Разговор с режисьора Иван Остроховски и продуцентката Катарина Томкова от Словакия за историческата памет, институционалното насилие и възможността киното да даде глас на онези, които твърде дълго са били лишени от него
Филмът, носител на Наградата на ФИПРЕССИ на 59-ия Международен филмов фестивал в Карлови Вари, „Само красиви неща за гледане“ (Only Beautiful Things to Look At) на режисьора Иван Остроховски се връща към една от най-болезнените и дълго премълчавани страници в историята на бивша Чехословакия – принудителната стерилизация на ромски жени.
Преди около година датското правителство официално се извини на инуитските жени в Гренландия за дългогодишната репродуктивна политика, нарушавала основните им права. Вашият филм се връща към друга болезнена страница от европейската история – принудителната стерилизация на ромски жени в бивша Чехословакия. Макар историческите контексти да са различни, и в двата случая става дума за институционално насилие, останало дълго време извън общественото внимание. Мнозина биха казали, че подобна тема изисква смелост. Вие какво почувствахте, когато решихте да разкажете тази история именно сега?
Иван Остроховски: Не бих казал, че става дума за смелост. По-скоро за чувство за отговорност. Ако те е грижа за обществото, в което живееш, не можеш да подминеш подобна тема. Дълго време принудителната стерилизация беше възприемана като „ромски проблем“, а не като проблем на цялото словашко общество. Именно тази гледна точка искахме да оспорим. Правени са немалко филми за ромите, но твърде често те ги представят единствено като жертви. Ние търсехме различен подход – история, която да създаде истинска човешка връзка с героите и да остави място за надежда. Не искахме филмът да говори само на зрителите, които вече са чувствителни към темата. По-важно беше да достигне и до онези, които все още гледат на ромската общност през призмата на предразсъдъците.
След филма остава усещането, че най-трудното не е самото престъпление, а дългото обществено мълчание около него. Как си обяснявате факта, че подобни практики са могли да останат толкова дълго извън общественото съзнание?
Иван Остроховски: Мисля, че това не е характерно само за Словакия или Чехия. Всяко общество предпочита да забравя неудобните страници от собствената си история. По-лесно е да възприемеш случилото се като проблем на някаква малцинствена група, отколкото да признаеш, че то е отражение на цялата система и на обществото като цяло. Затова и не искахме да правим филм, който обвинява. По-важно беше да разкажем човешка история, която да позволи на зрителя да изгради емоционална връзка с героите. Вярвам, че именно емпатията е първата крачка към разбирането. Ако след края на филма хората започнат да си задават въпроси или да погледнат по различен начин на ромската общност, значи сме постигнали нещо.
След филма остава усещането, че най-страшното не е самото насилие, а начинът, по който то постепенно се превръща в част от една привидно нормална система. Филмът съзнателно избягва ясното разделение между жертви и извършители. Какво ви привлече към тази морална сива зона?
Иван Остроховски: За мен беше важно да не правим морализаторски филм. Ако всичко се раздели на добри и лоши, зрителят лесно се дистанцира и си казва: „Това няма нищо общо с мен“. А истинският въпрос е друг – как обществото допуска подобни механизми да се превърнат в норма. Искахме да покажем хора, а не символи. Дори онези, които са част от системата, не се възприемат непременно като злодеи. Именно това прави подобни истории толкова тревожни – институционалното насилие не възниква изведнъж, а се изгражда постепенно, чрез решения, които започват да изглеждат нормални. Не искахме да казваме на зрителя кое е добро и кое е зло. Искахме филмът да задава въпроси. Именно тогава той има шанс да остане с теб и след края на прожекцията.
Нека се обърна към вас като продуцентка. Колко трудно беше да финансирате международна копродукция, посветена на толкова чувствителна историческа тема?
Катарина Томкова: Честно казано, очаквахме процесът да бъде много по-труден. Оказа се точно обратното – това беше един от най-бързо финансираните проекти, по които сме работили с Иван. Институциите ясно осъзнаваха значимостта на темата и необходимостта тя да достигне до публиката. Разбира се, международното признание на Иван също помогна за доверието към проекта. Копродукцията между Словакия, Чехия и Унгария беше напълно естествена. Историята се развива в този регион, снимахме в трите държави и работихме с международен екип и актьорски състав. Това не беше просто финансов модел, а естествено продължение на самата история.
А по време на самите снимки кое се оказа най-голямото предизвикателство за вас като продуцент?
Катарина Томкова: Най-голямото предизвикателство беше времето. Снимахме в продължение на три години. Първоначално планирахме да приключим много по-бързо, но междувременно започнахме работа по „Фотофобия“, а Иван замина за Украйна. Това неизбежно промени графика ни. На следващата година главната ни актриса вече снимаше друг филм – Caravan в Италия – и се наложи отново да отложим част от снимките. Така финалните сцени заснехме едва през третото лято. Разбира се, подобен процес изисква огромно търпение и добра организация. За щастие копродуцентите ни подкрепяха през цялото време и никой не ни притискаше да приключим по-бързо. Иван работи много органично – често променя сцените според това, което се случва по време на снимките. Това понякога удължава процеса, но именно така филмът намира най-точната си форма.
Кое беше най-голямото предизвикателство за вас като режисьор?
Иван Остроховски: За мен най-голямото предизвикателство беше да направя филм, който да въздейства емоционално на хората, без да затвърждава стереотипите. Това е изключително труден баланс. Искахме зрителят да почувства дискомфорт, да се замисли и да погледне отвъд предварителните си представи.
Работите едновременно в документалното и игралното кино. Как се движите между жанровете?
Иван Остроховски: Не мисля, че ги възприемам като два различни свята. Аз съм учил документално кино и днес преподавам именно документална режисура. За мен няма два различни начина на мислене – документален и игрален. Най-важното е филмът да създава усещане за истинност. Има филми, които предлагат бягство от реалността, и други, които ни карат да се изправим срещу нея. За мен именно това е същественото, а не дали един филм е документален, или игрален.
Във филма участват известни актьори като Анна Гайслерова в роли, които лесно биха могли да се превърнат в еднозначни символи на добро и зло. Как работихте с тях, за да избегнете подобна морална поляризация?
Иван Остроховски: Ако сценарият е добре написан и работиш с добри актьори, това не е толкова трудно. Добрите актьори са умни хора. Те не търсят лесни решения, а нюансите. Именно това искахме и ние – да изградим чувствителни, многопластови персонажи, а не да правим морализаторски филм. Не се интересуваме от кино, което казва: „Това е доброто, това е злото“. Искаме филмът да задава въпроси, а не да дава готови отговори. Хората не обичат да им изнасят лекции.
Филмът поставя въпроси за отговорността и възможността за справедливост след институционалното насилие. Смятате ли, че киното има отговорност да предлага морални решения, или е достатъчно да направи тези механизми видими?
Иван Остроховски: Мисля, че киното има много различни роли. Понякога е важно да задава въпроси. Не вярвам, че съществува само един правилен подход. Няма само един начин, по който киното трябва да говори с публиката. Всеки от тези подходи е важен за хората.
По време на подготовката на филма сте разговаряли с жени, преживели насилствена стерилизация. Какво най-много ви впечатли в начина, по който днес говорят за преживяното?
Иван Остроховски: Това е труден въпрос, защото разговаряхме с тези жени трийсет-четирийсет години след случилото се. Някои изобщо не искаха да говорят за преживяното и напълно разбирам защо. Жените, които се съгласиха да разговарят с нас, вече бяха разказвали историята си многократно. Когато човек говори за една травма отново и отново, постепенно започва да я възприема по-рационално.
Катарина Томкова: Да, те вече бяха преминали през този процес. Бяха преживели болката, бяха намерили начин да я осмислят и затова знаеха как да говорят за нея.
Иван Остроховски е словашки режисьор, сценарист и продуцент, сред най-разпознаваемите автори в съвременното централноевропейско кино. Работи както в игралното, така и в документалното кино, а филмите му често изследват историческата памет, моралните дилеми и механизмите на властта. Сред най-известните му творби са Koza (2015), Servants (2020) и „Фотофобия“ (2023), представяни и отличавани на престижни международни фестивали. Остроховски преподава документално кино и активно подкрепя развитието на независимото кино в Словакия.
