„Сбогуване“, Нога Албалах, превод: Емилия Юлзари, издателство „Жанет 45“, поредица „Отвъд“, 2024 г.
В последните осем години от живота си Шопенхауер събира цитати, спомени, размишления, работни бележки, максими и правила на поведение. Организира ги в папка, която озаглавява „Сенилия“. Целта му е да кондензира онази ежедневна мъдрост, която сама по себе си може да направи старостта поносима. В някои страни записките на Шопенхауер излизат като книга – например „Изкуството да остаряваш“ (Италия, изд. Piccola Biblioteca Adelphi).
Обаче изкуство ли е остаряването, какъв вид изкуство по предназначение е – сравнимо с театър, с танц, с цирково изкуство, с литература? Каква е естетичната цел на изкуството остаряване? Докато четях романа на израелската авторка Нога Албалах „Сбогуване“ си задавах тези въпроси и ми се струваше, че старостта е най-близка до археологията. Особено, ако буквално преведем думата археология: древност и думи, думи за миналото. С думите на миналото започва и романа на Албалах:
„Когато по време на краткия преглед за състоянието на паметта попитаха стареца къде живее, той не знаеше какво да отговори. Когато го попитаха кой ден е днес, той не знаеше какво да отговори. И годината не помнеше, а когато го помолиха да каже възрастта си, посочи грешно число. С отклонение от трийсет години.“
Отклонението е един от ключовете за четене на тази книга.
Първото отклонение е от класическата форма на романа. Нога Албалах е структурирала текста си фрагментарно. Това накъсване едновременно придава краткост, сгъстеност на смисъла, затвореност, частична незавършеност дори. От друга страна, фрагментарното писане тук изгражда стабилна алюзията за състоянието на старческата памет: автономност и непредсказуемост. Намирам избора на Албалах да напише роман от фрагменти за особено ефектен, предвид тематиката на романа „Сбогуване“. Отчитайки особеното отношение на фрагментите към времето – или бъдеще, или минало, в „Сбогуване“ имаме точно това – манипулативната диагноза, която е едновременно отказано бъдеще и намаляващо минало. А между тях стои дете. Всъщност децата са две – Старецът и неговата дъщеря, ако не броим сенилността като третото невидимо дете, настанено до тях.
Второто отклонение e в целостта на личността. И може би няма да е пресилено, ако определя романа на Нога Албалах и като роман за разпада на личността. Колкото повече Старецът забравя, толкова повече е старанието на неговата дъщеря да помни. Колкото повече се отдалечава бащата, толкова повече се усилва внушението за нова близост между дете и родител. Деликатността на техните отношения, светлосенките (светло и тъмно едновременно) в паметта, болничните дни, пътят на едно сбогуването – всички тези акценти превръщат миниатюрният текст на Албалах в голямото писане за човешкия край: как си отиваме, какви си отиваме, с кого напускаме този свят. Затова и историята на Старецът не е историята на един-единствен човек: романът е общ, общностен дори – за всеки човек, родител, семейство. Почувствах тлеенето на нечий баща като тлеенето на моя баща. Мислех си, колко сила и безсилие има в израза телесни останки: това, което е останало от тялото. Би трябвало да има и идентичен израз за останките от паметта. За онова, което остава след замитането на следите, на ориентирите, на човешкия облик. Езикът, който губи лексикалния си състав и се превръща единствено във звукоподражаемост, в гола фонетика. Откъслечните думи, които нямат контекст и контекстът, до който не достигат думи. Чуждоезичен филм без субтитри и субтитри без картина. Книгата на Нога Албалах е документален филм за напускането, дневник на неизбежната окончателност: един баща, който се губи в живота си, и една дъщеря, която внимава да не се изгуби в смъртта на баща си.
За романа си „Сбогуване“ Албалах е удостоена с наградата Бренер в Израел. Критиката определя книгата като изключителна творба, истински учебник по човечност и милосърдие. За мен „Сбогуване“ е и роман за интимността на последните думи от някого и към някого – тази двупосочност на чезненето, в която има толкова обич и памет. Онези последни думи, които понякога се налага да бъдат есхумирани, защото въпреки абсолютната природа на смъртта, преживяното остава. То е часовникът на ценното време и философията на залеза.