Девет филма, които белязаха един от най-странните периоди в историята на киното.
Моето, а и поколението на родителите ми, не познава период, в който да са били затворени кината. Епидемията от Covid-19 преобърна наопаки всичко в света на седмото изкуство. Големите компании, чиито приходи паднаха главоломно, бързо решиха да отложат премиерите на най-касовите си поредици поне с година, за да се презастраховат от евентуални финансови загуби. По-адаптивни студия като Universal съзряха възможностите, които пандемията предлага, и пуснаха онлайн най-новите си филми като „Ловът“, „Невидимият“ и „Ема.“ (след кратък престой на екраните през февруари) по десетките платформи Video on Demand (VOD) и почти лишени от конкуренция се радваха на отлична гледаемост. Стрийминг гигантът Netflix логично отбеляза най-силното тримесечие в историята си, задминавайки дори Disney по приходи, като едва ли не половината свят гледа хитовата документална поредица „Кралят на тигрите“. Известни филмови фестивали като тексаският Юг-Югозапад (познат като SXSW) за пръв път се проведоха изцяло онлайн в стрийминг платформата на Amazon Prime Video. На този фестивал впрочем бе излъчен и филмът на Весела Казакова и Мина Милева „Котка в стената“. Положителното в случая е, че киното несъмнено доказа своята устойчивост в екстремни ситуации, а зрителите в последните месеци успяха да си починат от безмилостния поток филми за супергерои.
Не мога да кажа убедено, че през изминалите два месеца гледах само хубави филми. Напротив, както винаги, добрите филми бяха малко, а мнозинството бяха или посредствени, или откровено лоши. Опитах се да подбера по-интересните според мен заглавия, а също така и тези, които най-добре характеризират странните времена, в които живеем.
Вивариум
„Вивариум“ на ирландския режисьор Лоркън Финеган беше един от фаворитите на фестивала в Кан през 2019 г. и от първите филми, които поради епидемията от коронавируса пропуснаха премиерата си на голям екран и бяха показани директно по множеството VOD-платформи в интернет, а малко след това и на BluRay. Още по-интересното е, че тази странна история за принудителната изолация на една двойка, сякаш се оказа съвършената метафора на това, с което се сблъска цялото човечество през март тази година.
Джеси Айзенбърг и Имоджен Путс влизат в ролите на Том и Джема, млада двойка, която попада на изключително изгодна оферта за къща в новопостроен квартал в предградията. Игнорирайки множеството сигнали, че нещата не са съвсем наред, като например смущаващо странния брокер на недвижими имоти или факта, че стотиците къщи в този квартал са абсолютно идентични и оцветени в зелено, след огледа Том и Джема се озовават сами в дом №9. Бързо разбират, че колкото и дълго да шофират, никога не излизат извън пределите на квартала и абсолютно винаги се оказват точно пред дом №9. За капак на всичко, скоро на прага си намират бебе, което расте неестествено бързо и ги имитира до полуда. Те са принудени да се грижат за „зловещия малък мутант“, както го нарича Том, ако искат някога да се измъкнат от този ад.
Заглавието на филма означава изкуствен хабитат, използван за изучаването на животни чрез симулиране на естествената им среда, и би трябвало да ви насочи към това, което се случва с Том и Джема. Спорно е дали тази клаустрофобична и алегорична притча в стила на най-добрите епизоди от „Зоната на здрача“ или „Черното огледало“ има по-дълбоко философско значение. Ако обаче не се съпротивлявате на странния и кошмарен свят, в който ще ви отведе, „Вивариум“ несъмнено ще се запечата в съзнанието ви.
Ловът
Има филми, които придобиват популярност много преди да се появят на екран. Така стана миналата година с „Ловът“, който беше отложен от Universal от септември 2019 г. за пролетта на 2020 г. поради разгорещените дебати в Америка за притежаването на огнестрелно оръжие и масовите стрелби в Дейтън, Охайо и Ел Пасо, Тексас. След като се създаде впечатлението, че едва ли не филмът е спрян или забранен, студиото успя да събуди интереса към него с нетрадиционна маркетингова стратегия.
Сюжетът е остроумна вариация на класиката „Най-опасната игра“, в която група въоръжени до зъби ултралеви либерали преследват за удоволствие дузина „маргинали“ (deplorables е термин, употребен от Хилъри Клинтън, за да назове пренебрежително поддръжниците на Тръмп), които според тях олицетворяват най-лошото от човечеството със своето тесногръдие, ксенофобия, сексизъм и афининитета си към конспиративните теории. Сред актьорите правят впечатление Хилъри Суонк като маниакалната предводителка на ловците от левичарския елит Атина и Бети Гилпин (позната от сериала на Netflix GLOW) като мистериозна дама с военна подготовка, която много бързо се превръща от плячка в ловец.
