Начало Филми Фестивали Филмовите номинации за „Джеймисън” като барометър
Фестивали

Филмовите номинации за „Джеймисън” като барометър

Петя Александрова
04.03.2015
1467
Ginka
„Гинка”

Кои български късометражни филми са кандидати за Наградата Jameson на тазгодишния София Филм Фест (5-15 март 2015)? И какво е различното в тазгодишната селекция?

logoНачалото е поставено през 2003 г., когато ирландското уиски „Джеймисън” (започнало подкрепата си за късометражно кино през 1999) включва в рамките на София Филм Фест конкурс с награда от 6000 евро (за финансиране на следващ проект). Международното жури награждава български късометражен филм (до 30 мин.) без значение от кой вид кино е – игрално, документално или анимация, а също и без значение как е произведен – във ВУЗ, за телевизия, с държавно финансиране, обществена или частна подкрепа, международни фондове.

Тази година са кандидатствали 71 заглавия, а финалната селекция е направена от режисьорите Павел Веснаков и Любомир Младенов, Мина Милева – аниматор и продуцент, Нина Алтъпармакова – монтажист, и Йордан Жечев и Васил Пeтраков – от творческия екип на DDB. Вече излязоха номинираните 12 филма, които ще бъдат показвани преди конкурсните заглавия на СФФ. Какво е различното тази година?

LadinoLadies'Club (2)
„Софийският ладино клуб”

Веднага прави впечатление категоричното преобладаване на документалните филми, 7 на брой, срещу 3 игрални и 2 анимационни. Тук се намесват много фактори: постепенно променящите се стереотипи на производство (стандартът за документален филм вече е основно 54 мин. и повече, което разделя и документалните филми на пълнометражни и късометражни), липсата на форуми за къса документалистика и есеистика, пристрастни към вида кино селекционери или просто силна година в тази област, а слаба в останалите. Но аз бих обърнала внимание на един по-скоро културологичен феномен, който бих нарекла „глад за автентичност”. Той компенсаторно покрива някои липси от големия екран, от криворазбраната опозиция на артфилми (често претенциозни и с малко публика) и масова култура (често вторични пародии на втръснали модели).  А документалните филми за съвременността по презумпция предлагат истинност, дори тя да е семпла или наивна. Такива са героите на „Бандит и овен” на Алберто Йорданов, „Гинка” на Антония Милчева, „Френска любов” на Николай Василев – възрастни хора, наричани преди със симпатия чешити, които с хумор и достоинство се борят за място под слънцето. Някои, като достолепните еврейски дами от „Софийският ладино клуб” на Борис Мисирков и Георги Богданов или мексиканката от „Майо” на Петра Георгиева, имат по-необичайна предистория или среда. Други, като момчето от сиропиталището „Исус” на Боя Харизанова, пък на всяка цена искат да загърбят точно средата и предисторията си. Но всички те са от плът и кръв, живи, обикновени, харизматични, дори когато от суета преиграват пред камерата. Вероятно такива ги прави погледът на авторите им – с ненатрапчивост, разбиране, снизходителност. Тази обгръщаща героите топлота е най-голямото качество на режисурата и създава комфорт за зрителското възприятие.

jesus06
„Исус”

Изключение прави „Пламен” на Андре Андреев за самозапалилия се варненски фотограф по време на протестите през 2013 г., който е публицистично ангажиран и остър заради тематиката си – но пък е филм „за”, а не „със” героя, което го прави леко отстранен.

Игралните филми, макар и по-малко, са достатъчно разнопосочни. Goodbye на Еди Шварц и Йордан Петков е типична комедия, с фон Слънчев бряг преди и сега, намигване към най-доброто в морската посока от киното ни. „Врагове” на Христо Симеонов е мълчалив сблъсък и сближаване на двама съседи несретници. Който ми напомня пак в номинациите на „Джеймисън” преди 2 години за „Линда” – там смъртта на кучето също преодоляваше отчуждението. Всъщност отношенията между човек и домашен любимец очевидно могат да се използват за кинематографично упражнение как да разказваме без думи или с минимален диалог. „Как да надебелеем здравословно” на Кеворк Асланян е романтична антиутопия с добро хрумване по оста леко-тежко и симпатично актьорско изпълнение. Почти без думи, но с много атмосфера, реализирана с фантазия.

Enemies_013
„Врагове”

Анимациите, поне за мен, обикновено са най-оригинални като намерение. „Денят на кървавите венци” на Димитър Димитров-Анимитер също може да се нарече антиутопия, но не само върху вампирските фентъзи, а и върху сложността на технологиите – достатъчен е среден клас смартфон, прилични умения за рисуване и… идея, онова същото хрумване, без което резултатите са нищожни. Върху добра идея на Весела Данчева е изграден „Щрих и стих” с режисьори Аспарух Петров, Милен Витанов, Борис Десподов, Иван Богданов, Борис Праматаров, Дмитрий Ягодин. По шест избрани от тях стихотворения авторите импровизират в собствен стил, едновременно разнородно и единно – среща между поезия и визия. Впрочем този модел вече е проработил при Весела Данчева и „Компот колектив” с „Баща”. Така „Компот колектив” сполучливо втъкава традицията на анимациите омнибуси у нас, като паралелно ни интегрира в по-голяма кинообщност.

Mark & Verse (1)
„Щрих и стих”

По-голямата кинообщност е още една открояваща се тенденция тази година: преди чуждото участие беше основно като подпомагане във финансирането на българските филми, което, слава Богу, продължава като тенденция (Goodbye, „Щрих и стих”). Но сега забелязваме и автори, които показват и понякога снимат филмите си у нас, а живеят в чужбина (Алберто Йорданов, Андре Андреев). Онези наши сънародници,  които отдавна са граждани на света, но по-важното е, че са творци по света – да дам за пример аниматора Теодор Ушев. Те съвсем не желаят (а и ние, разбира се, не искаме) да скъсат пъпната връв и придават различен, обогатяващ цвят по нашите кинофестивали. Доказателство, че не е съществено кой, къде, кога и как снима, стига да има какво да се каже и покаже.

Петя Александрова
04.03.2015

Свързани статии