Начало Идеи Гледна точка Философско аутодафе
Гледна точка

Философско аутодафе

4697

Привечер по „Графа“. Има я тази градска приповдигнатост на вечерта, която не спира да очарова, въпреки капризите на времето и несвършващите ремонти – с неспирните сенки на хора, които минават и отминават, с уличния музикант до училищната ограда, смесващ плейбека на „Щурците“ с недотам добри изпълнения. Минувачите говорят високо, за да заглушат шумотевицата и преминаващите трамваи, които громолят по паважа. А аз съм тръгнал нанякъде с точно определена цел – да издърпам една нишка на времето, което е почти като да вденеш в ухото на иглата възможно най-дълъг конец.

Минавам оттук почти всеки ден, но едва наскоро, от четенето на архивни документи разбрах, че именно тук се е разиграла една българска версия на „451 градуса по Фаренхайт“ от Бредбъри, за която бях чувал, но все си мислех, че се е разиграла по друго време и на друго място. История със самоизгарянето на един ръкопис, противостоящ на пламенния ентусиазъм на епохата. Но всеки път, в опит да разнищя тази история, опирам до една и съща желязна врата, заграждаща достъпа до вътрешния двор на номер 34. Изведнъж, направо не вярвам на очите си, оттам изскача момиче, за да се гмурне в нощна София. Нищо не го питам и се втурвам навътре. То изглежда смаяно от решимостта ми, но не ми задава въпрос – хора всякакви. Във вътрешния двор нищо не се е променило поне от половин век, ако не и повече. Плочникът е с характерните стари камъни от трийсетте-четирийсетте години. Не е ремонтиран отдавна, но явно предстои да бъде заменен с тривиалните бетонови плочки, струпани на купчинки покрай тухлената стена.

Сигурно се питате какво ми е щукнало този път и с какво точно ме привлича този вътрешен софийски двор, в който се крие втора жълта кооперация от „модерна“ на трийсетте години – високи етажи и издължени прозорци.

С нещо, случило се именно на това място. В една късна августовска вечер на 1972 г. в мансардата на същата тази кооперация се извършва аутодафе над една книга. Мъж около 40-те гори в голям ламаринен леген собствената си творба. Съпругата до него му подава лист по лист. А той го поднася към огъня със сълзи на очи. И така следващият, и следващият лист, докато обемистият ръкопис от 250–300 машинописни страници, посветен на психологията на отчуждението, не се превръща в пепел, която вечерният вятър разнася из съседните дворове. Изгаря го, за да не попадне ръкописът в ръцете на Държавна сигурност. Изгаря го, след като години го е писал тайно, подлаган е на публични унижения заради него, принуден е бил да се извинява пред студентите си в Софийския университет, че им е преподавал идеологически „нездрави“ и „вражески“ идеи. Изгаря го, защото е твърдо решен да тегли чертата над българското си битие – решил е да мине „отвъд“. Никой не знае това, дори съпругата му Дора, която е неотлъчно до него. Предстои му пътуване зад граница – първото след безкрайно дълъг период на „заключване – на Хегелов конгрес в Брюксел, от който той не възнамерява да се завърне. Защото е платил това си пътуване на доста висока цена.

Името на този млад и талантлив български философ е Асен Игнатов (1935–2003). Любим преподавател по философия на поколението на „размразяването“ през 60-те, инак асистент по формална логика на проф. Ангел Бънков. Състудент е на Желю Желев, но двамата са доста различни по дух и по темперамент. Те са връстници, съученици са от Шуменската гимназия, сетне заедно учат философия в СУ.

Желев е по селски прям и категоричен. Игнатов, рожба на буржоазна фамилия, е доста по-колеблив и диалогичен. След години Желю Желев, описвайки историята на първата си незащитена дисертация, ще разкаже как го поканил за участие на някаква университетска конференция за Сталин с предложението да я „взривят отвътре“ с докладите си. Игнатов с болка в гласа му казал: „Прав си, прав си, разбира се, но нещата не опират само до истината. Готов ли си да идеш в затвора като Джилас? Аз не бих могъл“.

Иронията на историята е, че след като прогонват неотстъпчивия Желев, идеологическите цензори от епохата се разправят най-люто тъкмо с „диалогичния“ Игнатов. Той ги дразни с всичко: със самото си присъствие, с маниерите си, с философската и литературната си култура, с обичта на студентите, с есетата си, които промъква по страниците на списания като „Младеж“, „Септември“ или „Пламък“, и които се четат от ръка на ръка, защото са други. От разработките в досието му, озаглавено ДОП „Технократ“, става ясно как на няколко пъти се опитват да го изгонят от Университета – далеч преди чешките събития. Съзират вражеския му дух даже когато се позовава на „ранния Маркс“, интерпретиран през Дьорд Лукач; не могат да му простят дори когато критикува Хайдегер, Сартр или Ясперс, привеждайки големи цитати от съчиненията им, защото, за разлика от тях, той ги е чел в оригинал.

