„Малка история на философията за млади читатели на всяка възраст” (превод Деница Райкова, „Дамян Яков”, 2018) на Найджъл Уорбъртън (Nigel Warburton) е книга, която едновременно запознава читателя с ключови имена от историята на философията, но и изказва заедно с това собственото разбиране на автора за това как трябва и кой е редният начин да се прави философия. Найджъл Уорбъртън (1962) е англичанин, известен популяризатор на философията, може би най-успешният на Острова. Провежда курсове по философия и история на изкуството в галерия Tate Modern, има месечна рубрика за всекидневна философия в списание Prospect, но като че ли най-вдъхновяващото му начинание е сайтът Philosophy Bites (поддържа го заедно с Дейвид Едмъндс), където двамата са провели над 400 интервюта със съвременни философи, предимно от англо-американската мисловна традиция. Най-вдъхновяващо, тъй като интернет-броячът е отчел досега над 19 милиона изтегляния на различни интервюта. Пристрастията на самия Уорбъртън са към интервюираните Куентин Скинър, Филип Петит и Питър Сингър – все автори, за които моралните практики във всекидневието и тяхното промисляне са от изключителна важност. Заради Сингър (от когото изглежда Ювал Ноа Харари е заимствал много от идеите си) Уорбъртън дори е станал вегетарианец, а вероятно също поради това завършва именно с него своя „малък” философски преглед. Нарича Сингър „щръклица” и се възхищава от етическата му позиция в защита на животните: „Тестът на Сингер за проверка дали някое проучване е морално приемливо е следният: дали сме готови да извършим същия експеримент върху мозъчно увредено човешко същество? Ако не, смята той, не е редно да извършваме експеримента върху животно с подобно ниво на умствено съзнание”.
Това предпочитание ни подсказва възхитите и симпатиите на Уорбъртън към личностите във философията, особено към тези от съвременността. За него философията не е отвлечена мисловна дейност, която се рее нейде в селенията на трансцендентното, за него философията трябва да се случва и да бъде тук и сега, да се вглежда в делничните човешки деяния и там да открива въпросите, на които е призвана да дава възможни отговори. Със сигурност е вярно – казва той в едно интервю, – че с участието си в дебати по широкия свят един философ няма да допринесе кой знае колко за професионалната си кариера; не колкото, ако е публикувал в голямо философско списание например. Такива участия не се смятат за истинска философия. И хвърля ръкавицата: „Ще се радвам да поспорим с някой, който мисли по този начин и който прави това, което аз наричам „философия на кръстословиците“: само бележки под линия към бележки под линия към бележки под линия. Но това ли е истинската философия? Това ли е правил Сократ? Това ли е правил Хюм? Не мисля така”. Точно заради тази своя епистемологична заслепеност според него философите все още не са осмислили по докрай философски начин 11-и септември, високомерно пренебрегват въпросите за гей браковете, не обръщат внимание на проблемите със свободата на словото: „А това са въпроси на живот и смърт. Има, разбира се, и изключения, но философите като цяло са по-заинтересовани да публикуват научна статия, отколкото да коментират основните политически събития на нашето време”.
Пристрастността на Уорбъртън към философията като практика предначертава и началото на неговата „малка история”: той изобщо не се интересува от предсократиците и софистите; Хераклит, Питагор и Протагор, да речем, за него са пренебрежими имена, започва направо от Сократ и Платон. Казва: „Сократ, великият атински философ от V век, който разпитва минувачите на пазара и им разкрива колко малко всъщност знаят, е един от моите фаворити. Въпреки че не е първият философ, той е първият голям философ. От всички философи в книгата той е, когото най-много бих искал да срещна”. Друг мислител, от който се възторгва, негов „втори фаворит” е Дейвид Хюм: „забележителен мислител, но и превъзходен писател”. Прочее, превъзходен писател е и Уорбъртън, с неочаквани сравнения като например идеята да представи Кантовата „Критика на чистия разум” като призив към хората да свалят розовите си очила. Не по-малко оригинален е, когато пише и за Сократ: „Ако философията има светец покровител, това е именно Сократ”. Хюм пък го впечатлява с трезвия си реализъм: „Хюм е смятал, че винаги има по-правдоподобно обяснение за това, което става”. В тази връзка обаче е логично да се запитаме защо от средновековните философи се е спрял само на Августин Блажени, Боейций, Анселм Кентърбърийски и Тома от Аквино, а е пренебрегнал Уилям от Окам, сънародникът на Хюм (и на Уорбъртън), чийто остър бръснач е валиден безостатъчно и за XXI век, камо ли за XVII в. Озадачава и отсъствието на Мишел дьо Монтен, за когото колежката на Уорбъртън Сара Бейкуел е създала великолепна книга, издадена вече и на български: „Как да живеем: животът