Начало Книги Формата и смисълът на живота
Книги

Формата и смисълът на живота

1300

richardflan1

„Историята зад тази книга започва на 15 февруари 1942 година, когато с падането на Сингапур се слага краят на една империя, а друга изгрява на небосвода…“

И върви по една железопътна линия, дълга, 450 километра, от Банкок до Бирма. Линия, която трябва да бъде изградена.

„Изградена от митове и блянове така, както тепърва трябваше да бъде изградена от дърво, желязо и труда на стотици хиляди хора, които щяха да бъдат пожертвани за строежа й през следващата година.”

Тук пристига и младият тасманийски лекар Дориго Еванс, заедно с още хиляди австралийски военнопленници. За да изградят тази Линия на смъртта.

Романът на австралийският писател Ричард Фланаган (шести поред за автора) – „Тесният път към далечния север”, за който му е присъдена наградата Ман Букър за 2014 г., разказва ужасяващи моменти от живота на военнопленниците – австралийци, но и тайландци, китайци, бирманци, малайзийци, работещи като роби в едно фанатично, безмилостно начинание. Строежът на железопътната линия е някакъв извънмерен, апокалиптичен живот в ужас. Ужас, който тук, в романа, придобива „форма и смисъл”. И героите на Фланаган не са безформена маса нещастни, разядени от болести, мръсотия, болка – душевна и физическа, хора. Те са още лица, индивидуалности, независимо че принадлежат към различни социални слоеве, имат различни професии, твърде различно минало. Те са Черничкия (младши сержант Гардинър), върлинест картечар с гръмкото име Галиполи фон Кеслер, кръстен тъй заради измислицата на баща си, че е наследник на голям род в старата им родина – Германия, Петела Макнийс, който всеки ден се опитва да учи наизуст страници от „Моята борба” и после да ги рецитира… И, разбира се, Дориго Еванс. Той става техен водач, зад гърба му дори го наричат „Големия”, или му казват „полковник”.

Всички тези герои обаче имат едно и също настояще. На Линията на смъртта. А повечето от тях няма да имат друго бъдеще. Дориго Еванс ще има – на известен хирург и герой от войната. Мъж, който от младостта до старостта чете поезия. И винаги се връща към „Одисей” на Тенисън. Смел мъж, силен, стоик. В това бъдеще обаче „духът му спи” и опитите той да бъде събуден, разтърсен, не променят това. Дали действителността съществува и дали нереалното не е „по-голямата сила в живота”?

Изключително силни образи изгражда Фланаган и от другата страна – на японските офицери. Особено един – Накамура, раздвоен между вманиачването по кодекса на честта, строг, аскетичен, жесток, наказващ, но и притежаващ нещо човешко, дори добрина, рецитиращ Башо заедно с Еванс. Сложното време трудно опростява сложните, носещи хаоса в себе си, хора.

Разбира се, в „Тесният път към далечния север” има любов. Има и съпруга, а след войната и множество любовници, като част от битката за „справяне” със заспалостта на духа, с отегчеността от живота. Но любовта Дориго Еванс среща точно преди да отиде на фронта – съпругата на неговия чичо Ейми. Тази любов, страстна и отказана от войната, е неясна и необяснима както за Дориго, така и за Ейми. Но тя съществува – колкото в реалността, толкова и там, където всичко е по-силно и някак по-ясно – в нереалността.

Романът на Ричард Фланаган има и своето достойнство, бих казала опияняващо достойнство, – в езика. Много сетивен, действащ дори на чисто физическо ниво, използващ езика на телесното и едновременно с това – красив, както може да бъде красив езикът на поезията, изразителен, силно метафоричен и разгърнато описателен. Всичко това и с усилията, със сериозната, много добра работа на преводача Владимир Молев. Един роман, структуриран от вътрешното, не от линейността на разказа и хрониката на събитията. Един роман, който обичащите литературата несъмнено ще оценят високо и който, надявам се, ще бъде още едно потвърждение защо искаме да четем и какво ни дава онази литература, която клишето би нарекло „голяма”. Какво пък. Има я.

Из „Тесният път към далечния север на Ричард Фланаган

… Дориго Еванс се бръсне всяка сутрин, тъй като е убеден, че заради хората си е длъжен да полага грижи за външния си вид; ако покаже, че на него вече не му пука, нима може да очаква те да продължат да държат на изрядността? И щом се погледне в малкото войнишко огледало, в мътната му повърхност вижда неясното отражение на някакъв друг човек: по-стар, по-слаб, по-изпит, закоравял, вглъбен и все повече разчитащ на жалкия си маскарад: безгрижно навирено офицерско кепе, вързан около врата червен парцал, малко цигански шик, навярно заради него самия, не толкова заради другите.

Преди три месеца, когато се наложи да отиде до един лагер надолу по реката за лекарства, беше срещнал един ромуша, тамил в прокъсан червен саронг, седнал край поточе в очакване на смъртта. Старецът не прояви никакъв интерес към помощта, която Дориго Еванс можеше да му предложи и която всъщност беше нищожна. Чакаше смъртта така, както пътник чака автобуса. Миналия месец Дориго беше минал по същия път и отново попадна на стареца, оглозган от зверовете и насекомите скелет. Взе червения саронг от купчината кости, изпра го, откъсна едно парче и го върза около врата си. Когато смъртта дойде за него, той се надява да я посрещне като онзи тамил, макар и да не му се вярва, че ще стане така. Цял живот се е борил срещу това някой отгоре да му казва какво да прави, тъй че едва ли ще склони безропотно глава и пред смъртта.

Прави му впечатление, че те, неговите хора, също изглеждат много по-възрастни, отколкото ще бъдат, ако оживеят да остареят. Дали някъде дълбоко в себе си знаят, че трябва само да страдат, без да причиняват страдания? Дава си сметка, че вярата в Христос превръща страданието в добродетел. Беше спорил с падре Боб за това. Ще му се Христос да се окаже прав. Но не е съгласен. Просто не е. Защото Дориго е лекар. Страданието си е страдание. Страданието не е добродетел, не създава добро, от него не произтича добро. Падре Боб умря с крясъци, измъчван от болка и страх, без надежда, за него се грижеше мъж, за когото се говореше, че преди войната е бил рекетьор в Дарлингхърстката банда. Доброто си е добро и също като страданието е необяснимо, неизменно, неразбираемо. Нощта, в която падре Боб умря, Дориго Еванс сънува, че е в някаква яма с Бог, и двамата са плешиви и се бият за една перука.

Дориго Еванс не е сляп за човешките слабости на военнопленниците. Те лъжат, мамят, крадат, и то с хъс. Най-подлите се преструват на болни, най-гордите – на здрави. Благородството често им се изплъзва. Предишния ден се беше натъкнал на един проснат по лице на земята с едва стърчащ над калта нос, лежеше в подножието на скалата в края на Долната, не можеше да измине последните няколкостотин метра до лагера. Край него вървяха други двама, твърде изтощени, за да му помогнат, пазеха малкото си останали сили, за да оцелеят. Щяха да подминат другаря си, ако Дориго не им беше заповядал да го занесат в лазарета.

И въпреки това всеки божи ден той ги мъкне на гърба си, грижи се за тях, носи ги, отваря ги и ги зашива, играе на карти за душата им и предизвиква смъртта, за да спаси още нечий живот. И той лъже, мами и краде, но го прави за тях, винаги заради тях. Защото ги обича и всеки божи ден си дава сметка, че не успява да докаже любовта си, тъй като с всеки божи ден все повече от тях умират.

Отдавна е престанал да мечтае за жени. Но още мисли за нея. Светът отвъд това тук се е свил до нея. Не Ела. Нея. Гласът й, усмивката, гърления смях, уханието й нощем. Говори си с нея наум. Дали обича хората си, защото не може да има нея? Не може да я има. На този въпрос той не може да си отговори. Не може.

Също като тях, Дориго Еванс не е типичен представител на Австралия, те са доброволци от покрайнините, бедняшките квартали и пограничните райони на огромната си страна: пастири, трапери, докери, ловци на кенгуру и на динго, чиновници, стригачи на овце. Банкови служители и учители, продавачи, дървосекачи и комарджии, отрепки на социални помощи, мошеници, шегобийци, хулигани, монтьори, престъпници, глупаци и очукани от живота мъже, смачкани от Депресията, заради която са расли в коптори и бараки без електричество, бащите им са били осакатени или полудели от Голямата война, а майките им са карали на хапчета и молитви, на войнишки пенсии, в лагери за бездомни, в бедняшки квартали и гета, в свят от деветнайсети век, някак си докретал до средата на двайсети.

И макар че броят им намалява с всеки мъртвец, хилядата военнопленници, тръгнали от Чанги като подразделението на Еванс – сбирщина тасманийци и западноавстралийци, пленени в Ява, южноавстралийци, предали се в Сингапур, шепа оцелели от потъналия крайцер „Нюкасъл“, неколцина от Виктория и Нов Южен Уелс, останали от някое друго военно фиаско, петима-шестима пилоти, – си остават Частта на Еванс.

Такива пристигнаха и такива ще си тръгнат, хората на Еванс завинаги ще си останат хиляда души, дори и ако накрая само един напусне лагера. Оцелели през тежки, трудни десетилетия, те разполагат единствено с минимума, от който нищо не може да бъде отнето: вярата един в друг, вярата, че пред лицето на смъртта ще се държат още по-здраво един за друг. Защото ако живите изоставят мъртвите, животът им вече няма смисъл. За да оцелеят, трябва да са едно, сега и завинаги.

Заседналият в калта камион караше и чувал с писма от Австралия. Това беше рядко и неочаквано удоволствие. Военнопленниците знаеха, че японците спират почти всички пратки, и вълнението беше толкова силно, че още преди края на закуската чувалът беше отворен и съдържанието му беше раздадено. Дориго беше зарадван с първото си писмо от година насам. Нямаше нужда да поглежда от кого е, по твърдия картонен плик се досети, че писмото е от Ела. Реши, че ще го отвори довечера, отлагаше този момент заради насладата от мисълта, че някъде, далеч от тук, все още съществува друг, по-добър свят, в който има място за него и в който някой ден ще се завърне. Но почти веднага разумът му се разбунтува и Дориго разкъса плика, развълнувано дръпна двата листа, чак ги раздра леко. Зачете ненаситно.

Стигна на две трети от края на първата страница и спря. Не можеше да продължи. Сякаш беше скочил в кола и с пълна газ се беше разбил в някаква стена. Буквите, изписани с изящния почерк на Ела, се разпиляваха и надигаха като прашинки, все повече и повече прашинки отскачаха една от друга, мъчеше се да си спомни лицето й. Струваше му се твърде пълнокръвно и в същото време напълно нереално.

Не знаеше дали е заради пристъпа на малария, от който все още се възстановяваше, от изтощение или пък от шока от получаването на писмото, първото за почти цяла година. Зачете отново, но се отнесе в спомен, едновременно истински и неистински, прашинките грееха все по-ярко, залязващото слънце блестеше ослепително, ала въпреки това пак не можеше да зърне лицето й. Мислеше си: светът е. Просто е.

Спомняше си как пътува с малкия остин към крайбрежието, усещаше силната миризма на седалките с пълнеж от конски косми, помнеше как всичко, до което се допреше, пареше заради горещината, когато започна да посещава редовно хотела на чичо си, как стомахът му се бунтуваше от притеснение, устата му беше пресъхнала, яката на ризата стягаше врата му, тупкането на сърцето отекваше в ушите. Хотелът изплува пред очите му, сякаш Дориго отново се беше озовал там: дълбоките сенчести тераси, миниатюрните люспици ръжда по парапета, набраздената от вятъра морска повърхност, все едно изпъстрена с топази, далечното пращене и гласа на Лесли Хътчинсън, който дочуваше, сякаш се носеше върху вълните. Но не можеше да си спомни лицето на Ейми.

Какво, питаше се той, е това желание да бъде с нея, единствено с нея, денем и нощем, да понася и най-скучните й истории, най-тривиалните й наблюдения, да прокара нос по гърба й, да усети как краката й се премятат през кръста му, да чуе как тя простенва името му, това желание, което надделяваше над всичко друго в живота му? Как да назове тази болка, която прорязваше стомаха му, това пристягане в гърдите, това подкосяващо краката му замайване? И как да изрече – освен с най-баналните думи, – че сега е обладан от една-единствена мисъл, която по силата си се доближаваше до инстинкт: да бъде до нея, с нея, само с нея…

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.

Свързани статии