Най-вече не могат да му простят едно есе, публикувано през 1963 г. в сп. „Младеж“ – „Из анализа на догматичното мислене“. В него Игнатов иронизира идеологическите чугунени глави и с елегантна усмивка пита:

Но какво ти остава да правиш, когато знаеш, че владееш Истината? Да я „разпространяваш“ и „пропагандираш“! Какво обаче значи това? Разбира се, ти трябва да кажеш нещо. Но в никакъв случай то не трябва да бъде ново или изобщо различно от вече известното. А, от друга страна, ти не трябва буквално да повториш познатите истини, защото би било излишно и дори непочтено. На догматика прочее предстои нелекият път между две трудно съвместими „табута“: да не каже нищо ново и в същото време да не извърши кощунството на оскърбяващия „Го“ плагиат.

Лесно можем да си представим как „владеещите комунистическата истина“ са чели тези редове, побеснели от ярост и с пяна на устата. От 50-те години насетне Алма Матер е „бастион на догматизма“, заприличала е на висша партийна школа: старите преподаватели са уволнени, единиците оцелели тихо са свели глави; на тяхно място масово са назначавани „подковани кадри“, завърнали се от СССР или самоподготвили се на място, които знаят наизуст „Краткият курс“ на ВКП (б) и трудовете на Сталин по езикознание, преди да започнат да предъвкват „Материализъм и емпириокритицизъм“ на Ленин или „Лудвиг Фоейербах и краят на класическата немска философия“ на Енгелс. На този фон появата на млад университетски преподавател като Асен Игнатов е истински светогледен „скандал“.

Под светлините на града някогашната мансарда на Игнатов се очертава като незримо предизвикателство в полумрака. Обрамчена е от короните на големи дървета, еднички свидетели на онова среднощно аутодафе. Изпитвам необходимост да поговоря с някого, но няма с кого. Дворът е пуст. От осветените прозорци на съседните кооперации се чува тракане на чинии, тих смях, реплики от филми по телевизията. Сещам се, че през няколко кооперации оттук живее писателят Димитър Бочев, някогашен студент и най-близък приятел на Игнатов.

Митко почти веднага вдига телефона си. Леко е изненадан, но охотно отговаря на въпросите ми. Не, никога не е идвал в това последно софийско убежище на своя учител, защото по онова време е бил въдворен в Силистра и също е подготвял бягството си на Запад. Почти едновременно с Асен Игнатов, но без взаимно да разменят нито дума, за да не стигне нещо до ушите на ДС.

Сещам се, че благодарение на Ивайло Знеполски има записан спомен на Дора Игнатова. Проф. Знеполски педантично е проучил досието на Асен Игнатов и съхранилите се документи в мащабното си изследване „Как се променят нещата. Истории с философи и историци“ (2016 г.). Дора Игнатова споделя, че двамата с мъжа ѝ са били убедени, че ги подслушват. Хазяите били много любезни, даже знаели статиите на Асен, но те постоянно усещали как някаква заплаха тегне над главите им. Не се чувствали добре в инак уютната мансарда – първото им истинско жилище след предишните съборетини.

„Знаеш ли в каква сиромашия живееше този старши асистент в Университета?“ – пита ме Митко Бочев. И с болка в гласа заразказва за предишната стаичка на Игнатови срещу Военната академия. Една стая с няколко стола, маса и едно котлонче, даже без баня. На един от столовете до леглото – като на нощно шкафче – винаги лежи екземпляр от ранното издание на „Битие и време“ на Хайдегер, взет от Университетската библиотека, книга, която Игнатов непрекъснато чете и препрочита.

След като го уволняват за „вражеска дейност“ от Университета през 1969 г., Асен Игнатов е без работа девет месеца, нямат пари за наем. Приятели ги подкрепят. Дора работи какво ли не, но и това не помага – над нея пък тегне клеймото на „дъщеря на враг на народа“.

Виждал съм Дора Игнатова веднъж-два пъти, пак благодарение на Димитър Бочев. Двамата с Желю Желев я подпомагаха през последните години на живота ѝ, особено след ненадейната смърт на Асен Игнатов в Германия през 2003 г. Какво е претеглила тази жена през годините, тя си знае. Но независимо от лишенията и несгодите бе съхранила едно видимо благородство.  