Режисьорът Крейг Зобел (автор на невероятния независим трилър от 2012 Compliance), виртуозният продуцент Джейсън Блум и сценаристите Деймън Линделоф (създателят на „Останалите“ и „Пазителите“ по HBO) и Ник Кюз по много интелигентен, забавен и хиперболизиран начин показват как в дълбоко разделения политически пейзаж на Америка и двете страни на барикадата могат да бъдат еднакво отблъскващи. „Ловът“ е пълен с катраненочерен хумор, а насилието, макар гротескно и доволно кърваво, напомня повече за Том и Джери или пък за неволите на койота Уили. Фактът, че една толкова умела политическа сатира е замаскирана като среднощен Б-филм, както и яростните реакции на американските критици само показват, че лентата много успешно е успяла да напипа пулса на времето.
Невидимият
Последния път, когато Universal се опита да възкреси на екран класическите си чудовища, се стигна до епичното фиаско „Мумията“ с Том Круз от 2017 г., което почти напълно попари плановете за бъдещи филми с подобна тематика. Новият прочит на литературната класика на Хърбърт Уелс „Невидимият“ обаче разчита на режисьорския талант на австралиеца Лий Уанел, който в тандем с Джеймс Уан създаде изключително успешните хорър поредици „Убийствен пъзел” и „Коварен капан“, а през 2018 г. доказа таланта си с майсторски направения футуристичен трилър „Ъпгрейд“. Зад тази продукция стои и въздесъщият продуцент Джейсън Блум със студиото си Blumhouse, който за пореден път (след „Бягай!“, „На парчета“ и „Паранормална активност“) успява да превърне нискобюджетен филм на ужасите в киносъбитие.
За разлика от предишните екранизации тук фокусът е изместен от жадния за власт учен, който намира начин да стане невидим за околните, върху друг образ – жената, която се опитва да се спаси от него. Така още в началото заможният и гениален изобретател на оптични технологии Ейдриън Грифин (Оливър Джаксън-Коен) е принизен до поддържащ персонаж, а в центъра на събитията е поставена Сесилия Кас (Елизабет Мос), архитектка от Сан Франциско. Подобно на „Да спиш с врага си“, и тук Сесилия е потискана от свръх-контролиращия я Ейдриън, който определя дори най-малките детайли в живота и поведението ѝ. Тя успява да избяга от него с помощта на сестра си, но точно когато животът ѝ се нормализира, Сесилия научава, че вероятно поради депресия след като е бил изоставен, Ейдриън се е самоубил. Дали наистина е мъртъв?
Сюжетът е подготвил няколко ефектни изненади, а вледеняващият психологически ужас от нещо, което не може да бъде видяно, но постоянно присъства в периферията, е пропил всеки кадър. Главният коз на филма обаче е поредното невероятно изпълнение на талантливата Елизабет Мос („Историята на прислужницата“) с нейното умение да се превъплъщава в комплексни персонажи. Притисната до краен предел, нейната Сесилия със суровата си емоционалност успява да заобиколи всички досадни жанрови клишета и да превърне „Невидимият“ в нещо повече от обикновен трилър.
Гретел и Хензел и Хижата
Общото между тези два много различни филма е, че в известна степен следват популярния приказен сюжет за две деца, зла вещица (или мащеха) и страховита къщурка в гората.
Първият от тях, „Гретел и Хензел“, още с обърнатите имена в заглавието заявява себе си като подчертано феминистка версия на класическата приказка на братя Грим. В главната роля е София Лилис, позната ни от „То“, като смелата и мъдра за възрастта си Гретел, която е принудена да се грижи за по-малкото си братче. Историята е ситуирана в географски необозначен приказен свят, което дава поле за определени волности, а отрупаната с лакомства къща в гората и нейната зловеща домакиня естествено заемат централно място в сюжета.
„Гретел и Хензел“ е третият филм на познатия главно като актьор Озгуд Пъркинс. На чисто визуално ниво това е един от най-впечатляващите филми тази година, като пищната готическата атмосфера напомня за нещо средно между Тим Бъртън и Робърт Егерс. За съжаление, сценарият на тази артхаус приказка е плачевен, а мудното темпо и липсата на истинско напрежение карат зрителя да загуби интерес много преди финалните надписи.
„Хижата“ безспорно e по-впечатляващият от тези два филма. В този изключително мрачен психологически трилър австрийското режисьорско дуо Вероника Франц и Северин Фиала (създатели на смразяващия „Лека нощ, мамо“ от 2014 г.) изследват емоционалните последствия от дълбоко травматични събития.
Сюжетът проследява баща, който заминава за коледните празници с двете си деца Ейдън (Джейдън Мартел) и по-малката му сестричка Мая (Лия Макхю) в изолирана от света хижа с надеждата те да се сближат с новата му, много по-млада приятелка Грейс (Райли Кио). След като бащата е принуден да замине спешно по работа, децата са поверени на грижите на бъдещата мащеха, към която те от самото начало проявяват силна неприязън. Скоро снежна буря откъсва хижата напълно от света, а границите между реалността и съновиденията напълно се размиват в едно своебразно чистилище, от което сякаш няма спасение.
Влиянието на „Сиянието“ върху този филм е очевидно, но се усещат и много прилики с характерния стил на Ари Астър. Райли Кио, най-голямата внучка на Елвис (позната от „Американска сладурана“ и сериала „Игра на гаджета“) впечатлява в ролята на уязвимата Грейс. Тя успява да прикове вниманието напълно и по много фин и дискретен начин да разкрие дълбоко наранената душа на героинята си.
„Хижата“ е бавен и пестелив психологически филм, в който доминира изключително злокобната атмосфера, а шокиращият финал не се забравя лесно.
Тъмната страна на Бруклин
Motherless Brooklyn (оригиналното заглавие на филма практически го илюстрира по много интелигентен начин) е проект, който Едуард Нортън страстно преследва през последните 20 години. Крайният резултат – филмът, на който той е режисьор, сценарист и продуцент, е същинско обяснение в любов на жанра „ноар“ и особено на безсмъртния „Китайски квартал“ на Роман Полански.
Действието се развива през 50-те години на миналия век в Ню Йорк. За разлика от традиционните за жанра нахакани и грубовати мъжкари, тук се сблъскваме с един от най-необикновените детективи. Лайнъл (Едуард Нортън) е болен от синдрома на Турет и това го принуждава неволно да става жертва на неконтролируеми тикове или случаен поток от думи, а това често предизвиква присмех или смущение у околните. Образът е изпълнен перфектно от Нортън, който не само успява да предаде цялата история през погледа на този странно работещ ум, но излизайки отвъд маниеризмите, да разкрие човечността и дори непридвидимостта на героя си. С тази роля Нортън ми напомни за представянето си в трилъра „Първичен страх“ от 1996 г., номинираното за Оскар.
Катализатор на събитията е убийството на шефа на Лайнъл Франк Мина (изигран от Брус Уилис), който също така е негов ментор и когото той чувства като баща. Разследването сблъсква Лайнъл с мрежа от корупция и расизъм в градската управа, мрачни тайни от миналото и колоритни персонажи, изиграни от Алек Болдуин, Уилям Дефо, Гугу Мбата-Роу и Боби Канавале. Един от най-силните козове на филма е завладяващият джазов саундтрак (музиката е на Даниел Пембертън), който меланхолично се просмуква в кадрите и създава неповторима атмосфера.
„Тъмната страна на Бруклин“ не е толкова прецизен и фокусиран, за да има ефекта на модерни класики като „Поверително от Ел Ей“, но безспорно е един от ярките представители на позабравения през последните години нео-ноар жанр.
Свирукащите
„Румънската нова вълна“ вече има достатъчно почитатели сред западните артхаус зрители, а режисьорите се радват на добра разпознаваемост, за да могат да превърнат филми като „Свирукащите“ в събитие от двете страни на океана. Новият филм на Корнелиу Порумбою беше в програмата на отложения София Филм Фест, участва в конкурсната програма на фестивала в Кан и макар и да не попадна в крайната селекция, бе официалното румънско предложение за най-добър чуждoезичен филм на наградите на Американската филмова академия.
За почитателите на Порумбою вероятно ще е шокиращо, че новият му филм поне на пръв поглед е толкова радикално различен. „Свирукащите“ започва с парчето The Passenger на Иги Поп, а освен гангстери и фатални жени във филма има откъс от „Търсачите“ на Джон Форд, намигане към „Психо“ и сцена, развиваща се на фона на лъскавото светлинно шоу „Градините край залива“ в Сингапур.
Сюжетът се върти около корумпираното ченге Кристи (незаменимия в румънското кино и театър Влад Иванов), който пристига на канарския остров Гомера („Ла Гомера“ е оригиналното заглавие на филма). Там го очаква мистериозната красавица Джилда (Катринел Марлон, чиято героиня неслучайно е кръстена на класиката с Рита Хейуърт), която го води в луксозната вила на безкомпромисен мексикански гангстер. Целта на Кристи е да научи езика чрез подсвиркване, който местните жители владеят от векове и който се използва от гангстерите, за да споделят информация на големи разстояния, необезпокоявани от полицията. Когато овладее този своеобразен таен код, той ще може да съдейства за измъкването от затвора на един от съдружниците на мафиота – Жолт, който единствен знае къде са скрити 42 милиона евро.
