Какво битие е злото?
Задавайки този въпрос, веднага ще трябва да припомня, че самото питане – „какво битие е злото“ – съдържа за християнската мисъл една специфична за нея трудност. Защото, както е добре известно, според фундамента на библейската вяра онова, което съществува – което е битието въобще – съвсем не просто съществува (от само себе си, без да има защо, просто така, като битието на Сартр), но е тук изобщо, защото Бог е [из-]рекъл, заповядал е то „да бъде“. Нека припомня: „и рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина“, „и рече Бог: да има твърд посред водата“, „и рече Бог: да произведе земята злак, трева що дава семе… да бъдат светила по небесната твърд“ и т.н. (Бит. 1:3, 6, 11, 15). Битието въобще – казано с други думи – е за християнския, за библейския възглед за него, наредено (заповядано) по самата си същност. То е, бих могъл да се изразя така, биване в императив, или, както още по-добре го е определил един съвременен философ (Реми Браг) – в „юсив“ (от ius – правда, право). В „юсив“, защото собствено един императив, една заповед обичайно се отправя към нещо (вече) съществуващо, а тук, както се вижда, Бог нарежда самото съществуване изобщо и значи самото съществуване е, за християнския светоглед, нещо с Божествена нареденост, с Божествена о-правда-ност. В този смисъл то – самото съществуване на съществуващото – според мисълта на споменатия философ има абсолютна оправданост (ius-tificatio), съществува, защото Сам Бог е рекъл да съществува, да „бъде“.
Но щом, по-нататък, Сам Бог е заповядал „бъденето“, това бъдене на „бъде“-щото (битието) освен фундаментално оправдано е още и добро – добро, както се казва, само по себе си. Онова, което „бива“, онова, че „бива“ – поради това, че именно Бог е „рекъл“ да „бива“ – е добро и не може да не е „добро нещо“. Нека припомня, че в цитирания вече библейски текст за всяко последователно появяващо се творение, след като ни се казва, че Бог е изрекъл (то) „да бъде“, е добавено още, че то е и „добро“ (срв. „Видя Бог, че светлината е добро нещо“, „видя Бог, че това е добро“, Бит. 1:48). Въобще – нека го подчертая: актът, речението на Бога „да бъде“ („да има“), доколкото е акт именно на Бога, е акт, който осъществява едновременно две неща – битие и добро. Биването въобще, битието въобще е [нещо] добро за фундаменталната визия за него и – както казват още средновековните схоласти – в християнската мисъл „е“ и „добро“ се предполагат едно друго. Да „е“ е нещо добро и доброто „е“ – онтологията е (и) агатология.
Но ако решим да тръгнем от това основоположение за християнския светоглед и да попитаме отново за природата на злото, не трябва ли да го определим, на първо място, като онова, за което не е казано да бъде? Не е казано, а поради това – макар да може да бъде (откакто едно от творенията е било създадено със свободна да произвежда „ефекти“ воля) – то е, на второ място, онова, което не бива да бъде.
В логически най-първоначалната си основа следователно злото е чисто и просто онова, за което не е казано (от Бога) „да бъде“, и значи, ако мога да се изразя така,„естественото“ за него (преди още то да бъде зло) е… небитието му. То става „зло“, когато придобие битие, става „зло“ благодарение на тази „неестественост“ и на това самото, че макар да не бива да е – то е.
Злото, значи, е битието на не-биващото, не-биващото битие.
Ще повторя това още веднъж: добро е (всичко) онова, за което Бог е рекъл „да бъде“, и то е „добро“, именно защото Бог е из-рекъл (заповядал, наредил) неговото битие. Неговото битие, самото му битие е „добро нещо“.