Тя не е знаела, че съпругът ѝ смята да остане на Запад, това той не е посмял да сподели даже с нея. Дълги години са я привиквали на разпити в ДС, клеймото върху нея вече е било двойно – дъщеря на „враг“ и съпруга на „изменник на родината“.

Чувал съм, че Асен Игнатов е бил особено предпазлив през първите си години в Белгия. Тръгнал е към академична кариера в Лувенския университет – в архива на Хусерл, обгрижван от францисканския монах проф. Лео ван Бреда. Работел е над дисертацията си „Хайдегер и философската антропология“. Отначало не е писал политически есета за западните радиостанции. Все с надеждата, че някой ден ще пуснат Дора при него и ще се съберат заедно. Постепенно му става ясно, че това е илюзия. Дора остава като „заложница“ в лапите на режима.

Попитах Митко Бочев как е живяла тя до 1989 г.? С какво се е препитавала?

„С помощта на приятели на Асен – обясни ми той – я назначават на половин щат като екскурзовод в криптата на „Св. Александър Невски“. И така – на половин заплата и под постоянен тормоз от ДС – изкара до 1989 г. Карали са я да му пише писма, за да се върне в България. Но тя устоява.“ Спасява каквото може от личния му архив – втората българска дисертация върху „събитийността в историята“, писма и статии, предадени по-късно от нея във фонда на НБУ.

И все пак един въпрос продължава да ме гложди отвътре – с какво ръкописът на Асен Игнатов за отчуждението е бил чак толкова страшен за тогавашната власт в НРБ? Става дума за философска монография, която е могла да бъде „прередактирана“, а дори и издадена, щяла е да бъде прочетена от минимален брой хора. Но бързо си давам сметка, че не това е логиката на онази „налудничава епоха“. Пред Ивайло Знеплоски Дора Игнатова споделя, че според съпруга ѝ това била книга за „философията на времето“ и за „ситуацията на нашето общество“.  

Митко Бочев също се засмива на наивността на въпроса ми, който задавам на глас, след което ми разказва за страховете на Асен Игнатов, за онова, от което той се е боял най-вече.

„Не искаше да го пратят в Белене. Казваше, че няма да издържи, ако му забиват клечки под ноктите, това бе неговият кошмар. Често повтаряше, че не иска да знае това или онова, не искаше, ако го арестуват, да бъде принуден да го признава в показанията си. Чувстваше се слаб. Не издържаше повече, не можеше да живее по този начин.“

А както става ясно от досието му, ДС е била информирана за съществуването на ръкописа, издирвала го е и по чудо не го е намерила. На 20 февруари 1968 г. агент „Камо“ докладва, че при среща с Асен Игнатов последният му казал следното: „Бързам много. Написах окончателно моя труд за отчуждението. Сега търся приятели да го отпечатат“.

ДС се активизира. Правят обиск в кабинета му в Университета, после и в дома му. Не намират нищо. Агентурните издирвания, разпитите на близки и познати остават без резултат. Димитър Бочев си спомня, че само веднъж е виждал обемистата папка с машинописните страници, но не му е била дадена за четене. Явно е държана скрита на „сигурно място“.

От двата текста на Игнатов в единствената му българска книга – „Тъга и порив на епохата“ – можем да съдим каква е била в общи черти концепцията му за отчуждението:

Отчуждението намира особено пластичен образ в начина, по който хората възприемат държавата на експлоататорските общества. През последните векове суеверното преклонение пред държавата увеличаваше своята власт над мисълта („Типология на отчуждението“).

В тази част, озаглавена „Левиатан или отчуждението в мундир“, Игнатов сякаш описва сблъсъка си с исполина на вездесъщото суеверие в НРБ. И въпреки колебанията си на интелектуалец, хвърля ръкавицата за дуел:

Отчуждението е деструктивен феномен, деградация на човека. Това определение предпоставя наличието на една същност на човека, която е въплътена във великите хора, в ярките хора изобщо, както и в идеалите. Поради това всяка форма на отчуждението е негатив на някакъв аспект на човешкото великолепие. („Философите и отчуждението“).

