното кино. Този вид снимки се осъществяват посредством камера, която операторът поставя в предната част на влака, понякога върху самата скара на локомотива или върху специално конструирана платформа. Нобъл използва този прийом при заснемането на няколко впечатляващи пейзажа, пътувайки по железопътната линия, прекосяваща Андите”.

Дали той е приложил изключително ефектния и зрелищен способ за пръв път в своята кариера тъкмо в Търновската клисура? Ако е било така, излиза, че именно в България той е натрупал опит в „призрачната езда”, който впоследствие (през 1905 г.) му е помогнал и в Южна Америка.

За качествата на „търновския” филм, а и за потенциала му да предизвиква интерес сред публиката говори фактът, че в същия каталог той бива включен – под същия номер, със същия метраж, но под леко попроменено заглавие в тематичния раздел „Романтиката на железницата”, изграден от кинокадри, заснети по целия свят и показващи влакове – пътнически, товарни, експресни и дори електрически, локомотиви и вагони, гари, тунели, мостове, плетеници от стоманени релси… „Търново е едно от най-живописните сурови места на континента, разположено сред планинската твърд на Балканите – уверява анотацията на „С влак през Търновския пролом”. – По-рано градът е бил седалище на българското правителство, а сега е предопределен да се превърне в едно от местата за поклонение на туристите, които непрекъснато търсят преживявания сред нова обстановка. Такава те ще намерят в Търново, оставащ засега скрит в „дивата” Европа”.

Бургаското пристанище

От Търново Чарлс Нобъл потегля най-вероятно към Шумен, а след това и към Варна. За съжаление, в морската ни столица той не осъществява кинематографична дейност – поне няма съхранени свидетелства за това. Все пак придвижването му по крайбрежната линия дава резултати – в Бургас англичанинът реализира не един, а два филма, фигуриращи в каталога под две различни номерации – № 1368 и № 1369, но с едно и също заглавие – „Търговия със зърно на Бургаското пристанище”. В случая най-вероятно става въпрос за цялостен репортаж, заснет по едно и също време и на едно и също място, ала впоследствие с комерсиална цел разделен на две части. Първата „серия”, чиято дължина е 50 фута, показва уелския товарен параход „Маргарет Джонс”. „Интересно е да се знае – информира анотацията, – че от това пристанище постоянно се изпращат по море големи количества зърно за тази страна [Уелс], както и за други части на света. Бургас [Bulgas] е едно от само двете пристанища, притежавани от България, и този филм показва какъв странен и старинен турски град е той, видян от борда на кораба. От панорамата [също така] ясно се вижда огромното количество зърно, чакащо на кея да бъде натоварено”.

Макар и втората част на репортажа да е три пъти по дълга, съдържанието й бива предадено по-накратко: „Усилена работа [кипи] на парахода „Маргарет Джонс”. Видно е как житото се пренася в чували и се изсипва в трюма [на кораба] предимно от турски работници. Особено интересно е да се види колко бързо тези мъже тичат по талпите, носейки своя товар”.

Според инж. Иван Алексиев, отличен познавач на морската история и дългогодишен изследовател в областта на морската наука и техника, корабоплаването и корабостроенето, това е „първият български морски обект, който се появява на киноекран”. Той е особено ценен и поради факта, че „документира състоянието на бургаското пристанище и организацията на товарните работи в него само пет-шест месеца след официалното му откриване на 18 май 1903”. „Прави впечатление – подчертава Алексиев в своя морско-исторически прочит на филма – учудването на представителя на една от най-големите морски сили в света, че българските пристанищни работници имат висока производителност на труда въпреки липсата на претоварна техника”.

Със съвременен пристан Бургас се сдобива на споменатата дата (било е неделя), когато след 8-годишно строителство тържествено (в присъствието на официални лица и лично на княз Фердинанд I) бива открито обновеното пристанище. То предлага и на товарните, и на пътническите кораби три кейови стени, чийто общ фронт е 590 м, акватория с площ от 60 хектара и дълбочина 24 фута (7.3 м). Механизирана е и част от товаро-разтоварната дейност, извършвана дотогава изцяло от докерите, които върху самари, поставяни на гърбовете им, пренасяли товарите по пружиниращите под краката им наклонени рампи, свързващи кея с кораба.