на Монтен в един въпрос и двайсет опита за отговор” (превод Светлозара Лесева, „Изток-Запад”, 2020). Озадачава, защото ако се опрем на предпочитанията на Уорбъртън за това как трябва да се философства, Монтен като че ли е човекът, който в най-пълна степен отговаря на неговите изисквания. Той, Монтен, отбелязва Сара Бейкуел, искал „да открие как да живее добре – иначе казано, как да води живот, който да е морален и почтен, и едновременно с това пълнокръвен, удовлетворяващ и честит”. Желание, изцяло в синхрон с желанието на Найджъл Уорбъртън: „Една важна причина за изучаването на философията е, че тя се занимава с фундаментални въпроси относно смисъла на нашето съществуване”. Затова нему е по-важен Джон Ролс от Едмунд Хусерл и Филипа Фут от Мартин Хайдегер. Впрочем Хайдегер изобщо не фигурира в списъка, Хусерл също, а за постомодернисти и постструктуралисти като Барт, Фуко, Дерида, Лиотар, Бодрияр, Дельоз и Гатари Уорбъртън не обелва и дума в „Малката история”. Прави го обаче в интервю, заявява: „Мисля, че някои постструктуралистки писатели бяха шарлатани, които измамиха цяло поколение (макар че това е по-голям проблем в литературата и курсовете по изобразително изкуство, отколкото във философията)”. По-строга и безапелационна присъда от тази – здраве му кажи… Хайдегер също си изпаща: „На ниво думи няма оправдание за замъгляване на смисъла чрез многосрични абстракции (скриване зад дълги думи). Но някои нарочно пишат философия така, сякаш им плащат на сричка с бонус за включване на непреведени латински думи и изрази. Използват жаргон, който не изяснява значението. Грандиозен пример за неяснота чрез прекомерна употреба на философски жаргон е „Битие и време” на Мартин Хайдегер, където жаргонът е почти на всяка страница”.
Тези думи на Уорбъртън хвърлят светлина върху голямото философско разделение на съвременността, а именно континенталната и англо-американската философия. Английският автор, както вече отбелязах, дори не счита за нужно да включва Хайдегер в своята история на философията, пък била тя и малка (sic!), докато за Витолд Гомбрович, големия полски писател, същият този Хайдегер е „най-креативният” философ на ХХ век (вж. „Лекции по философия в рамките на шест часа и четвърт”, превод Тодорка Минева, „Сонм”, 2020): „Именно Хайдегер е установил „завършеното бъдеще”. Времето на човека е винаги бъдещето. Той никога не е там, където е. Винаги е трансцендентен”. Когато преди време попитах Георги Каприев защо в разказите му за сътрудничество между медиевистичните философски школи на България и Западна Европа почти не се срещат имена на англичани, той отговори така: „В Англия, на острова, по-общо казано, има медиевисти, но те са силно инфектирани от аналитичната философия”. Тази „инфектираност” проличава и в „Малка история на философията” и то не само по отношение на Хайдегер и постструктуралистите, но дори спрямо Томас Карлайл и Ралф Уолдо Емерсън, които – първият прекалено се занимава с неустановими същности, вторият – с трансценденти имагинерности. Найджъл Уорбъртън изобщо не би подкрепил твърдението на Гомбрович, че „ние сме (философията е) безкраен вербализъм”, напротив – за него, като за всеки истински аналицист, да се спори за думи е чиста загуба на време: „За това, за което не може да се говори, за него трябва да се мълчи” (Лудвиг Витгенщайн). Вероятно е тази и причината да не спомене Умберто Еко, който според мен е един от философите с най-изострени сетива за всекидневното (вж. „Pape Satan Aleppe. Хроники на едно течно общество”, превод Вера Петрова, „Колибри”, 2020), но също така и един от най-упоритите и отдадени изследователи на езика. Докато на Уорбъртън това май му се вижда като напразно хабене на интелектуална енергия, твърди: „Философите са длъжни да изследват идеи, които наистина имат значение за хората”. Нищо повече. Но и нищо по-малко.
Държа да подчертая обаче, че тази негова прагматична насоченост при избора му на philosophorum nomina (ох, ето че и аз се полакомих за бонуса, даван за употреба на латински) не е недостатък, а предимство за българските читатели на „Малка история на философията”. Защото по този начин ще се срещнат с един разказ за философията, който я изважда от абстракцията, за да я приближи към емпиричното. Да я превърне в дейност близо до живота, не отчуждена му. В екзистенциален, а не единствено в епистемологичен метод. Метод, за който откритията на Чарлз Дарвин, на Уилям Джеймс, на Зигмунд Фройд са от много по-ключово значение, отколкото разните му там бърборения и бръщолевения на Макс Щирнер, на Вилхелм Дилтай или на Едуард Хартман примерно. Ето затова първите трима според Найджъл Уорбъртън са философи и фигурират в „Малката история”, докато вторите – изобщо не са. Или поне не са философи докрай, не са философите, от които се нуждаем и за които копнеем.
Философията, видяна от остров – винаги конкретна, винаги от полза…