Начало Идеи Гледна точка Философията, видяна от остров
Гледна точка

Философията, видяна от остров

9770

„Малка история на философията за млади читатели на всяка възраст” (превод Деница Райкова, „Дамян Яков”, 2018) на Найджъл Уорбъртън (Nigel Warburton) е книга, която едновременно запознава читателя с ключови имена от историята на философията, но и изказва заедно с това собственото разбиране на автора за това как трябва и кой е редният начин да се прави философия. Найджъл Уорбъртън (1962) е англичанин, известен популяризатор на философията, може би най-успешният на Острова. Провежда курсове по философия и история на изкуството в галерия Tate Modern, има месечна рубрика за всекидневна философия в списание Prospect, но като че ли най-вдъхновяващото му начинание е сайтът Philosophy Bites (поддържа го заедно с Дейвид Едмъндс), където двамата са провели над 400 интервюта със съвременни философи, предимно от англо-американската мисловна традиция. Най-вдъхновяващо, тъй като интернет-броячът е отчел досега над 19 милиона изтегляния на различни интервюта. Пристрастията на самия Уорбъртън са към интервюираните Куентин Скинър, Филип Петит и Питър Сингър – все автори, за които моралните практики във всекидневието и тяхното промисляне са от изключителна важност. Заради Сингър (от когото изглежда Ювал Ноа Харари е заимствал много от идеите си) Уорбъртън дори е станал вегетарианец, а вероятно също поради това завършва именно с него своя „малък” философски преглед. Нарича Сингър „щръклица” и се възхищава от етическата му позиция в защита на животните: „Тестът на Сингер за проверка дали някое проучване е морално приемливо е следният: дали сме готови да извършим същия експеримент върху мозъчно увредено човешко същество? Ако не, смята той, не е редно да извършваме експеримента върху животно с подобно ниво на умствено съзнание”.

Това предпочитание ни подсказва възхитите и симпатиите на Уорбъртън към личностите във философията, особено към тези от съвременността. За него философията не е отвлечена мисловна дейност, която се рее нейде в селенията на трансцендентното, за него философията трябва да се случва и да бъде тук и сега, да се вглежда в делничните човешки деяния и там да открива въпросите, на които е призвана да дава възможни отговори. Със сигурност е вярно – казва той в едно интервю, – че с участието си в дебати по широкия свят един философ няма да допринесе кой знае колко за професионалната си кариера; не колкото, ако е публикувал в голямо философско списание например. Такива участия не се смятат за истинска философия. И хвърля ръкавицата: „Ще се радвам да поспорим с някой, който мисли по този начин и който прави това, което аз наричам „философия на кръстословиците“: само бележки под линия към бележки под линия към бележки под линия. Но това ли е истинската философия? Това ли е правил Сократ? Това ли е правил Хюм? Не мисля така”. Точно заради тази своя епистемологична заслепеност според него философите все още не са осмислили по докрай философски начин 11-и септември, високомерно пренебрегват въпросите за гей браковете, не обръщат внимание на проблемите със свободата на словото: „А това са въпроси на живот и смърт. Има, разбира се, и изключения, но философите като цяло са по-заинтересовани да публикуват научна статия, отколкото да коментират основните политически събития на нашето време”.

Пристрастността на Уорбъртън към философията като практика предначертава и началото на неговата „малка история”: той изобщо не се интересува от предсократиците и софистите; Хераклит, Питагор и Протагор, да речем, за него са пренебрежими имена, започва направо от Сократ и Платон. Казва: „Сократ, великият атински философ от V век, който разпитва минувачите на пазара и им разкрива колко малко всъщност знаят, е един от моите фаворити. Въпреки че не е първият философ, той е първият голям философ. От всички философи в книгата той е, когото най-много бих искал да срещна”. Друг мислител, от който се възторгва, негов „втори фаворит” е Дейвид Хюм: „забележителен мислител, но и превъзходен писател”. Прочее, превъзходен писател е и Уорбъртън, с неочаквани сравнения като например идеята да представи Кантовата „Критика на чистия разум” като призив към хората да свалят розовите си очила. Не по-малко оригинален е, когато пише и за Сократ: „Ако философията има светец покровител, това е именно Сократ”. Хюм пък го впечатлява с трезвия си реализъм: „Хюм е смятал, че винаги има по-правдоподобно обяснение за това, което става”. В тази връзка обаче е логично да се запитаме защо от средновековните философи се е спрял само на Августин Блажени, Боейций, Анселм Кентърбърийски и Тома от Аквино, а е пренебрегнал Уилям от Окам, сънародникът на Хюм (и на Уорбъртън), чийто остър бръснач е валиден безостатъчно и за XXI век, камо ли за XVII в. Озадачава и отсъствието на Мишел дьо Монтен, за когото колежката на Уорбъртън Сара Бейкуел е създала великолепна книга, издадена вече и на български: „Как да живеем: животът на Монтен в един въпрос и двайсет опита за отговор” (превод Светлозара Лесева, „Изток-Запад”, 2020). Озадачава, защото ако се опрем на предпочитанията на Уорбъртън за това как трябва да се философства, Монтен като че ли е човекът, който в най-пълна степен отговаря на неговите изисквания. Той, Монтен, отбелязва Сара Бейкуел, искал „да открие как да живее добре – иначе казано, как да води живот, който да е морален и почтен, и едновременно с това пълнокръвен, удовлетворяващ и честит”. Желание, изцяло в синхрон с желанието на Найджъл Уорбъртън: „Една важна причина за изучаването на философията е, че тя се занимава с фундаментални въпроси относно смисъла на нашето съществуване”. Затова нему е по-важен Джон Ролс от Едмунд Хусерл и Филипа Фут от Мартин Хайдегер. Впрочем Хайдегер изобщо не фигурира в списъка, Хусерл също, а за постомодернисти и постструктуралисти като Барт, Фуко, Дерида, Лиотар, Бодрияр, Дельоз и Гатари Уорбъртън не обелва и дума в „Малката история”. Прави го обаче в интервю, заявява: „Мисля, че някои постструктуралистки писатели бяха шарлатани, които измамиха цяло поколение (макар че това е по-голям проблем в литературата и курсовете по изобразително изкуство, отколкото във философията)”. По-строга и безапелационна присъда от тази – здраве му кажи… Хайдегер също си изпаща: „На ниво думи няма оправдание за замъгляване на смисъла чрез многосрични абстракции (скриване зад дълги думи). Но някои нарочно пишат философия така, сякаш им плащат на сричка с бонус за включване на непреведени латински думи и изрази. Използват жаргон, който не изяснява значението. Грандиозен пример за неяснота чрез прекомерна употреба на философски жаргон е „Битие и време” на Мартин Хайдегер, където жаргонът е почти на всяка страница”.

Тези думи на Уорбъртън хвърлят светлина върху голямото философско разделение на съвременността, а именно континенталната и англо-американската философия. Английският автор, както вече отбелязах, дори не счита за нужно да включва Хайдегер в своята история на философията, пък била тя и малка (sic!), докато за Витолд Гомбрович, големия полски писател, същият този Хайдегер е „най-креативният” философ на ХХ век (вж. „Лекции по философия в рамките на шест часа и четвърт”, превод Тодорка Минева, „Сонм”, 2020): „Именно Хайдегер е установил „завършеното бъдеще”. Времето на човека е винаги бъдещето. Той никога не е там, където е. Винаги е трансцендентен”. Когато преди време попитах Георги Каприев защо в разказите му за сътрудничество между медиевистичните философски школи на България и Западна Европа почти не се срещат имена на англичани, той отговори така: „В Англия, на острова, по-общо казано, има медиевисти, но те са силно инфектирани от аналитичната философия”. Тази „инфектираност” проличава и в „Малка история на философията” и то не само по отношение на Хайдегер и постструктуралистите, но дори спрямо Томас Карлайл и Ралф Уолдо Емерсън, които – първият прекалено се занимава с неустановими същности, вторият – с трансценденти имагинерности. Найджъл Уорбъртън изобщо не би подкрепил твърдението на Гомбрович, че „ние сме (философията е) безкраен вербализъм”, напротив – за него, като за всеки истински аналицист, да се спори за думи е чиста загуба на време: „За това, за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи” (Лудвиг Витгенщайн). Вероятно е тази и причината да не спомене Умберто Еко, който според мен е един от философите с най-изострени сетива за всекидневното (вж. „Pape Satan Aleppe. Хроники на едно течно общество”, превод Вера Петрова, „Колибри”, 2020), но също така и един от най-упоритите и отдадени изследователи на езика. Докато на Уорбъртън това май му се вижда като напразно хабене на интелектуална енергия, твърди: „Философите са длъжни да изследват идеи, които наистина имат значение за хората”. Нищо повече. Но и нищо по-малко.

Държа да подчертая обаче, че тази негова прагматична насоченост при избора му на philosophorum nomina (ох, ето че и аз се полакомих за бонуса, даван за употреба на латински) не е недостатък, а предимство за българските читатели на „Малка история на философията”. Защото по този начин ще се срещнат с един разказ за философията, който я изважда от абстракцията, за да я приближи към емпиричното. Да я превърне в дейност близо до живота, не отчуждена му. В екзистенциален, а не единствено в епистемологичен метод. Метод, за който откритията на Чарлз Дарвин, на Уилям Джеймс, на Зигмунд Фройд са от много по-ключово значение, отколкото разните му там бърборения и бръщолевения на Макс Щирнер, на Вилхелм Дилтай или на Едуард Хартман примерно. Ето затова първите трима според Найджъл Уорбъртън са философи и фигурират в „Малката история”, докато вторите – изобщо не са. Или поне не са философи докрай, не са философите, от които се нуждаем и за които копнеем.

Философията, видяна от остров – винаги конкретна, винаги от полза… 

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора