2
2567

Финалът на секуларния прогрес

Ще се съгласим, струва ми се, че естественият релеф на този „стихиен” свят, както и естественото вървене през него, е вървенето по първоначално криволичещите му пътища – по пътищата, които никога не представляват от себе си идеална права, но винаги обхождат един хълмист – слизащ в долини и после отново изкачващ се по възвишения – релеф, при това като извършват многобройни и различни завои, следвайки естествената даденост, стихийност на този свят – „издатините” и „кривините” му.

И ето, в този свят базисната делнична – „цивилизоваща света“ – човешка воля е (и винаги е била) колкото се може повече, максимално да се изправят пътищата; колкото се може повече да се направят те „равни” и „геометрично” прави.

И какво по-точно извършва човечеството в тази посока?

След като регистрира неудовлетвореността си от „лъкатушещите” про-ходи през света, от многобройните „апории” на повърхността му (първоначалното значение на тази гръцка дума е именно „неможене да се намери брод”), човечеството започва – според библейските думи – да „изпълня доловете”, „всяка планина и рътлина да снишава”, да „изправя кривините” и така – „неравните пътища да прави гладки” (срв. Лук. 3:5). То построява, фигуративно казано, една система от все по-прави шосета, магистрали върху снагата на земята; постига една по-силна за условията на материалния свят „изправеност на пътищата”.

Но изправянето на пътищата далеч не приключва с това. То продължава, пак фигуративно казано, и подир „гео”-метрическото изправяне на проходите. Защото дори по тези прави в пространствения смисъл на думата пътища, човекът би продължил да се движи само с естествения, „стихийния” ресурс на своята физическа природа – би продължил да се движи с нозете си или, най-много, с помощта на стихийно-надделяващите стихиите на този свят домашни животни. Ето защо, след като е изправил пътищата пространствено, човекът нанася върху тяхната геометрическа права едно изправяне от „втора степен”, той – така да се каже – изправя „кривината” на времето лъкатушеща по пространството, увеличава скоростта, с която, стихийно все още, се движи по правите пътища; увеличава, да го кажем така, отвъд възможния за „стихийното” предел, броя на конете, с които пътува. С други думи, той преодолява още веднъж, с още една степен стихиите на този свят. При първо приближение, „на първа степен” човекът изправя естествено, стихийно лъкатушещите пътища, а на една „втора степен” той „изправя” или по-точно „поправя” кривата на стихийната, просто природна скорост, с която може да се движи по тези „прави” пътища – той ускорява тази скорост и започва да се движи по пътищата с машината: с автомобил, сетне със самолет …

Нека не си позволяваме да се отнесем леко, „анекдотично” към този символизъм на секуларното, материалното „изправяне на пътищата”. По същество той е символизъм на най-дълбоката същност на делничната (именно „дел”-ничната) човешка история изобщо. Неслучайно той е залегнал в самите библейски основания на тази история, макар че в нейната пределна, пророческа дълбочина става дума за един зов към човечеството да изправи пътищата не за човешките, а за Божиите нозе върху земята.

Ако вместо да се отнесем високомерно, ние се опитаме да се задълбочим в предложения символ, ще видим, че в действителност – в своето начало човекът намира себе си именно потопен в стихията на един свят, който е преди всичко раз-прострян; преди всичко и най-очевидно е пространен пространствен свят. Пространството пък е нещо, което предстои пред човека преди всичко като от-стоене (раз-стоене, сиреч – разстояние) на точка от точка и в този смисъл му се открива като първичен неуют и предизвикателство за него и човекът преодолява това от-стоене, раз-стоене на пространството, в което е потопен отначало чрез пòстъпа си. Може да се каже, че първично, същински човекът е на екс-педиция (в най-буквално-етимологичния смисъл на тази латинска дума) в света си.

Човекът обаче преодолява пространството, извършва своята съдбовна „експедиция” – във времето. Времето пък следователно е за човека първо и преди всичко онова, което той има за да осъществи експедицията си, което той има-за-задачата-си. И следователно, човекът преди всичко понася своето време. Очаква във времето си. Търпи времето си. Времето е отлагаща и догонваща целта стихия.

На едно още по-фундаментално равнище следователно дълбинният исторически разказ за човека върху земята е разказ за овладяването на стихията на пространството чрез времето (и на пространството заедно с времето).

Помислете сега какъв би бил, какъв би трябвало да е пределът на този „разказ“?

Тук, тъй да се каже, е „солта” на цялата наша метафора за цивилизационното „изправяне на пътищата”.

