Кои български късометражни филми са кандидати за Наградата Jameson на тазгодишния София Филм Фест (5-15 март 2015)? И какво е различното в тазгодишната селекция?
Началото е поставено през 2003 г., когато ирландското уиски „Джеймисън” (започнало подкрепата си за късометражно кино през 1999) включва в рамките на София Филм Фест конкурс с награда от 6000 евро (за финансиране на следващ проект). Международното жури награждава български късометражен филм (до 30 мин.) без значение от кой вид кино е – игрално, документално или анимация, а също и без значение как е произведен – във ВУЗ, за телевизия, с държавно финансиране, обществена или частна подкрепа, международни фондове.
Тази година са кандидатствали 71 заглавия, а финалната селекция е направена от режисьорите Павел Веснаков и Любомир Младенов, Мина Милева – аниматор и продуцент, Нина Алтъпармакова – монтажист, и Йордан Жечев и Васил Пeтраков – от творческия екип на DDB. Вече излязоха номинираните 12 филма, които ще бъдат показвани преди конкурсните заглавия на СФФ. Какво е различното тази година?
Веднага прави впечатление категоричното преобладаване на документалните филми, 7 на брой, срещу 3 игрални и 2 анимационни. Тук се намесват много фактори: постепенно променящите се стереотипи на производство (стандартът за документален филм вече е основно 54 мин. и повече, което разделя и документалните филми на пълнометражни и късометражни), липсата на форуми за къса документалистика и есеистика, пристрастни към вида кино селекционери или просто силна година в тази област, а слаба в останалите. Но аз бих обърнала внимание на един по-скоро културологичен феномен, който бих нарекла „глад за автентичност”. Той компенсаторно покрива някои липси от големия екран, от криворазбраната опозиция на артфилми (често претенциозни и с малко публика) и масова култура (често вторични пародии на втръснали модели). А документалните филми за съвременността по презумпция предлагат истинност, дори тя да е семпла или наивна. Такива са героите на „Бандит и овен” на Алберто Йорданов, „Гинка” на Антония Милчева, „Френска любов” на Николай Василев – възрастни хора, наричани преди със симпатия чешити, които с хумор и достоинство се борят за място под слънцето. Някои, като достолепните еврейски дами от „Софийският ладино клуб” на Борис Мисирков и Георги Богданов или мексиканката от „Майо” на Петра Георгиева, имат по-необичайна предистория или среда. Други, като момчето от сиропиталището „Исус” на Боя Харизанова, пък на всяка цена искат да загърбят точно средата и предисторията си. Но всички те са от плът и кръв, живи, обикновени, харизматични, дори когато от суета преиграват пред камерата. Вероятно такива ги прави погледът на авторите им – с ненатрапчивост, разбиране, снизходителност. Тази обгръщаща героите топлота е най-голямото качество на режисурата и създава комфорт за зрителското възприятие.
Изключение прави „Пламен” на Андре Андреев за самозапалилия се варненски фотограф по време на протестите през 2013 г., който е публицистично ангажиран и остър заради тематиката си – но пък е филм „за”, а не „със” героя, което го прави леко отстранен.
Игралните филми, макар и по-малко, са достатъчно разнопосочни. Goodbye на Еди Шварц и Йордан Петков е типична комедия, с фон Слънчев бряг преди и сега, намигване към най-доброто в морската посока от киното ни. „Врагове” на Христо Симеонов е мълчалив сблъсък и сближаване на двама съседи несретници. Който ми напомня пак в номинациите на „Джеймисън” преди 2 години за „Линда” – там смъртта на кучето също преодоляваше отчуждението. Всъщност отношенията между човек и домашен любимец очевидно могат да се използват за кинематографично упражнение как да разказваме без думи или с минимален диалог. „Как да надебелеем здравословно” на Кеворк Асланян е романтична антиутопия с добро хрумване по оста леко-тежко и симпатично актьорско изпълнение. Почти без думи, но с много атмосфера, реализирана с фантазия.
Анимациите, поне за мен, обикновено са най-оригинални като намерение. „Денят на кървавите венци” на Димитър Димитров-Анимитер също може да се нарече антиутопия, но не само върху вампирските фентъзи, а и върху сложността на технологиите – достатъчен е среден клас смартфон, прилични умения за рисуване и… идея, онова същото хрумване, без което резултатите са нищожни. Върху добра идея на Весела Данчева е изграден „Щрих и стих” с режисьори Аспарух Петров, Милен Витанов, Борис Десподов, Иван Богданов, Борис Праматаров, Дмитрий Ягодин. По шест избрани от тях стихотворения авторите импровизират в собствен стил, едновременно разнородно и единно – среща между поезия и визия. Впрочем този модел вече е проработил при Весела Данчева и „Компот колектив” с „Баща”. Така „Компот колектив” сполучливо втъкава традицията на анимациите омнибуси у нас, като паралелно ни интегрира в по-голяма кинообщност.
По-голямата кинообщност е още една открояваща се тенденция тази година: преди чуждото участие беше основно като подпомагане във финансирането на българските филми, което, слава Богу, продължава като тенденция (Goodbye, „Щрих и стих”). Но сега забелязваме и автори, които показват и понякога снимат филмите си у нас, а живеят в чужбина (Алберто Йорданов, Андре Андреев). Онези наши сънародници, които отдавна са граждани на света, но по-важното е, че са творци по света – да дам за пример аниматора Теодор Ушев. Те съвсем не желаят (а и ние, разбира се, не искаме) да скъсат пъпната връв и придават различен, обогатяващ цвят по нашите кинофестивали. Доказателство, че не е съществено кой, къде, кога и как снима, стига да има какво да се каже и покаже.
