Обикновено се пазя от дуелите, от битките на честта, от  Пушкинско -Лермонтовия синдром. Имам предвид, че като колумнист на „Култура“ страня от персоналните адреси и значи от личното предизвикване на някого. Видели сте, че не са ми по вкуса задочните двубои за слава и за удоволствие на жадната за мастило и кръв публика. Признавам, че се въздържам  от такива полемики поради вродена плахост, но и защото у мен има някаква нарочно недоведена до артикулирано осъзнаване интуиция за това, че конфронтацията, па макар и само интелектуална, трябва да бъде избягвана – до самите краища на възможното. Погрешно съм решил сигурно, че едно такова въздържание е християнско. Други някои ще го нарекат конформизъм. Време ми е да заговоря и аз някого по име.

не гении

таланти

протестанти

оратори

агитатори

фабриканти

въздухоплаватели

педанти

писатели

генерали

съдържатели

на локали

музиканти

и черносотници.

Това е Гео Милев, поемата е „Септември“. А това е Велислава Дърева: „Все гении, таланти, оратори, оператори, агитатори, фабриканти, писатели, тук-таме генерали, поети, съдържатели на локали, музиканти, програмисти, артисти и всякакви пиар специалисти.“ А можем да се сетим и за Жак Превер и неговото „Опит за описание на една вечеря за видни глави в Париж – Франция“ в превода на Валери Петров: „Тези, които небето…на които небцето…“

С безпощадния си критически нож и със социологическа прецизност Велислава Дърева направо разряза профила на протестиращите. За да ги препарира с това и да ги експонира в музея по естествена история. Млади, високо платени, задоволени, надвили на масрафа си, разглезени, с кучета и деца, високомерни. Няма да се спирам на това, че високо платени – „с европейски заплати“ (по Дърева ) –  носи подтекстуално  смисъла  на платени от чужденци,  с което се намеква за продажничество, сиреч родоотстъпничество. Така поне се разбира добрата заплата в нашенския контекст явно.

Вчера рано сутринта Велислава Дърева сравни в едно телевизионно предаване актуалните прояви на гражданско недоволство с тези от 90-та и дори от края на 89-та година. Разликата била там, че тогава имало ясни хоризонти, докато сега излезлите на протест не фокусирали достатъчно добре целите си, а и не били спонтанни, а подучени. Политически астигматизъм в комбинация с притворство и интересчийство, ако така ви харесва повече. Като стана дума за 90-та, да ви разкажа една история. Беше в разгара на лятото на същата година. Аз, учителката ми по музика от Класическата гимназия и един мой съученик пътувахме из Северна България в търсене на практически образци на църковното пеене. Селановци – по онова време най-голямото село в България. Масата е сложена – огромни зрели домати върху нея, домакините канят, а сме гладни, 90-та е. Насред разговора стопанинът, професионален шофьор на „Камаз“, се отпуска от ракията и пита: „Е, хубаво де, ама кажете ми защо лежат сега тия брадатите на жълтите павета?“ Учителката ми и моят съученик и приятел се впуснаха да оправдават Града на истината, говореха за глада ни в града, за свободата и за шантажа над свободомислещите. Аз си замълчах заради същата тази природна плахост, за която казах по–горе. През думите чувах щурците във вече пожълтелите треви.  Преди да се стигне до караница, се намесих малко, а човекът каза: „Какъв глад, бе? Виж ми градината само, виж ми доматите, чушките… Виж ми кокошките.“ И тогава извади бурканите, натъпкани с осолено овнешко. Отвори един, рече „Яжте!“ и натъпка обратно в устите ни приказките за глад и несправедливост в България. Устните ни ставаха все по–блажни и блажени. Политическите различия започнаха да се топят плавно със залеза и да се давят във вече омазнените от пръстите ни чашки с ракия…

Сега разбуненият от протести град е град на хора, които насмогват. Сега те ( „сити“-хората, както ги нарича Велислава Дърева, ако не бъркам) се справят със сметките за ток и парно, пътуват по света, смогват да раждат деца, да отглеждат кучета и да ги разхождат (както децата, така и кучетата ) по протестите. Каква еволюция само! А са минали не повече от някакви си 22-23 години. Днес брадатите от градовете не са така брадати и не гладуват, а се разкарват уверено по улиците и площадите с исканията си. Нещо, в което, изглежда, госпожа Дърева вижда проблем. А къде е проблемът тук? Нима господата Орешарски и Станишев не говорят всеки ден за важността на бизнеса и на средната класа? Ще рече, за значимостта на тези от „офисите“, „бюрата“, „агенциите“ и „фондациите“, както ги определя госпожа Дърева, на тези с кучетата и детските колички, за които говори тя в текста си? Нали Пламен Орешарски и министрите му ще спасяват приоритетно „гръбнака на икономиката“, нали ще работят за това младите да остават в страната и да раждат деца, да гледат кучета и да ги разхождат в крайна сметка … Не е ли всъщност много добре, че в днешна България някой изисква безкомпромисно от политиците не поради глад и жажда, а от възмущение!

Текстът на госпожа Дърева поразително ми напомня по дух известната сатирична рисунка на Илия Бешков „Фифи не яде сух хляб“. Вижда ми се дори, че статията е вдъхновена директно от Бешков. Фифи е онова малко, изкъпано и вчесано кученце с панделка, на което „гаврошчето“ с каскета и скъсаните гащи предлага сух къшей.  „Фифи не яде сух хляб“, казва на детето с лека досада и кисела усмивка облечената в топло и скъпо палто стопанка на Фифи.

Знаете ли, Велислава (позволявам си да се обърна към Вас по име, защото се познаваме и защото знаете, че съм добронамерен), хубавото в днешна България е, че собствениците на Фифи не я пребиват с колове (така просто, за лек стомашен гъдел или пък просто за пред гостите), не я давят във вира, не я връзват на къс, душащ синджир, не изхвърлят на бунището мъртвото й тяло, когато си отиде. Тия хора не „тричат“. Не, те мислят, че Фифи заслужава достойнството да бъде с тях и на протеста. И точно затова тези люде имат огромното право да бъдат на улиците със своите фифита и с децата си и тогава дори, когато викат на олигархията и разбойничеството: „Вървете си!“ Даже и тогава виковете им не стават по – безочливи  или пък социално по – безчувствени. Защото когато земята се „отърсва от отровната си плесен“… Знаете какво следва, знаете края.

…това е песен.  Да, това е песен.

Но за нещо, госпожо Дърева, сте безспорно права. За това, че маршрутът от площад „Независимост“ до „Орлов мост“ не е и не бива да бъде променадата на суетата. Права сте относно горчилката, която се ражда при разпознаването на знаците за изживяването на протеста като идеалния повод да постнеш във фейса хубави кадри живот. Обогатяване на билборда на екзистенцията. Има го, не отричам, и не ми харесва.  Права сте, че обявяването на хората от двуседмичните вече шествия за „красивите, умните и интелигентните“, както и противопоставянето им на другите, „оскотелите“, е срамно. Тази линия на автоеротично и тъпо задоволство е жалка и опасна наистина.

Само че, помислете. Ако има някаква надежда за тази страна, тя е точно в това, че Фифи отново не яде само сух хляб.