Добре, а какво е тогава онова, за което Бог не е изричал „да бъде“? При логически най-първото му определяне то би трябвало да се дефинира просто като „не-добро[то]“. То все още – като просто не-изреченото „да бъде“ не е „зло“ и за него е добре (би могло да се каже също: добро е), че не е. То обаче става „зло“, когато, вместо да „не е“ (както би трябвало, щом за него Бог не е казвал „да бъде“, не е оправдавал съществуването му), то започне да бъде (бъде реализирано, бъде – просто казано – извършено). Тогава именно – казвам – то става „зло“, защото тогава то започва „да бъде“ въпреки Божията воля. Вместо – нека повторя – „нормалното“: то да не бъде, щом Бог не го е „изричал“, е възникнално „не-нормалното“ – да е онова, за което Бог не е казвал да бъде и което поради това самото вече не просто не е добро, ами е (и) „зло“.
Какво излиза от този анализ? Не ли това, че злото в злото – собствено злото – е не тъкмо (и първо) в онова, което то реализира в Божия свят, а в това самото, че се реализира в Божия свят, че е; вече е онова, което не бива да бъде. Злото, с две думи, е в самото му извършване, в самия му факт, а не тъкмо в онова, което този факт представлява по съдържанието си – не е в онова, което собствено е извършено.
Това, което казвам сега, може да прозвучи изненадващо. Не казва ли по същество то, че злото е например в самото посягане към ближния, а не в силата на удара, който му се нанася, в самата кражба, а не в размера на откраднатото, в отнемането на живот, а не в броя на отнетите животи? Аз обаче ще настоя отново на това, което казвам. Да, злото е в самото битие на не-биващото да бъде – в самата му извършеност, стореност. И това е така, защото – нека съобразя – какъвто и да е характерът на това не-биващо да бъде битие, на това небиващо да бъде сторвано, той не би могъл да се окаже абсолютно противоположен на онова, което Бог е заповядал да бъде. Не би могъл, казвам, защото нали въобще битието – биването като такова, както видяхме, няма и не може да има друг източник освен словото на Бога. Доколкото обаче Бог не просто изрича „да бъде“, но именно – „да бъде това“ или пък „онова“, то биващото (реализираното), което не бива да бъде – доколкото въобще бива – би могло да представлява единствено и най-много не (тъкмо) това биващо, което Бог е заповядал, тоест да представлява определена дефектираност на заповяданото (определен de-fectus, от de-ficio: раз-вършване, раз-правяне, разваляне на създаденото от Божието слово)! Всеки „дефект“ (defectus) обаче може да бъде „поправен“, възстановен ефективно. Онова, което е безусловно обаче, е, че този „дефект“ в творението (голям или малък, безразлично), реализиран от злото, не е бивало да бъде реализиран изобщо.
С две думи, онова конкретно, което волята, свободна да реализира както нареденото ѝ от Бога, така и точно противоположното, е реализирала, е относителният момент в злото, то е онова в злото, което би могло да бъде отстранено, победено, поправено по един не тъй мъчно представим начин. Това обаче, че волята е реализирала не-биващото да реализира, е абсолютното в злото – собствено злото в злото; това, че „не-биващото-да-е“ – „е“, извършено е (каквото и по-конкретно да е то).
Мисля обаче, че с последното изречение тук ние стигнахме вече до търсената (именно онтологична) дефиниция на злото – до дефиницията, казваща какво битие собствено е злото (и какво битие е именно злото). То е, повтарям го сега: „не–биващото-да-е-което-обаче-е“ (независимо какво точно е); то е битието – самото битие – на не-биващото-да-бъде (независимо какво по характера си е това битие). Злото на злото е в самото му битие и е в самото му битие (т.е. в самата му извършеност, стореност), именно защото това битие (каквото и да е по-конкретно) не бива да бъде, не бива да бъде извършвано, сторвано.
И ето тук се изправяме пред мъчителния въпрос: как тогава се побеждава злото? Като се поправи? Но нали преди да бъде поправено то е било сторено (претърпяно)? Преди да бъде възкресен, убитият е бил измъчен и е страдал (докато е страдал). Като бъде наказано злото? Но то е било наказано, след като е било. Това е мъчителният въпрос на Иван Карамазов: „Защо ми е ад за мъчителите и какво може адът тук да поправи, щом дечицата бяха измъчвани“.
