Какво битие е злото?
Задавайки този въпрос, веднага ще трябва да припомня, че самото питане – „какво битие е злото“ – съдържа за християнската мисъл една специфична за нея трудност. Защото, както е добре известно, според фундамента на библейската вяра онова, което съществува – което е битието въобще – съвсем не просто съществува (от само себе си, без да има защо, просто така, като битието на Сартр), но е тук изобщо, защото Бог е [из-]рекъл, заповядал е то „да бъде“. Нека припомня: „и рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина“, „и рече Бог: да има твърд посред водата“, „и рече Бог: да произведе земята злак, трева що дава семе… да бъдат светила по небесната твърд“ и т.н. (Бит. 1:3, 6, 11, 15). Битието въобще – казано с други думи – е за християнския, за библейския възглед за него, наредено (заповядано) по самата си същност. То е, бих могъл да се изразя така, биване в императив, или, както още по-добре го е определил един съвременен философ (Реми Браг) – в „юсив“ (от ius – правда, право). В „юсив“, защото собствено един императив, една заповед обичайно се отправя към нещо (вече) съществуващо, а тук, както се вижда, Бог нарежда самото съществуване изобщо и значи самото съществуване е, за християнския светоглед, нещо с Божествена нареденост, с Божествена о-правда-ност. В този смисъл то – самото съществуване на съществуващото – според мисълта на споменатия философ има абсолютна оправданост (ius-tificatio), съществува, защото Сам Бог е рекъл да съществува, да „бъде“.
Но щом, по-нататък, Сам Бог е заповядал „бъденето“, това бъдене на „бъде“-щото (битието) освен фундаментално оправдано е още и добро – добро, както се казва, само по себе си. Онова, което „бива“, онова, че „бива“ – поради това, че именно Бог е „рекъл“ да „бива“ – е добро и не може да не е „добро нещо“. Нека припомня, че в цитирания вече библейски текст за всяко последователно появяващо се творение, след като ни се казва, че Бог е изрекъл (то) „да бъде“, е добавено още, че то е и „добро“ (срв. „Видя Бог, че светлината е добро нещо“, „видя Бог, че това е добро“, Бит. 1:48). Въобще – нека го подчертая: актът, речението на Бога „да бъде“ („да има“), доколкото е акт именно на Бога, е акт, който осъществява едновременно две неща – битие и добро. Биването въобще, битието въобще е [нещо] добро за фундаменталната визия за него и – както казват още средновековните схоласти – в християнската мисъл „е“ и „добро“ се предполагат едно друго. Да „е“ е нещо добро и доброто „е“ – онтологията е (и) агатология.
Но ако решим да тръгнем от това основоположение за християнския светоглед и да попитаме отново за природата на злото, не трябва ли да го определим, на първо място, като онова, за което не е казано да бъде? Не е казано, а поради това – макар да може да бъде (откакто едно от творенията е било създадено със свободна да произвежда „ефекти“ воля) – то е, на второ място, онова, което не бива да бъде.
В логически най-първоначалната си основа следователно злото е чисто и просто онова, за което не е казано (от Бога) „да бъде“, и значи, ако мога да се изразя така,„естественото“ за него (преди още то да бъде зло) е… небитието му. То става „зло“, когато придобие битие, става „зло“ благодарение на тази „неестественост“ и на това самото, че макар да не бива да е – то е.
Злото, значи, е битието на не-биващото, не-биващото битие.
Ще повторя това още веднъж: добро е (всичко) онова, за което Бог е рекъл „да бъде“, и то е „добро“, именно защото Бог е из-рекъл (заповядал, наредил) неговото битие. Неговото битие, самото му битие е „добро нещо“.
Добре, а какво е тогава онова, за което Бог не е изричал „да бъде“? При логически най-първото му определяне то би трябвало да се дефинира просто като „не-добро[то]“. То все още – като просто не-изреченото „да бъде“ не е „зло“ и за него е добре (би могло да се каже също: добро е), че не е. То обаче става „зло“, когато, вместо да „не е“ (както би трябвало, щом за него Бог не е казвал „да бъде“, не е оправдавал съществуването му), то започне да бъде (бъде реализирано, бъде – просто казано – извършено). Тогава именно – казвам – то става „зло“, защото тогава то започва „да бъде“ въпреки Божията воля. Вместо – нека повторя – „нормалното“: то да не бъде, щом Бог не го е „изричал“, е възникнално „не-нормалното“ – да е онова, за което Бог не е казвал да бъде и което поради това самото вече не просто не е добро, ами е (и) „зло“.
Какво излиза от този анализ? Не ли това, че злото в злото – собствено злото – е не тъкмо (и първо) в онова, което то реализира в Божия свят, а в това самото, че се реализира в Божия свят, че е; вече е онова, което не бива да бъде. Злото, с две думи, е в самото му извършване, в самия му факт, а не тъкмо в онова, което този факт представлява по съдържанието си – не е в онова, което собствено е извършено.
Това, което казвам сега, може да прозвучи изненадващо. Не казва ли по същество то, че злото е например в самото посягане към ближния, а не в силата на удара, който му се нанася, в самата кражба, а не в размера на откраднатото, в отнемането на живот, а не в броя на отнетите животи? Аз обаче ще настоя отново на това, което казвам. Да, злото е в самото битие на не-биващото да бъде – в самата му извършеност, стореност. И това е така, защото – нека съобразя – какъвто и да е характерът на това не-биващо да бъде битие, на това небиващо да бъде сторвано, той не би могъл да се окаже абсолютно противоположен на онова, което Бог е заповядал да бъде. Не би могъл, казвам, защото нали въобще битието – биването като такова, както видяхме, няма и не може да има друг източник освен словото на Бога. Доколкото обаче Бог не просто изрича „да бъде“, но именно – „да бъде това“ или пък „онова“, то биващото (реализираното), което не бива да бъде – доколкото въобще бива – би могло да представлява единствено и най-много не (тъкмо) това биващо, което Бог е заповядал, тоест да представлява определена дефектираност на заповяданото (определен de-fectus, от de-ficio: раз-вършване, раз-правяне, разваляне на създаденото от Божието слово)! Всеки „дефект“ (defectus) обаче може да бъде „поправен“, възстановен ефективно. Онова, което е безусловно обаче, е, че този „дефект“ в творението (голям или малък, безразлично), реализиран от злото, не е бивало да бъде реализиран изобщо.
С две думи, онова конкретно, което волята, свободна да реализира както нареденото ѝ от Бога, така и точно противоположното, е реализирала, е относителният момент в злото, то е онова в злото, което би могло да бъде отстранено, победено, поправено по един не тъй мъчно представим начин. Това обаче, че волята е реализирала не-биващото да реализира, е абсолютното в злото – собствено злото в злото; това, че „не-биващото-да-е“ – „е“, извършено е (каквото и по-конкретно да е то).
Мисля обаче, че с последното изречение тук ние стигнахме вече до търсената (именно онтологична) дефиниция на злото – до дефиницията, казваща какво битие собствено е злото (и какво битие е именно злото). То е, повтарям го сега: „не–биващото-да-е-което-обаче-е“ (независимо какво точно е); то е битието – самото битие – на не-биващото-да-бъде (независимо какво по характера си е това битие). Злото на злото е в самото му битие и е в самото му битие (т.е. в самата му извършеност, стореност), именно защото това битие (каквото и да е по-конкретно) не бива да бъде, не бива да бъде извършвано, сторвано.
И ето тук се изправяме пред мъчителния въпрос: как тогава се побеждава злото? Като се поправи? Но нали преди да бъде поправено то е било сторено (претърпяно)? Преди да бъде възкресен, убитият е бил измъчен и е страдал (докато е страдал). Като бъде наказано злото? Но то е било наказано, след като е било. Това е мъчителният въпрос на Иван Карамазов: „Защо ми е ад за мъчителите и какво може адът тук да поправи, щом дечицата бяха измъчвани“.
«ха така», извика християнската мисъл.
«ха сега» наежи се човешкия дух.
Хитреци са християните. Вярват че има бог който твори битие с думи… като ставането му битие е ако го е нарекъл «добро». Добродетелен бог. Бог който заграбва доброто. Бог монополист на доброто.
A Нас какво ни гре злото? 3лото, неутралното не са негово дело. те съществуват небитийно преди него? но се битиезират. Ако приемем аврамическата космогония където не е имало нищо а само слово излиза че недобрия материален свят, ако и небитиен, е сътворен от думи – а) от някой друг, б) от единствения бог по друг начин. отхвърляме а) защото е много персийско. за второто няма много възможности – бог е произнасел думи, примерно вулкан, или хипертония, но не ги е харесал. те останали в небитийно състояние и се появяват от време на време като зло. Така де, да не забравяме че бог не знае какво ще излезне от думите докато не ги види. И така проба, грешка… праба, грешка. Злото е огромно а доброто – нюню. Защото бог е превзет, капризен, елитарен и бъбрив. Не номерът на християните нема да мине. Някой все пак ще трябва да отговаря за злото.
пред аерамическите религии са по изобретателни. Там боговете организират хаоса, който съществува преди тях. Злото често е тяхно дело. Те не бягат от отговорност. Света е зъл и доброто е надежа. В християнския свет доброто е някъде, човекът е отчужден от доброто а то е обещание. В края на краищата не е важно кой е направил доброто, кой го сорсва. Важнато е да го има. Ho Не като меню. А като порция за вечеря…
Let there be rock
There was rock