Тези две есета, публикувани частично в пресата, излизат в книгата „Тъга и порив на епохата“, която вижда бял свят в края на септември 1968 г., тъкво по време на  „чешките събития“. Скандалът е огромен. Редакторът Борис Делчев я прокарва в издателство „Български писател“, което е „по-далеч“ от идеологическите врагове на Игнатов, а и есетата (в някакъв вариант) вече са били отпечатвани. Събрани в едно, те предизвикват обаче „друг ефект“, а и „чешкият контекст“ превръща книгата в „крамолно предизвикателство“. В официоза „Работническо дело“ (7 февруари 1969 г.) се появява разгромяваща статия, подписана от никому неизвестния кандидат на историческите науки Михаил Бенлиев, озаглавена „Класово-партийният подход не е сезонна дреха“.

Дошло е времето Игнатов „да си плати“ и да бъде наказан. Уволняват го демонстративно. Свикват някакво „открито партийно събрание“ в 65-а аудитория на СУ, където хора, несъизмерими с интелектуалния му потенциал, го сочат с пръст и го заклеймяват пред студентите. Книгата му е иззета от библиотеките и днес е огромна библиографска рядкост. Интересно е, че първото ѝ редакционно заглавие е било още по-показателно: „Вик и болка на епохата“.

Асен Игнатов изведнъж се превръща във „вътрешен емигрант“. Принуден е да поиска среща с догматика акад. Тодор Павлов, да моли за назначение в Института по философия, иначе няма как да изхранва себе си и съпругата си Дора. Карат го да извършва някакви ритуали по самопокаяние. Принуден е да преглътне и това. Но известно време решават да го оставят да се мъчи – като риба на сухо.

Правил съм две интервюта с него в края на 90-те години и в един от предварителните ни разговори ми бе споменал как навремето видял на практика някои аспекти на „отчуждението“. Мнозина от познатите му, виждайки го, минавали на отсрещната страна на улицата – не искали познанството с него да им навреди. Кръгът на приятелите му се стеснил да неузнаваемост и все пак неколцина го подкрепяли.  

Още тогава решава, че при първа възможност ще напусне НРБ. Ала го чакат още сериозни изпитания. Държавна сигурност периодично го привиква на „срещи“. Става ясно, че „реинтеграцията“ му минава през „сътрудничество“, иначе го очаква бавно и мъчително декласиране, „човешката деградация“, от която най-вече се бои. В един момент „подписва“. Запазени са дузина негови донесения – някакво дълго и безсмислено съчинение за „идеологическата диверсия на Запада“, кратки справки по различни поводи.

Асен Игнатов е наясно, че го тласкат към „дъното“ и че трябва да напусне на всяка цена. А тази цена е висока. Тук остават престарелите му родители и Дора. Както и ръкописът за „отчуждението“ – интелектуалната му рожба, – над който е работил с толкова любов.

Така се стига до „философското аутодафе“ в двора на ул. „Граф Игнатиев“ 34. Актът на „451 градуса по Фаренхайт“, който го освобождава изцяло. „Беше като детеубийство“, споделя той със сълзи на очи, вече на Запад, пред Димитър Бочев. Актът на себеунищожението, но и на себесъхраняването се извършва в най-тесен семеен кръг – между него и жена му.   

Дали самозапалването е висша форма на отчуждение? Димитър Бочев и днес е убеден, че горенето, това „себеизпепеляване“, е самосъд, пресъздаване на идеите на „пламенен език“.

На Запад Асен Игнатов не възстановява тази си първа философска книга. Може би най-истинската философска книга в България, поне за онези мракобесни времена.

През 1985 г. той публикува своята „Психология на комунизма“ в Германия, където открито изказва онова, което мисли и чувства:

Комунизмът осъществи именно прехода от комплексност към опростяване, от развитото мислене към архаичните магични техники и амбивалентности, от толерантността към фанатизма, от плурализма към еднообразието. Този ретрограден характер на комунистическата психика доведе до поредица практически катастрофи, които отчасти бяха признати от комунистическите партии и следователно могат да бъдат разглеждани като неоспорими факти: хаос в икономиката, суспендиране на елементарната законност, частично унищожение на културните ценности. В своите действия комунистите клонят именно към най-примитивните и директни средства: насилие, забрани, терор, натиск. Вътрешният примитивизъм, този недостиг на култивираност и толерантност са неоспоримите белези на варварството. Наред с фашистите, комунистите са истинските варвари на ХХ в.

През 1968 г., когато властта в НРБ иззема „Тъга и порив на епохата“, в поредицата „Избрани романи“ на издателство „Народна култура“ излиза „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков (превод на Лиляна Минкова, но във версията, съкратена от съветската цензура). Тогава из София става модерно да се цитират изрази от творбата и мнозина повтарят репликата на Сатаната (Воланд), че „ръкописите не горят“. В българската действителност се оказва, че не е точно така.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора