Начало Идеи Гледна точка Флексуси и осцилации
Гледна точка

Флексуси и осцилации

9479

flecto, flēxī, flexus 3 1. свивам, прегъвам
ramum, genu; arcum опъвам; iter suum
или viam отбивам се, свръщам от пътя;
promuntorium заобикалям; flecti
in gyrum въртя се. – 2. а) trans. насочвам,
направлявам; управлявам equos,
currum de foro in Capitolium; oculos,
cursum. b) intr. насочвам се, свръщам
ad Oceanum, in Noricum, ad sapientiam.
a) променям, изменям, скланям;
смекчавам vitam; fata deum (= deorum);
neqeu fletu flexus est, quin; vocem
модулирам. b) отклонявам aliqiem a
proposito; in vitium flecti поддавам се на порок.   

Михаил Войнов, Александър Милев
„Латинско-български речник“

Flexus има и други значения, не обаче твърде отдалечени от изредените в епиграфа: извит, трептящ; извиване, извивка, завой; страничен, околен път; прелом, промяна; модулация (на глас). С всичките свои значения и символизации обаче смятам, че съвременният роман, който е едновременно висок, но и общопонятен, широко опубличностен и предпочитан, спокойно може да мине под тази рубрика: цялата (или почти цялата) романова продукция днес е flexus-литература. Като под флексус ще разбираме едновременно опит за извиване, извъртане; натиск за огъване, поддаване; акт на трептене, модулиране. Литературният ХХІ век е финт за промъкване-измъкване; материал под напрежение; глас на колебание. Все осцилационни техники и механизми. Като в три знакови имена на европейската литература тези характеристики откриваме без усилие: Георги Господинов, Мишел Уелбек, Олга Токарчук.

Осцилация І: ГГ МУ

„Серотонин“ („Факел експрес“, 2019, превод Александра Велева) е най-новият роман на Мишел Уелбек, „Времеубежище“ („Жанет 45“, 2020) – най-новият на Георги Господинов. Успоредното осцилиращо четене на двата може да се състои в правомерност, макар че във флексиите си те се разминават доста; безпокойствата им са различни. Различни ли казах? Май не биваше: както Мишел Уелбек, така и Георги Господинов в своето прозаично писмо са все подобни на себе си, все неоткъсващи се от себе си и от предишни свои белетристики. Мишел Уелбек пише за все едното и същото: невъзможността на западния човек да се справи с живота си, най-вече с угнетяващото го чувство за самота и безсмислие; като търси по литературен начин, от една страна, откъде идва това усещане за празнота, от друга – какви хватки да открием, социални и индивидуални, че да елиминираме цялото това нелепие. Може би ключовият роман, изявяващ в най-пълен вид тези му нагласи, е „Възможност за остров“ („Факел“, 2006, превод Галина Меламед), където едни непрестанно клонирани индивиди, живеещи в почти кули от слонова кост, се опитват да открият сродна душа, която да ги разбира и да ги спаси от тази ширнала се до хоризонта потискаща изоставеност. Смятам го за най-слабия роман на Мишел Уелбек, но вероятно тъкмо поради това той оголва до кост всичките му обсесии и фрустрации. Заглавието определено кореспондира с убеждението на Джон Дън, че човек не е остров, опитвайки се да го обори, ала не успява. Не успява най-вече във вярата, че човек въпреки всичко може да живее добре и сам, като в същото време изповедта, че той живее винаги сам(отен), е най-сърдечната изповед, най-искреното признание. В „Елементарните частици“ („Факел експрес“, 2010, превод Красимир Петров), може би най-хубавия му роман, са зададени фундаментите на това кредо, което с всеки следващ роман на Мишел Уелбек, включително „Сератонин“, бива още веднъж и още веднъж доказвано, окартинвано, описвано. Особено силно са изявени тези покрусености в „Подчинение“ („Факел експрес“, 2015, превод Александра Велева). Когато се появи, мнозина прочетоха романа като интелектуално безпокойство за настъпващия политически ислям в Западна Европа, но дори и да го има това, то е колатерален принос; основното в книгата си беше отново на Уелбек основното: мъчителната самотност, която те стиска за гърлото и така те депримира, че „от никъде взорът надежда не види“. Нямаш утеха, нито измъкване; няма къде да се отклониш – един обреченик с прегънат гръбнак…

Георги Господинов пише своите прози именно за утеха. Той е също наясно като Уелбек, че човек е сам в света, един копнеещ за дружба Минотавър („Физика на тъгата“, „Жанет 45“, 2011), който обаче вместо дружба получава клуп, но – за разлика от французина, това не го кара да се примири и да приеме, че естеството на нещата е така конструирано – сам да си, а търси начини това да бъде поне малко от малко поправено. Оттук разликите в интонациите на двамата: ако Уелбек е скептически апатичен, то Господинов е стоически емпатичен: вижда навсякъде човешката уязвимост и се опитва с писането си така да се приобщи към нея, че да прикрие прокъсаната ѝ плът. Интонациите различни, лексикално-фразеологичните конструкции – подобни: и двамата се стараят да пишат на обикновен, всеразбираем, всепроникващ език. Нито Уелбек, който иска да обрисува самотата в нейните най-наситени сивоти, нито Господинов, който иска да осмозира в накърнимостта до най-далечните ѝ и потайни ъгълчета, имат интерес да са завъртени, усукани, усложнени, напротив – колкото по-простичко, колкото по-елементарно, толкова по-добре, толкова по-възприемаемо. Преди време писах, сравнявайки романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“ с романа на Милен Русков „Възвишение“ („Жанет 45“, 2011), че ако вторият е роман със световни измерения, но с българска прицеленост, то първият е с български измерения, обаче със световна прицеленост. Неслучайно „Възвишение“ беше филмиран за българска публика и премина с ентусиазиран успех по киноекраните, докато „Физиката“ бе анимирана от Теодор Ушев – българин, но отколе вече световен артист, и триумфира преди всичко по фестивалите. И оттам после отекна към публиката. Уелбек също е много филмиран, което отново ни насочва към по-улеснения, бих го нарекъл дори олекотен език на романите му (киното е най-вулгарното в смисъл на народно изкуство); и ако при „Възвишение“ много от литературните достойнства на книгата бяха изгубени при пренасянето му на „лента“ – особено иронията, този блестящ елмаз в/на романа, то „Физика на тъгата“, заради фрагментарността си, и „Елементарните частици“, да речем, заради линейността си, не бих казал, че кой знае колко губят при кино-варианта си. И това не е странно: и французинът, и българинът пишат така, че да въздействат, да заобиколят и отклонят, доколкото могат, безпокойствата, страховете, треперенията и безизходностите на днешния човек. Приликата между тях, голямата им прилика е, че са съгласни с твърдението на Паскал, че човекът е мислеща тръстика; разликата е, че ако Георги Господинов се старае със своето писмо да я направи тази мислеща тръстика по-гъвкава, то Мишел Уелбек я убеждава да си остане ниска, почти да не израства, защото колкото повече израства – толкова повече е застрашена да бъде скършена. И за двамата човекът е накърним, но ако Господинов иска да го утеши заради това, то Уелбек иска да го примири. Вторият е фаталист, докато първият все пак дава някаква надежда – колкото и тя да е илюзорна, колкото и да е ефимерна.

Осцилация ІI: ГГ МУ ОТ

Олга Токарчук, за разлика от тях двамата, не е толкова песимистична, напротив – във всичките ѝ книги можем да открием желание за борба, за непримиримост. Особено това важи за „Карай плуга си през костите на мъртвите“ („Панорама плюс“, 2014, превод Силвия Борисова): бившата учителка Янина Душейко, която безуспешно се опитва да предпази животните около къщата си, безжалостно избивани от ловците, взема нещата в свои ръце и тръгва да наказва насилниците. Според Георги Господинов с тази своя книга полякинята ни напомня, че и Животните, не само Човекът трябва да бъдат изписвани с главна буква, след което цитира Дарвин: „Животните са нашите по-стари братя по болка“, но аз мисля, че в книгата ѝ той вмества не толкова нейните намерения, колкото своите меланхолии. Много интересно е например – и това противоречи на усещанията на Господинов, че героините на Токарчук – откъдето и да ги вземеш, никога не са бездействени, никога не скръстват ръце, за да чакат примирено да ги връхлети съдбата; те не са резоньорки, докато героите на Мишел Уелбек могат с увереност и напълно справедливо да бъдат назовани тъкмо „резоньори“. Те почти не действат, дори и протагонистът в „Серотонин“ – може би най-активният от всички, е повече откликвател, отколкото провокатор. Тук е огромното разминаване между нея и него като писатели: той е склонен да приеме нещата такива, каквито са, без противодействие, макар и с ропот и мърморене (в това отношение „Подчинение“ е категоричен пример, но и „Възможност за остров“, както и „Платформата“ не му отстъпват); докато при Токарчук няма такова нещо – дали ще бягаш („Бегуни“), дали ще правиш перуки („Дом дневен, дом нощен“), дали ще отмъщаваш („Карай плуга си…“), или пък ще кондензираш времето („Правек и други времена“), ти никога не си пасивен, а безучастен – абсурд! Тук е огромното разминаване между тримата автори: този от Западна Европа е вдигнал ръце и се е предал; тази от Централна Европа е сложила ръце на кръста, настървена за отпор; този от Югоизточна Европа е отпуснал ръце – безпомощен и уплашен, но търсещ все пак някакво решение, пък било и то просто словесно подигравчийство. И ако има някакво развитие от „Физика на тъгата“ към „Времеубежище“, то е точно в това. Сюжетното: във „Физиката“ има една история с изкуствено селище, живеещо в социализма, и тя е разгърната до вече паневропейски проект, в който миналото се превръща от повод било за скърби, било за гордости, в съвремие. Идейното: ако в първия роман много важна беше паметта, във втория по-важна е историята и то историята като употреба, като експлоатирането ѝ по най-спекулативен и използвачески начин.

Това присъствие на историята при тримата е може би най-особеното, най-специфичното за всеки от тях: паметта и историята при Георги Господинов е първоначално носталгия и меланхолия, след което се превръща в чудовище, в някакъв минотавър, който обаче не скита из лабиринтите ѝ тъжен и самотен, а по-скоро дебне из тях, за да скочи върху крехкия човек и да го изяде отвътре, не отвън – било с цървули и народни носии, било с каскети и сърпочукове; при Мишел Уелбек нито има памет, нито има история – неговите герои са сякаш току-що родени, някакви пеленачета-неофити, които живеят тук и сега и нищо повече от тук и сега нито ги интересува, нито пък грее; накрая, за Олга Токарчук историята и паметта са важни като вместилища на индивидуалното, тя например казва в „Правек и други времена“: „Навсякъде се простираше пространство, празно и безкрайно. Всичко, което се намираше в това мъртво пространство, което беше живо, беше безпомощно и самотно. Нещата се случваха като съвпадение, а тогава, когато тази случайност подвеждаше, се появяваха законите на механиката. Ритмична машина на природата. Бутала и зъбчати колела на историята. Правилни неща, които гният отвътре и се разсипват на прах. Навсякъде властваше хладина и тъга. Всяко създание жадуваше да се сгуши в нещо, да се долепи до нещо, до себе си, но от това произтичаше само страдание и отчаяние“. Тоест и при нея човек не се чувства уютно в историята, но пък точно това го принуждава да не ѝ се дава, да ѝ противостои и да ѝ се зъби. Както прави Марта в „Дом дневен, дом нощен“ и най-вече, както прави учителката в „Карай плуга си през костите на мъртвите“. От безразличието (Уелбек) през потръпването (Господинов) до храбростта (Токарчук) – три стратегии на присъствие в света, всяка от които си има своите адепти, своите привърженици, своите последователи. Тези на французина биват привлечени от умелото вграждане на съвременни реалии в романите му, да не говорим, че в един от тях, „Карта и територия“, той дори се умъртвява, за да покаже за сетен път, че нищо няма смисъл, дори и смъртта (прочее, който е прочел диалозите между него и Бернар-Анри Леви, няма как да не му е направило впечатление колко някак и единият, и другият изпитват някакво мазохистично удоволствие да бъдат мразени, оплювани, ругани; то нали и поради това разговорите им са под заглавието „Публични врагове“). Освен стръв за читателите тези съвременни реалии са израз и на убеждението, че няма нищо по-важно от актуалното, следователно, когато вървят атентатите в Париж, аз ще вкарам в сюжета политическия ислям, а когато вървят протестите на жълтите жилетки – ще опиша самоубийство на фермер. Няма история, има само новини. При Георги Господинов също има новини, но те са само илюстрация на историята – повод за безпокойство, не за абсолютизиране. Докато при Олга Токарчук няма никакви новини – там всичко е литературно-историческо време, което нито знаеш кога е започнало, нито пък знаеш как ще свърши. Нейните романи са като илюстрация на една фраза от книгата на Алесандро Барико „Тази история“ – че животът като такъв е река, в която се помества индивидуалният живот от един завой на реката до друг завой на реката: животът (ти) свършва, животът продължава. Отрязъци време; то затова и конструкцията на книгите ѝ е такава: малки истории на по една-две, много рядко на повече страници, които са сякаш несвързани помежду си, но именно в своята несвързаност правят цялото свързано. При Уелбек ролята на тези малки по обем (токарчукови) истории играят големите му по обем романи, докато при Господинов обемите варират, но историята е една и съща. За крехкостта, за уязвимостта – един език познат и говорен от цялото човечество, навсякъде по планетата.

Романи-флексуси, романи-отклонения – това пишат и тримата (сякаш всичките са чели Блага Димитрова). Но ако при Георги Господинов отклонението е невъзможно, затова пък ни остава утехата от съпричастието и съчувствието между хората, че заедно са разбрали това – „Аз сме“; то при Мишел Уелбек всичко е отклонение, поради което няма никакъв смисъл да търсиш смисъл и правота, защото целият живот е изначално без смисъл и без правота, един фундаментално крив, фундаментално изкривен живот; то при Олга Токарчук се случва нещо като събирателно от двамата: всичко е отклонение, ето защо ти самият си утехата и съчувствието срещу тази истина, но единствено и само когато цепиш направо, без отклонения. Дайте да се скрием, сгушим и стоплим (Господинов); няма значение дали ще се крием, сгушваме и топлим – пак ще ни е студено, пък и няма къде да се скрием (Уелбек); никакво криене, никакво сгушване – само изправени ще сме топли и стоплящи (Токарчук). Три модуса на поведение, в които се събират всичките обсесии и фрустрации на съвременното човечество, цялата осцилираща между полюсите „обреченост-надежда“ негова обърканост, колебливост и нерешителност, които (ни) го показват такова, каквото винаги е било и каквото завинаги ще продължи да бъде – слабо, уплашено, но едновременно с това спазматично и високомерно.

Една мислеща тръстика, която понякога дори спира да мисли…                   

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора