„Литературата е най-голямото, най-всеобхватното, най-популярното и най-силното от всички изкуства. То е и най-близо до човека.“ Есето е прочетено през 70-те години на ХХ век по Дойче веле, публикувано е в том 1 на сборника с есета „До моя съвременник“ (Фондация „Комунитас“).
За щастие Уилям Фокнър е превеждан на български и за ония, които са прочели книгите му, не е нужно да обяснявам кой е той. Романът „Светлина през август“[1] му спечели голяма популярност всред българските читатели, които безпогрешно оцениха изключителната литературна дарба на Фокнър – най-значителния американски писател на двадесетия век. Но моето намерение днес не е да преценявам художествените качества на неговото творчество, а по-скоро да се спра на онова, което той ни остави като свое отношение към писателската работа и което според мен има огромна валидност за всички пишещи братя у нас.
Литературата е най-голямото, най-всеобхватното, най-популярното и най-силното от всички изкуства. То е и най-близо до човека. Може да се каже, че всеки пише, мнозина смятат, че са писатели, а малцина биват признавани. В Англия всеки, който напише една статия или фейлетон във вестник, е писател. В България всеки, който членува в Съюза на писателите, е писател. Но въпросът тук не е за званите, а за призваните. За щастие или за нещастие мнозина у нас се опитват да пишат било разкази, било романи, пиеси, поеми, всякаква литература. И би било чудесно, ако „творчески напън“ имаше само чистия и неподправен характер на исландската страст към поезия. В Исландия всеки е поет и всеки рецитира стиховете си на другите, без въобще да му идва на ум да издава стихосбирки, за да се увековечава. Тъй като обществената организация у нас има нужда от някакъв много странен вид литература, тя полага огромни грижи за (да употребим клишето) развитие и укрепване на младите талантливи творци. Строят се творчески домове, почивни станции, пръскат се пари, осигуряват се големи хонорари, творчески командировки, привилегии, провеждат се семинари, курсове, срещи с „живота“. И всичко това с далечната илюзия, че от тази литературна армия в края на краищата ще се роди някой нов Христо Ботев или нов Иван Вазов. Шегата настрана. Винаги ми се е струвало, че между истинското литературно творчество, между свещената интимност на творческия процес и чистотата на отношението към него, от една страна, и всички тия добре познати обществено-организационни мероприятия, от друга страна – има разлика от небето до земята. Просто едното няма нищо общо с другото. И си мисля, че младите български литературни творци не биха могли да намерят по-верен, по-честен и по-категоричен учител в това отношение от Уилям Фокнър. Срещата ми с неговите откровения ме върна твърде болезнено към собствените ми някогашни заблуди, увлечения и прегрешения. Затова всеки ще разбере желанието ми да поставя под тази „Фокнърова“ светлина някои страни от нашия литературен или псевдолитературен живот.
Определяйки таланта на добрия писател, Фокнър заявява, че той се състои от 99 на сто труд. И продължава: „Писателят никога не трябва да бъде доволен от това, което е направил. Защото написаното никога не е толкова добро, колкото би могло да бъде. Мечтай и се стреми всякога по-високо, отколкото смяташ, че можеш да постигнеш. Не си струва да бъдеш по-добър само от своите съвременници и предшественици. Опитай се да бъдеш по-добър от себе си. Творецът е създание, движено от демони. Той не знае защо те са го избрали и обикновено е прекалено зает, за да се пита. Той е абсолютно неморален за това, че ще ограбва, заема, проси, краде от всекиго и отвсякъде, за да свърши работата си. Единствената отговорност на твореца е отговорността му спрямо неговото изкуство. Ако той е наистина добър творец, той е напълно безогледен. Чест, гордост, приличие, материална сигурност, щастие – всичко се жертва, за да се напише книгата“.
Колцина от нас могат да се похвалят с подобна фанатична всеотдайност? Колко пъти ние сме гениални в измислянето на извинения, за да не пишем или още по-зле, за да пишем лошо. Ние сме свикнали да чувстваме понякога отговорност за какво ли не, но никога за това, което пишем. Става въпрос за художествена отговорност.
Не по-малко категоричен е Уилям Фокнър, когато говори за средата на писателя. Години наред в София ние развивахме сладката тема за ползата от кафенетата, от интимния кръг на интелектуалеца, от разните обществени срещи. Че дори по мое време организирахме писателски понеделници, в които се събирахме, за да се упражняваме в публично дърдорене. Ние смятахме и вероятно мнозина продължават да смятат, че имат нужда от специална обстановка, от специални преживявания, включително нова любовна авантюра. За всичко това Фокнър казва: „Изкуството няма нищо общо със средата на писателя. Хич не го е грижа в каква среда то се ражда. Що се отнася до самия мен, най-добрата работа, която някога ми бе предложена, беше да стана съдържател на публичен дом. Според мен това е превъзходна среда за един писател. Дава му съвършена икономическа свобода: той няма да се плаши от глад, има покрив над главата си и не е задължен с нищо друго, освен да води някакво много просто счетоводство и един път месечно да посещава местната полиция. В утринните часове, които са най-добри за работа в публичния дом, е абсолютно тихо. Вечерите са пълни с обществен живот, стига той да желае да участва в него. Като съдържател той има известно положение в своето общество и проститутките ще го наричат „сър“. И той може да говори на полицаите на „ти“.
Така че единствената среда, от която творецът има нужда, е каквото и да е спокойствие, усамотение и удоволствие – стига да не ги получи на много висока цена. В моя личен опит аз съм имал нужда само от: хартия, тютюн, храна и малко уиски“.
Всеки от нас по необходимост или по навик е отдавал огромно значение на икономическата свобода. Ние някак инстинктивно сме твърдели, че когато бъдем богати, ще пишем по-добре, забравяйки, че може би най-големите световни произведения са писани от хора в крещяща мизерия. Вероятно влиянието на безпаричието да е много субективно – да разпалва силата на едни таланти и да смазва други. Навремето Джордж Оруел каза, че „никаква литература не можеш да напишеш, след като ядеш само картофи“. С присъщия си строг тон Фокнър застъпва почти обратното. Чуйте само неговото отношение към писателските фондове: „Писателят няма нужда от икономическа свобода. Всичко, което му трябва, е писалка и хартия. Аз не знам някога да е било написано нещо свястно в резултат на голямо парично дарение. Истинският писател никога не се обръща към фондове. Той е прекалено зает с писането си. Ако той наистина не е добър писател, той лъже себе си, като се оправдава с липса на време или липса на икономическа свобода. Хората се боят да установят просто колко бедност и мизерия могат да понесат. Те се боят да разберат колко твърди и устойчиви могат да бъдат. Нищо не може да унищожи добрия писател. Единственото, което може да съкруши истинския творец, е смъртта. Добрите писатели нямат време да се занимават с успех или забогатяване“.
Прожектирани малко по-далеч, думите на Фокнър хвърлят светлина върху огромната, маниашка самозаблуда, че ние сме правили или правим компромиси в името на изкуството, когато всъщност компромисите нямат нищо общо с изкуството. Толкова очевидни примери има, че не е нужно да ги изброявам. Те са у всекиго и с всекиго. При това нека припомня, че тук става дума за добрия, за истинския, за талантливия писател, а не за членове на някакъв съюз на писатели. Дори да вземем този аспект. Всички ние, без изключение, български писатели смятахме за жизнено важно да членуваме във въпросния съюз, защото вярвахме, че това ще ни улесни в много отношения, разбира се, преди всичко материално. В действителност това е една от големите ни самоизмами. Аз наистина се съмнявам дали членуването в този съюз, дали въобще съществуването на този съюз (в най-позитивните му аспекти) някога е помагало някому да напише нещо по-добро. Със съюза или без съюза добрите писатели щяха да си бъдат добри, калпавите – калпави. Аз съм готов твърде самокритично да отнеса същото правило и до другото – най-голямото ни оправдание. РЕЖИМЪТ.
Все повече и повече мисля, че хроническите ни оплаквания от реално съществуващи обществено-политически фактори са безсрамни оправдания за собствената ни неспособност и мързел. Поне що се отнася до последните 15-20 години. Колко пъти ние сме се извинявали с този или онзи редактор, с този или онзи партиен функционер, че се бъркал и пречел със спиране на публикуване или представяне и т.н. В действителност аз не знам за съществуването на нито една голяма написана, но ненапечатана, непоказана, отхвърлена творба. Звучи ужасно, защото е доказателство за нашата творческа посредственост. В края на краищата при същите и дори далеч по-лоши условия големи писатели са писали големи книги. В този смисъл нека само спомена за пагубното въздействие на автоцензурата, която е абсолютно несъвместима с каквото и да е сериозно творчество. Вярно е, че нейните корени са в режима, но нейното приложение, нейният деморализиращ ефект са в най-голяма степен наше собствено производство. Защото нека не забравяме, автоцензурата е едно толкова необходимо за нас оправдание за творческите ни провали. Ние не сме могли добре да се изразим, понеже трябвало да се съобразим!
Много пъти наше извинение е била и критиката. Затова нека сега чуем какво казва Уилям Фокнър за критиката: „Творецът няма време да слуша критиците. Тези, които искат да бъдат писатели, четат критиките, докато тези, които искат да пишат, нямат време да ги четат. Творецът стои над критика, защото той пише нещо, което ще раздвижи критика. А критикът пише нещо, което може да раздвижи всекиго, но не и твореца. Аз не чувствам никаква необходимост да разисквам моята работа с никого, защото съм изцяло погълнат да пиша. Самата работа трябва да ме удовлетвори, и ако наистина ме удовлетвори, аз нямам нужда да приказвам за това. А ако не ме удовлетвори, приказването за нея не ще ми помогне никак да я подобря, тъй като единственият начин да постигна повече, е да поработя повече. Аз не съм човек на литературата, аз съм просто писател. А и не ми доставя никакво удоволствие приказването“.
Засягайки чисто идейната страна на своето творчество, Фокнър обяснява защо неговите герои никога не правят съзнателен избор между доброто и лошото, което всъщност е точно обратното на т.нар. социалистически реализъм. Фокнър заявява: „Животът не се интересува от доброто и лошото. Тъй като хората съществуват единствено чрез живота, то те трябва да посветят времето си просто да живеят. Животът е движение, следователно това, което кара човек да се движи – амбиции, власт, удоволствие. Стремежът на всеки творец е да улови движението, което значи да улови живота по изкуствен начин и да го съхрани така, че стотици години по-късно, когато чужденец погледне в него, той да се задвижи отново, тъй като е живот. Понеже човек е смъртен и единствената му възможност за безсмъртие е да остави нещо след себе си, тази картина на живота е безсмъртна, тъй като винаги е жива“.
Ако отнесем тези думи към цялата съществуваща наша литературна продукция, ние с огромно неудобство ще установим, че мнозина писатели не само не са уловили движението на своето време, не само не са съхранили живия живот, но са посипали със сивата пепел на бездарието си може би най-раздвиженото време в цялата ни история. Учени-недоучени, зле възпитани, прекалено амбициозни и съмнително талантливи, ние винаги сме предпочитали ролите на нравствени съдници, които издават присъди въз основа на някакъв безкрайно извратен морален кодекс. Животът като движение и нашата литература като отражение на това движение са били малко или много далеч от страниците на произведенията ни. Малкото хубави неща, които все пак съществуват, все пак са написани или се пишат, ни разкриват огромната правота на думите на Уилям Фокнър. За някои те вероятно ще прозвучат като проповед на фанатик, но няма по-голямо и по-чисто чувство от творческия фанатизъм. И тъкмо неговото отсъствие според мен е главната болест на нашата съвременна литература.
И надеждата е, че независимо от условията, независимо от режим, фондове, поощрения, цензура и автоцензура, независимо от цялата атмосфера рано или късно ще се появи онзи творец-фанатик, който ще улови и съхрани завинаги истинското движение на живота, така че завинаги да се знае какво е било и какво той – творецът, е победил.
Текстът се публикува с любезното разрешение на © Любен Марков.
_____________________
[1] Романът „Светлина през август” е публикуван през 1963 г. в поредицата „Избрани романи” на издателство „Народна култура”. Преводът е на Никола Милев. Б.р.
