Един разказ на една мъртва вече българска писателка по чудодеен начин, сякаш тя е предусетила приживе бурята, която ще се разрази, още преди повече от десет години е отговорил съвсем точно на сегашните думи на руския патриарх Кирил. Нещо повече, мисля че проявеното вътре отношение е единственото възможно, пропито с истински християнски дух отношение към загиналите и друго не може и да има. Сега ще препиша грижливо разказа дума по дума. Писателката се казва Лиляна Михайлова. Разказът се казва „Финландска молитва”. Отпечатан е през 2007 г. в сборника „От разликата в часовите пояси”.
Музеят е малък и беден, оскубвали са го методично и без жал, както старите унгарски селянки скубят пух от живи гъски, скубят ги и при това забождат на човките им картоф, за да не крякат.
Разбрах го преди четири месеца, когато ме назначиха и трябваше да приемам експонатите по опис. По-ценните отдавна бяха заминали в областния музей, а най-ценните още по-отдавна бяха „изтеглени в София за подробна научна експертиза”. В етнографската зала все пак беше поостанало нещо, обаче витрините на историческия отдел бяха пълна гибел, задръстени най-вече с фотоси и мърляви факсимилета.
– Така е за съжаление – безучастно разтваряше ръце уредничката, която трябваше да заместя. Жената излизаше по майчинство и недвусмислено ми заяви, че няма да ползва отпуската си докрай.
За синята папка не ми каза нищо. След няколко дни аз сама я открих в най-долното чекмедже на бюрото. Върху смачканата корица пишеше „Ръкописи без музейна стойност”. Наистина нямаха музейна стойност. През дългия зимен следобед разполагах с достатъчно време да ги прелистя. В началото на миналия век, навярно заразявайки се един от друг, неколцина стари свещеници и бивши учители се бяха опитали да напишат спомените си. Изреждаха абсолютно незначителни факти – с различни почерци, но с убийствено еднакъв стил и без никакъв усет за история, така че вместо разказ за миналия живот на града се бе получил досаден отчет за техния собствен живот.
Излишно беше да чета всичко. Вече се готвех да затворя папката, когато по средата на един овехтял от прегъване лист ми се мярна заглавието „Финландска молитва”. Странните непознати думи бяха грижливо изписани на кирилица. Лъхна ме достоверност… Издърпах листа и го зачетох от самото начало. Всъщност това не беше началото. Явно първите страници се бяха изгубили през десетилетията и ръкописът започваше насред дума: „…и снеговете бяха големи. Цяла нощ вървя войска, щото при Плевен боят се свърши, та отиваха на нови боеве. На заранта, кога отидох да отворя църквата за утринната служба, минаха последните топове и най-отзад видях три санитарни каруци с червени кръстове на чергилата. Другите отминаха по пътя, а едната възви до мене и спря. Слязоха двама войника и един офицер. Познах ги, че са финландци, щото на два пъти бяха минавали фински части през нашето село. Офицерът ми заговори, ама аз не разбрах ни дума от речта му. Видях и туй, че единият от солдатите държи до ботушите си лопата. И проумях – тия военни лююде возеха умрял по пътя от раните си солдат и бяха спрели да го погребат. Отключих голямата порта и те вкараха каруцата в църковния двор.
Дадох на солдатите гвоздеи и дъски и додето те ковяха ковчег под навеса, офицерът стоеше до мене и все ми говореше на своя език, види се, потребно му беше да приказва. Аз мълчах и се питах само за едно – щом не знам каква е религията на финландците, редно ли е да позволя човек от религия, дето не познавам, да бъде погребан в двора на източноправославна църква? Накрая си рекох, че щом един солдат е погинал за България и кръвта му е попила в българската земя, той има пълното человеческо и божие право да легне во веки в двора на една българска църква.
Ама сетне за опелото не посмях, не беше редно тъкмо в тоя обред да се намеся и аз като православен свещеник. Убитото войниче беше младо и хубаво, с мъхести бузи, личеше си, че още не ги е докосвал нито бръснач, нито женска ръка. Додето двамата солдати копаеха гробчето му, офицерът стоеше коленичил в снега, галеше му русата коса и повтаряше едни и същи думи. Това сигурно беше тяхна финска молитва, щото той нито веднъж не я промени, а и всеки път се кръстеше в края ѝ. Солдатите струпаха пръстта, забиха отгоре ѝ дъсчица, надписана по тяхному, и тръгнаха към санитарната каруца. Офицерът остана последен, погледна ме, без да си крие сълзите, положи ръка на рамото ми и пак каза нещо, което не разбрах.
От капрата на санитарната каруца той гледаше все към гробчето и още веднъж, ама със силен глас, извика отдалече финландската молитва. И аз я запомних. Запомних я, понеже беше къса и много пъти я чух, пък и тогава бях млад и запаметявах лесно.
Щом влязох в църквата, начаса я записах върху корицата на требника, за да не я забравя. Сега я преписвам от там. Може някоя дума да съм сбъркал, понеже финският език ми е непознат и съм записал думите по слух.
Финландска молитва
Юмала, юмала. Куинка палаан
юксин котиин, Пенти.
Куинка керон айдиле велиени.
О, Пенти.
Юмаала, юмала.
Сетне, додето бях свещеник в онова село, много пъти казвах молитвата на гроба на войничето. Може според църковните канони да е нередно един източноправославен отец да казва молитва на чужд език, ама според мене не е грях да помолиш на финландски Господа Бога да даде мир и светлина за душата на едно погинало финско момче.
А няколко години по-късно…”
Тук ръкописът свършваше. Прерових цялата папка отново, но другите листове липсваха. Нямаше откъде да науча нито името на стария свещеник, нито името на селото, в което беше служил през далечната зима на 1878 година, нито името на финландското момче.
Въпреки това реших, че непременно ще сложа тази единствена оцеляла страница в централната витрина на историческия отдел. Трябваше само да се направи превод на молитвата.
В града не можа да ми помогне никой. Писах и до двете езикови гимназии в областния град, но оттам учтиво ми отговориха, че много съжаляват.
Едва в началото на пролетта се отвори командировка до София и измолих шефа да замина аз.
Спрях русото момиче в двора на университета. Бяха ми го показали отдалеч с обяснението, че е финландка, че добре знае български и че се нарича Кирсти. Разказах ѝ накратко историята на молитвата. Тя ме слушаше много внимателно, без да откъсва от мене светлите си северни очи. После взе листчето от ръката ми и напрегнато се взря в редовете. След секунди видях как веждите ѝ се издигнаха в учудени дъгички.
– Но това не е молитва! – смутено каза тя. Сигурно съм я погледнала с абсолютно недоверие, защото момичето сви рамене под дебелия си пуловер:
– Ето, ще ви преведа текста съвсем точно: „Господи, Господи… Как ще се върна у дома, Пенти? Как ще кажа на мама, братче мое? О, Пенти… Господи! Господи!”
Тя помълча и добави:
– Пенти е често срещано финландско име. А думата братче тук е употребена в смисъл на по-малък роден брат. Това изяснява ли нещата?
– Напълно – казах аз. – Благодаря ви.
Още на следващата сутрин поставих стария лист в голямата витрина на историческия отдел. Отстрани, точно до молитваата, залепих листче с превода на Кирсти.
Сега, когато в музея дойдат посетители, винаги ги водя първо там. И най-интересното е, че никой не се учудва и не пита защо продължавам да наричам думите на финландския офицер молитва. А и да ме попитат, не бих могла да отговоря. Всъщност знае ли човек каква е разликата между един искрен плач и една молитва?