Защото не е ли безспорно, че пределът на тази история се състои в това (и аз не говоря тук за техническата постижимост, а за чисто идеалния предел) човекът да успее в едно и също време, в един и същи момент да се намира в повече от една пространствена точка? Наистина, ако си представим, че целта е да се преодолее колкото се може по-бързо разстоянието от точка А до точка В (тоест да се преодолее колкото се може по-радикално раз-стоянието на точките в стихията на пространството на света), то човекът прави първо изправяне на лъкатушенето на пътя от точка А до точка В. След това обаче той наслагва върху постигнатата вече „права” на пътя все по-бърза и по-бърза скорост на движението между точка А и точка В. И пределът на този процес на съкращаването на „кривините” на времето и преодоляването на пътя е… когато човекът се намира в точка А, той да може да се намира същевременно и в точка В.

Ако пък е постигнат този предел: когато се намира в точка А, човекът да може да се намира и в точка В, то той безспорно е постигнал и възможността в същия момент, когато се намира в точка А, да се намира и точка В, и в точка С, и в точка D, и – във всички възможни точки на пространството. С две думи: пределът на процеса на „изправянето на пътищата” е – пояждането на пространството от времето. И даже – както ще покажа след малко – пояждане и на пространството, и на времето.

По някакъв начин човекът мигновено даобикаля” цялото земно кълбо, цялото пространство или дори – космоса. Защото целта на всички човешки „екс-педиции” е да се свържат (естествено, стихийно) от-стоящите, раз-стоящите точки; да се преодолее простряността, пространността на света и да се из-пълни времето за това (още по-точно: да се свали от плещите бремето на времето като търпение, като очакване, като все-предстоене на изпълнението). В предел, казвам, не бива да има отстояние и не бива да има време. Трябва да има из-пълненост. В предел времето (и затова казвам, че и то бива поядено) трябва да се сведе, „съкрати” до един момент, в който сме… навсякъде; да се снеме усилието: по чакането на целта, поддържането ѝ; да се снеме патетиката (в буквалния смисъл на тази гръцка дума – тоест патосът, търпенето) на времето по изпълнението ѝ, по ставането, което противостои на станалостта; да се сведе времето, повтарям, до един миг, в който човекът да може да бъде във всичко.

Това изглежда е пределът на стремежа на човека в неговото земно, чисто материално прогресиране.

И да, това все пак е някаква символика, някаква метафорика, макар че ако бъдем достатъчно чувствителни, ще трябва да забележим, че емпирическата история на човечеството асимптотически се приближава към съвпадане с описаното „постижение”. Аз например обръщам внимание върху това, че макар все още да не сме достигнали възможността за мигновена „телепортация” или за мигновено присъствие в множество точки на пространството (и това достигане да е, както ни убеждават, абсолютно невъзможно), ние мета-физически се движим тъкмо натам и сянката на целта все по-мощно пада върху територията на пътя ни, тъй че макар да не се занимаваме буквално с това да увеличаваме все повече и повече скоростта на своите машини за преместване, ние общо взето принципно това правим, когато свързваме компютрите в глобална „мрежа” (net) и „влизаме в нея” или когато работим със свръхмощни телескопи, или когато можем – а ние вече можем и отдавна можем – да се поставяме едновременно на различни гледни точки в пространството и времето посредством различни спътници, кабели, камери и какви ли още не технически чудеса.

Във всеки случай в началото на XXI век ние трябва да си дадем сметка доколко човекът вече е отвикнал от първоначалната си „осъденост” да пребивава в своето място и да живее със своето тяло. Човекът вече и не пребивава в „място” истински; не пребивава в него така, както е пребивавал тогава, когато пътищата му още не са били напълно „изправени”. Та нима ние днес не сме в ситуация, (с която при това дълбоко сме свикнали), да получаваме мигновено информация, включително аудиовизуална, от другия край на планетата, или да наблюдаваме земята (тоест и себе си самите на нея), макар и не пряко със собствените си очи, но посредством спътник, който, намирайки се на орбита, ни изпраща с камери образа й отвън, извън, над нея и над нас самите. Намираме ли се ние днес действително в място[то си] и къде е нашето място – там, където са очите ни, или там, където са спътниците ни, камерите ни? От „тук” или от „там” виждат очите ни? Или отдавна няма същински, телесно определени „тук” и „там”, защото „тук” е и „там”, „там” е и „тук”. Защото „мястото”, от което виждам и в което – би трябвало да кажа – „съм”, е колкото тук, в дома ми, където гледам определен клип от другия край на света, толкова и там, откъдето ми се показва този клип. Ние можем днес да си организираме олимпийски игри, които да се провеждат в едно кътче на земята, но да могат да бъдат наблюдавани в същия момент, в който се провеждат, като от скамейките на един невъзможен хиперпространствен „стадион”, практически от всички възможни точки на земята (нещо почти буквално същото като това, намирайки се в точка А, да се намираме и в точка В). Но има ли тогава този стадион наистина „място” – например в Австралия? Или той е колкото в Австралия, толкова и в Париж, и в София, и в Лисабон? И обратно – не е ли светът, уж отстоящ на стотици и хиляди километри от Австралия, в определена вечер „там”, а не където е „мястото” му?

По-нататък: ние отдавна не тъкмо „пътуваме”, не „странничестваме”, премествайки се дори от единия край на Европа до другия, а напротив, бидейки едни чудесни и даже прекомерни „домоседи” – „хващаме самолета” и от София се озоваваме в Париж, в Берлин, в Лондон … Поради това ние, макар и не буквално, а асимптотично, но все пак обитаваме не само една (своята си), но и останалите точки на Европа едновременно. Ние вече сме жители едновременно и на София, и на Лондон, и на Берлин; и на А, и на В, и на С… Ние сме обитатели на един свят с „поядено” пространство и време.

Нещо повече – човекът на днешния ден е по-скоро не исторически „пътник”, а пост-исторически „свидетел” (зрител) на света. Той е свидетелят на цялото пространство в „сегашността” на момента. Той е зрител, който, стоейки вкъщи, пред монитора на компютъра си, или във виртуалното, „алтернативно” (и поради това съвършено проходимо и мигновено преодолимо) пространство на „мрежата”, присъства във всички „места”. И даже – не той, не той е в тях, а те са в него – в неговата всепобираща интериорност, в неговата абсолютна „зрителност”, в неговото вездеприсъстващо „око”. Човекът на днешния ден е загубил едновременно убежищната плътност на „дома” (всичко е „у нас”) и тръпната отвореност на „простора” (нищо не е далеч, нищо не е „оттатък”).

И тази все-обозряност (пояденост) на пространството се продължава днес в „пресоваността” на времето. Обърнете внимание, че онази пълнота на жизненото изживяване, която на времето се е постигала с дълготрайни усилия и се е удържала задъхано едва за няколко минути, сега се постига чрез изкуственото (в най-буквалния смисъл) напълване на единия само миг с по-обемно от естествено възможното, психическо преживяване – посредством различните „дроги” (не само химически, но и технологични, психо-технологични и т. н.).

В скоби казано – най-дълбоката функция на дрогите (от всякакъв вид), която ги прави емблематични за нашата съвременност, е именно тази да „изправи” кривината на времето, в което нито един момент не е достатъчен. Защото всеки момент или пред-полага нещо едва занапред  (нещо още), или пък съдържа нещо изплъзващо се, „изтъркващо” се. Времето, казвам, в което всяка „станалост” е разтворена, размита в „ставането”, времето, което „лъкатуши” – към станалостта и от нея, но никога не е напълно още в нея или напълно вече в нея; времето, което свежда „станалостта” до завой, чупка, точка на обръщане в лъкатушещия маршрут на „не още” и „не вече” – именно това „криво” време, което е бреме за психиката, бреме, което отегчава всеки миг на лекота и радост, което е патетиката (в буквалния смисъл) на мига – се „изправя” с „дрогите”.

„Телепортирането” в цялото пространство се съкращава, следователно, още повече чрез изпълването на „момента”, чрез правенето му самодостатъчен, ненуждаещ се повече от „преди” и „после”. При „дрогата” (от всякакъв вид) идеалът е пълен: единият момент, в който нищо не от-стои (не е „отвъд”), е още по-съкратен, защото в него няма следващ (и предшестващ) момент – това е, както казват практикуващите „дрогите”, единственият момент, равен на цялото време. Това е секуларното, „хоризонталното” unio mystica – снемане на всяко раз-стоене, на всяка отдалеченост от мен и изчерпване на всяко „ставане”, на всяко пред-стоене на мен – мигът на вечността, но и вечността, съкратила се до миг – химическият всеизпълнен миг.

Ще кажа, че лично аз изпитвам определено настръхване , когато си дам сметка колко неестествено ние вече обитаваме собствената си телесност; колко не-ограничено, но и без-отговорно сме се разпрострели в това пространство и време и как сме отвикнали дори да усещаме тази неестественост.

„Изправяйки пътищата” до предел, ние обитаваме в този „финал“ на прогреса тялото и времето си с толкова „изправящи” ги „патерици”: на скоростите, на машините, на спътниците, на виртуалното пространство, на „дрогите” – че сме заприличали на някаква своеобразна перифраза на картина на Салвадор Дали, където огромна, разпухнала плът бива крепена от различни „инсталиращи я” в пространството „чатали”. Намираме се колкото в тялото си, толкова и във всички „апарати” и „препарати“, чрез които то „гледа”, чувства, чрез които „се намира” във всички точки на земята и вселената.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияЗавръщането на „Трубадур“
Следваща статияВреме е за култура

2 КОМЕНТАРИ

  1. сега пък пътищата… били прави. такива са верващите. не им е удобен днешния свет и са тревожни. винаги намират несъотвествия със земеделските си вервания и го превръщат в укор. дори из между редовете. Римляните първи изпъват света в декумануси и кардо и му турят лимеси. Стейтмънта им е това сме ние хората. и така ще бъде. И биде. Правите пътища срещу крвините на бога? „И Бог мълчи от своя свод. Да не е губеща страна…“