Самият „Маргарет Джонс” е кораб с прилична големина и интересна съдба. При спускането си на вода през януари 1893 е бил собственост на морска транспортна компания от Кардиф. Именуван е на първата жена, осъдена като вещица в Нова Англия (1648), но след 1913 г. е преименуван. До 1934 г., когато бива нарязан за скрап, плава под общо пет имена.

Милитаристичната дузина

От заснетите през 1904 г. у нас 21 филма дванадесет (12) са военни, посветени на българската армия (57% от всичките).

Край Шуменската крепост

Два от тях „се раждат” в Шумен – град, който в. „Дневник” предполага, че Нобъл „ще посети” след пребиваването си във Велико Търново: Разград, Шумен, Варна и Бургас, а в. „Плов­див” уверява, че след Търново англичанинът вече е „посетил” Горна Оря­хо­вица, Шумен, Разград, Вар­на и Бургас.

Със своите 25 000 жители в началото на XX век Шумен е петият по брой на населението град в България (след София, Пловдив, Русе и Варна) – административен, стопански, търговски, но най-вече военен център, гарнизонно седалище, където квартирува Четвърта пехотна преславска дивизия, наричана още „Желязната”.

Чарлс Нобъл пристига в Шумен навярно с влака от Търново – тогавашната българска преса недоволства от качеството на новопостроената железница Плевен–Търново–Шумен, но въпреки това през 1904 г. тя функционира успешно. Там той заснема хрониките „Обучение на новобранци в Шуменския гарнизон” и „Маневри на 5-а батарея от българската артилерия, разположена в района на Шумен”.

Първата показва „високото съвършенство, което тези млади войници са постигнали само след двумесечно обучение. Използването на щика и настъплението са добре демонстрирани посредством атака срещу чучела, представляващи врага”. Англичанинът най-вероятно е шетал из плацовете на шуменските казарми към края на април или в началото на май – два месеца и половина след като в „редовете на войската” биват извънредно свикани новобранците, които обаче официално стават „войници”, чак след като полагат „установената от закона клетва за вярност на Короната и Отечеството” – пояснява в. „Нов век” на 10 май, когато публикува съобщението „Войнишка клетва”.

Посредством втората „кинематограма” Нобъл доказва, че от обектива на неговия биоскоп не са убягнали и действията на гордостта на Шуменската крепост – нейната артилерия. В анотацията и на този репортаж не са спестени суперлативите за нашите войници, чието „отношение към изпълнението на упражненията, боравене с ръчно оръжие и твърдо поведение” може „да бъде сравнено най-добронамерено с това на някои от елитните войскови формирования на Великите сили”. В случая за „маневри” не би могло и дума да става – кадрите отразяват артилерийско учение, състояло се в първите дни на месец май край Шумен. Още на 5 май в. „Свободно слово” известява, че „според една циркулярна заповед на военния министр, войсковите части, за пръв път след 8 год., ще излязат на лагер в местата на постоянните им квартирувания”.

Покрай двата шуменски военни репортажа в каталога се появяват две илюстрации. Тази на с. 164 показва на преден план мъж във военна униформа, надписът под който уверява, че това е „Генерал Велчев, командирът на Шуменския гарнизон”. Фотографията, украсяваща с. 165 и изобразяваща многобройна група военни – около 90 души, застанали прави на стълбището пред входа на масивно здание (градския Военен клуб), също е придружена от надпис: „Български офицери от Шуменския гарнизон, най-големия и най-значимия в България”.

В Стара Загора и региона

Освен сезон за правене на кинематографически снимки лятото се оказва и време за военнополеви занятия. Това се потвърждават и от заглавието на един от двата филма, които Чарлс Нобъл „биоскопира” под Аязмото – „Пехотинска столова във военнополеви лагер (района на Стара Загора)”, чиято дължина е 100 фута (30 м.), които при тогавашната „кинематографична” скорост от 16 кадъра за секунда са се прожектирали върху екрана за малко повече от 1 минута и половина. Съдържанието му пък свидетелства за тогавашния солдатски бит: „В първия епизод дежурните по столова войници изнасят големи медни казани от кухнята и ги поставят върху грубо сковани маси. След това виждаме пристигащите мъже, всеки от които обръща лицето си на изток. Гологлави, те изпяват или изричат своята молитва под командата на техния офицер. След молитвата изваждат лъжиците си, които носят затъкнати в кончовите на високите си ботуши. Всеки меден казан побира храна за осем души. Забавно е да се наблюдава как войниците се нахвърлят върху вкусните късчета. Вечерята приключва и те се завръщат към задълженията си”.

Макар никъде в текста да не бива споменато наименованието на военната единица, може да се предположи, че в случая става дума за Осма пехотна тунджанска дивизия, известна и като „Старозагорска”. Нейният командир полковник Иван Сарафов (1856–1935) извежда на летен лагер своята войскова част дни след 29 май в района на нейното „гарнизонно място”. „Днес Балканския полк замина на лагер около чанакчийските бани, гдето ще се срещне и с казанлъшкия полк [23-ти пехотен Шипченски с щаб в Казанлък], и заедно ще прекарат лагерния сезон в „розовата долина” – известява на 1 юни в. „Вечерна поща”.

От същата дата започва разместване на въоръжените ни сили, което не подминава и „тунджанци”. Според „новата войскова дислокация” част от дивизията е преименувана на „Шейновски полк”, който „ще квартирува за напред” в Търново Сеймен (днешния град Марица). Ето защо полкът заминава „временно за Хасково на лагер”, след който „щял да се завърне на новото си местопребивание”. „По тоя случай – уверява същият брой (№ 1024) на „Вечерна поща”, – по инициатива на тукашния дивизионен началник г. Сарафов, офицерите от балканския полк направиха братско изпращане на досегашните си другари, като им дадоха изпращална вечеря. Шейновския полк тръгна за Хасково в най голямо разположение духа на войниците, изпратен от войниците на Балканския полк, на чело на дивизионния началник и всички офицери”.

Тази „изпращална вечеря” ще да е станала поводът за заснемането на втората лента, озаглавена „Градинско увеселение на военни”. „То се провежда в офицерския клуб в Стара Загора – започва анотацията в каталога – в присъствието и под патронажа на командващия гарнизона генерал-майор Велчев [Veltcheff], един от най-изтъкнатите български офицери. Може да се види чудесен портрет на този офицер с неговия щаб”.

Вълко Велчев (1859–1935) е един от малцината българи, чиито имена биват споменати в каталозите на „Чарлс Ърбан Трейдинг Къмпани” като участници във филмите, осъществени от Нобъл у нас, редом се тези на княз Фердинанд І, генералите Михаил Савов и Иван Цончев, македонския войвода Иванчо Гевгелийски (Иван Христов Орджанов)… През лятото на 1904 г. обаче генералът не е „командващия гарнизона” в Стара Загора, а ръководи (от 1902) Четвърта пехотна преславска дивизия, чието седалище е в Шумен. Чак през 1908 г. той оглавява Осма пехотна тунджанска дивизия, заменяйки на този пост Иван Сарафов. Но пък ген. Велчев е родом от Стара Загора, той е съгражданин, връстник (почти), съвипускник и боен другар от Сръбско-българската война на тогавашния военен министър Михаил Савов. Така че е напълно възможно ген. Велчев да е присъствал на „изпращалната вечеря” и като заралия, и като представител на министъра, който по това време отсъства от страната, и като началник на югоизточния отряд от войскови подразделения (сред които са и „тунджанци”), определени да участват в маневрите край Попово, проведени от 22 до 25 септември…

Празненството в града на липите ще да е направило силно впечатление на пришълеца, защото в каталога бива поместена (на с. 162) илюстрираща филмчето фотография (за което свидетелства еднаквата номерация – 1359), на която се виждат двадесетина военни в бели летни униформи, насядали върху столове, разположени около няколко маси. Текстът към нея гласи: „Градинско увеселение на български офицери в Стара Загора”.

Така Втора бригада (включваща 12-и Балкански и 23-ти Шипченски полкове) на Осма пехотна тунджанска дивизия се съсредоточава „около” Чанакчийските бани, за да прекара „лагерния сезон” в „розовата долина”. Тъкмо там (в околностите на днешното село Ягода) и тъкмо тогава (от края на месец май до 17 юни, когато Нобъл пристига в Пловдив) операторът ще да е сътворил филма „Пехотинска столова във военнополеви лагер (района на Стара Загора)”.

Българската кавалерия

„Кавалерията е една от най-опитните съставни части на Българската армия” – уверява Ърбановият каталог, сякаш не е комерческа брошура, предназначена да рекламира евтина целулоидна стока, а сериозно специализирано военно издание. Търговците на филми обаче не само формулират на думи своята теза, но и я защитават аргументирано, като предлагат на пазара цели пет заглавия, вглеждащи се в бита на българската конница.

„Това са офицерите от 2-ри кавалерийски полк – твърди анотацията на първия филм, озаглавен „Български конници, спускащи се по склона на планината и преминаващи планински поток”, – а кадрите показват по най-убедителен начин колко добре са обучени конете и с каква увереност офицерите държат поводите им. След спускането те прекосяват поток по един изключително вълнуващ начин”.

С едно изречение е предадено съдържанието и на „Обучение с кавалерийски коне”: „подофицери показват на млад кавалерист как да се качва и слиза от коня при затруднение”, и на „Българска конна жандармерия на поход”: „Походът на този полк е приятна гледка, а стойката и точността на мъжете говорят много за високото обучение, през което са преминали хората и конете”. Същият сюжет предлага и „Кавалерия на поход”: „Този филм показва как кавалеристи преминават пред камерата в строен ред. Превъзходна военна снимка”. Като „прекрасен” пък е охарактеризиран „1-ви кавалерийски полк по време на учение”, показващ (за 2 минути и половина) един „мощен и добре командван отряд”.

Анотациите на тези „кавалерийски филми” са написани не само от фанатичен последовател на лаконизма, но и от параноичен „цензор”, непропуснал към идното дори бит информация, отнасяща се за времето и мястото на тяхното заснемане. Въпреки това се знае, че споменатият Втори кавалерийски полк, известен и като „Втори конен на Н. В. Полк”, квартирува (включително и през 1904 г.) в Лом и поради това бива наричан още Втори Ломски конен полк. Дали след като е отпътувал от Видин в първите часове на 2 април с австрийския параход, Чарлс Нобъл не е стъпил на другия ден върху Ломския бряг? Дали при обиколката му из страната малкият крайдунавски град не се е оказал първия, в който операторът е извадил от калъфа своя биоскоп и е направил с него описаните превъзходни и прекрасни военни снимки? Или цялата кавалерийска поредица е била заснета от него на 20 юли в рамките на споменатата „военна прогулка до Горубляне”? Или на 1 август, когато „всичката столична конна полицейска стража” осъществява „поездка”, в която участва и Нобъл, който успява да направи „няколко кинематографически снимки от различни движения и положения”, запечатвайки както „сцени от стражата при разни алюри”, така и ездата на полицаите „в дясно по един, по два, по отделения”.

Софийският гарнизон

Оказва се, че направените на 20 юли 1904 г. от Чарлс Нобъл „снимки за кинематограф от нашата армия, маневрирующа покрай Искъра”, споменати от в. „Вечерна поща”, са послужили за създаването на цели три „кинематограми”. Оказва се, че англичанинът не е подминал изявите на Софийския гарнизон, че не е забравил своя любим персонаж – ген. Михаил Савов. В каталога на „Чарлс Ърбан Трейдинг Къмпани” от 1905 г. заглавията на трите ленти не са подредени хронологично, но аз ще си позволя да го направя.

„Пехотинците от Софийския гарнизон в поход” е охарактеризиран като „интересен филм”, показващ как „мъжете [пехотинците] се подготвят, за да вземат участие в големи полеви маневри из Софийския регион. Физически те изглеждат великолепно и по всичко личи, че се наслаждават изцяло от трудностите на продължителния поход”.

В „Българска пехота, артилерия и кавалерия” според анотацията „се вижда маршът на обединените войски, тъкмо преди да започнат учебните сражения и полевите маневри из Софийския регион. Лесно може да се забележи, че те [мъжете] са направени от подходящ материал”.

Филмът, озаглавен „Военният министър генерал Савов [Saroff] се забавлява със своя щаб и гарнизонните офицери [по време] на обяд след голямо сутрешно учение”, представлява „добър портрет на генерала, произнасящ своята реч, след която всички офицери се впускат в националния танц хоро [The Horah]”.

Тази информация изцяло съответства на поднесеното от столичните вестници. „В 11½ часа при с. Горубляне – уверява „Нов век” на 21 юли – ще се даде обяд на войниците и офицерите, след което целия ден ще бъде прекаран в разни игри, песни и хора”. „След свършека на разходката – потвърждава на другия ден „Български търговски вестник”, – в 11½ часа, ще се даде при с. Горубляне обяд на войниците и офицерите, след което целия подир обед ще прекарат в шумни игри, песни и веселия”. „В курията до реката Искър – допълва „Вечерна поща”, – офицерите от всички части имаха трапеза, на която присъствуваше и военния министр. В време на обяда, пиха се наздравици за дългоденствието на върховния вожд на армията, Н. Ц. В. княза; за военния министр, като главен виновник за преустройството и увеличението на армията; за славата и величието на българското войнство и пр.”.

Така с помощта на тогавашния печат днес може да се уточни мястото на снимките за този 75-футов репортаж – село Горубляне, макар че единствено неговата анотация не споменава, че е осъществен в „Софийския регион”.

Въпреки погрешно изписаното име на министъра, тези кратки описания са пропити с уважение, респект и дори преклонение към българската армия. Заявени при това от поданици на империя с вековни традиции във военното дело.

Изброените 12 заглавия навярно са предизвикали интереса на зрителите и са имали финансов успех, защото в по-късните каталози (от 1907–1908 и 1909 г.) те биват обединени в два големи материала, онадсловени „Българската пехота” и „Българската кавалерия и артилерия”, които от своя страна са включени в обособения „Военен раздел” (Military Section). Със своите дължини (410 и 415 фута) и времетраене (от по 7 минути на всеки) двата монтажни филма са били толкова грандиозни (според тогавашните стандарти), че съдържанията им биват предшествано от преамбюли. Едно от уводните и пояснителни изречения в тях обобщава всичко: „Впечатляващи военни обекти, брилянтно заснети и изпълнени с напрегнати моменти”. Друго пък напомня за оказаното на Нобъл съдействието от страна на българската армия, като подчертава личното съпричастие на Михаил Савов към снимачната дейност на англичанина, осъществена „благодарение на любезното разрешение и специалното разпореждане на министъра на войната”.

Дали през лятото на 1904 г. двамата са се видели за последно? Кога точно Нобъл си е тръгнал от България? Къде е отишъл след това? Днес не знаем със сигурност. Знаем само, че името му се превръща в легенда, в неделима и важна част от историята на ранното кино у нас…

[1] Всички дати, отнасящи се за събития във Великобритания (включително и тези, на които са излизали споменатите в публикацията броеве на английските периодични издания), са посочени според валидния по това време там календар – Григорианския (т.нар. нов стил). Докато датите на събитията в България са посочени според валидния по това време в страната ни Юлиански календар (т.нар. стар стил), действал у нас до 31.III.1916 г. Разликата между двата календара е 12 дни през XIX и 13 през XX век.