Параноята, заблудата и корупцията са крале в този свят: скрита мрежа от камери дебнат всички и съответно всеки се опитва да прикрие следите си и да играе определена роля. Фокусът периодично се сменя от сивотата на Букурещ към пищната красота на Гомера и към гледните точки на различни персонажи. Това, от една страна, раздвижва действието, но от друга, ненужно усложнява и без това твърде засуканата фабула и прави трудно проследяването ѝ. „Свирукащите“ може би не е толкова интелектуално стимулиращ, колкото предишните филми на Порумбою, но киноманът във вас ще оцени това елегантно, резервирано и стилно направено жанрово забавление.
The Jesus Rolls
Един от множеството паметни моменти в „Големият Лебовски“ включва кратката поява на абсурдния персонаж на Джон Туртуро – Хесус Кинтана, и безсмъртния му лаф: Nobody … with the Jesus. Облечен изцяло в лилаво прилепнало трико, колоритният пуерторикански перверзник и бог на боулинга се запечата в съзнанието ни с хиперболизирания си нагон и безгранично нелеп мачизъм.
Туртуро, който е режисьор и сценарист на филма, донякъде заблуди киноманите, че едва ли не ще прави неофиционално продължение на култовата класика на братята Коен от 1998 г., този път от гледната точка на Хесус Кинтана. В действителност главното вдъхновение на филма е аморалната комедия на Бертран Блие от 1974 „Валсуващите“ с Жерар Депардийо.
Току-що освободен от затора, Кинтана (Туртуро) е посрещнат от своя глуповат, но чаровен приятел Пийти (Боби Канавале). Двамата не губят време и бързо се отправят на безцелна и разюздана одисея из щата Ню Йорк в търсене на свобода, плътски наслади и радости заедно със сексуално резкрепостената французойка Мари (познатата от „Амели“, Одри Тоту). По осеяния си с дребни престъпления път триото среща всевъзможни колоритни отрепки и изпада в множество конфузни ситуации.
The Jesus Rolls е от онзи рядък тип филми, в които почти няма сюжет или каквото и да било развитие на персонажите. Истината е, че тази трогателна и анархистична история е много по-близо до италианските комедийни класици като Дино Ризи, Марио Моничели и Пиетро Джерми, отколкото до цинизма на Блие. Буквално всичко в този филм – от хедонистичното преследване на моментното щастие до отрупаните с червено вино маси, сякаш принадлежи на една друга епоха и точно това придава чар на филма.
Платформата
За финал избрах един филм, който спечели наградата на публиката на фестивала в Торонто през 2019 г. и впоследствие бе купен и пуснат от Netflix в края на март тази година. Дебютният филм на Галдер Гезтелу-Урутия „Платформата“ не прави никакви опити да завоалира социалната си метафора в някакъв по-общ сюжет. Тук метафората е самият сюжет. Главният герой – Горенг (Иван Масагуе) се събужда в бетонна стая. В центъра на пода и на тавана има идентични квадратни дупки, през които той вижда безбройно много стаи над и под него. Във всяка има точно двама души. Съкилийникът на Горенг е Тримагаси (Зорион Еквилеор), дяволит възрастен мъж, който обяснява правилата на този своеобразен затвор кула. Всеки ден подвижна платформа е отрупвана с най-отбраните блюда, приготвени от изтъкнати майстори готвачи. Платформата започва да се движи от първия етаж, докато обитателите му се нахранят, после слиза на втория, третия и бог знае колко още етажи надолу. Обитателите на всеки етаж могат да изядат само това, което е оставено от по-горните етажи. Горенг е на 48-ия етаж, където храната става все по-оскъдна, а още в началото разбираме, че това дори не е средата на вертикалния затвор.
Режисьорът изключително умело се справя с ограниченото пространство, използвайки драматични ъгли, резки промени в осветлението и смислени специални ефекти. В стилистично и визуално отношение в „Платформата“ откриваме много от пищното декаденство на Питър Грийнауей и мрачните индустриални фантазии на ранния Жан-Пиер Жьоне. Предупреждавам ви, че филмът изисква силни стомаси, защото някои от нещата, които ще видите по етажите, ще се запечатат задълго в съзнанието ви.
„Платформата“, подобно на „Кубът“ и „Снежен снаряд“, използва изключително оригиналната си основна идея, за да изследва философските, социални и идеологически концепции (капитализъм и комунизъм) на ХХ век и техните последствия. Превръщането на този филм в култова класика е неизбежно, като имаме предвид изобилието от идеи и моменти, които си струва да бъдат обсъждани или оспорвани. Това, което го прави задължителен за 2020 г. обаче, е посланието за мястото на индивида в обществото, за солидарността и мрачните последствия при пренебрегването ѝ.
