0
777

Форма на живот

amelie

Прочетете откъс от книгата на белгийската авторка, издадена неотдавна от „Колибри” и посветена на общуването на писателя с читателите му, както и на писането изобщо.

notombСкъпа Амели Нотомб,
Аз съм редник в американската армия, името ми е Мелвин Мапъл, можете да ме наричате Мел. На служба съм в Багдад от самото начало на шибаната война, вече шест години. Пиша ви, защото страдам като животно. Имам нужда от малко разбиране, а вие ще ме разберете, сигурен съм.

Така започва уникалната кореспонденция между един измислен войник и Амели Нотомб, чиито талант, въображение и способност да манипулира читателите, както пожелае са многократно доказвани.

Неимоверно затлъстелият Мелвин Мапъл използва храната като средство за бунт срещу войнишката си участ, като лек срещу чувството за вина, срещу дискомфорта, който изпитва заради участието си във войната в Ирак – война, която не разбира. Амели Нотомб получава читателски писма с килограми, но е трогната от вниманието на Мелвин, който е неин страстен почитател, и е заинтригувана от съдбата му. В хода на кореспонденцията тя размишлява за общуването на писателя с читателите му и за писането изобщо.

А кое е загадъчната форма на живот? Дали булимията на Мелвин? Или съприкосновението на Амели с писменото слово? Авторката оставя читателя да си отговори на този въпрос, като междувременно интригата претърпява ненадеен обрат, а краят, както често при Нотомб, е неочакван.

Амели Нотомб, вече добре позната на българските читатели, пише от седемнайсетгодишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“, казва Амели Нотомб, чиято вярна публика всяка година жадно очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява „новата Нотомб“.

Родена през 1967 г. в белгийско аристократично семейство, тя прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“, а през 1999 г. й е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“. Вече седемнайсет години успехът не я напуска и романите й неизменно са в първите места на най-добрите продажби.

 

„Форма на живот“, Амели Нотомб, превод Светла Лекарска, ИК „Колибри”, 12 лв.

 

Форма на живот

 

Мелвин далеч не бе първият, който искаше да съществува за мен и да чувства, че с мен всичко е възможно. Но все пак това рядко бе назовавано с такава простота и яснота.

Не знам точно какъв ефект предизвикват у мен подобни писма – някаква смес от вълнение и тревога. Ако трябва да сравня такива думи с подарък, то е като да ти подарят куче. Трогнат си от животното, но си мислиш, че ще трябва да се грижиш за него и че не си искал нищо подобно. Обаче кучето е пред теб с добрите си очи, казваш си, че то не е виновно, че ще му даваш остатъци от храна и че няма да е трудно. Трагична грешка. И неизбежна.

Не сравнявам Мелвин Мапъл с куче, само не­говите изявления ми навяват такива асоциации. Има такива коварни фрази кучета.

 

Скъпи Мелвин Мапъл,

Вашето писмо ме трогна. Вие съществувате за мен, не се съмнявайте в това. „Хладнокръвно“ е истински шедьовър. Със сигурност нямам силата на Труман Капоти, но наистина имам чувството, че ви познавам.

Историята за сбиването с последиците от нея е ужасна и несправедлива. Мисля, че знам какво изпитвате. От вас изискват сила на духа, на каквато другите са неспособни, като че ли трябва да искате прошка за вашата пълнота. Кажете на Плъмпи, че мисля за него. Не знам дали с мен всичко е възможно, не раз­бирам какво може да означава това. Знам, че съ­ществувате за мен.

Приятелски,

Амели Нотомб

Париж, 6 април 2009

 

Докато пусках това писмо, си мислех, че пред­пазливостта никога не е била силната ми страна.

 

Скъпа Амели Нотомб,

Простете, последното ми писмо беше доста непохватно. Сигурно ви се е видяло странно да прочетете, че всичко е възможно с вас. Не беше казано в непочтен смисъл. Никога не съм можел да изразявам чувствата си, патил съм си от това. Благодаря ви, че ми пишете, че съществувам за вас. Това е много важно за мен.

Вижте, живея гаден живот тук. Ако съществу­вам за вас, то е, сякаш имам друг живот другаде, друг живот в мислите ви. Не че искам да си ме представяте – не знам каква форма придобиват мислите ви за мен. Аз съм просто информация в мозъка ви и така преставам да бъда само това, което съм в Багдад. Утешително е.

Писмото ви е от 6-и април. В New York Times от предния ден прочетох статията ви за посеще­нието на президента Обама у вас. Странно, че са ви избрали да представлявате Франция, след като сте белгийка. Бях впечатлен от подписа ви във вестника. Показах го на приятелите си и те казаха: „Това ли е тази, с която си пишеш?“. По­чувствах се горд. Много ми хареса вашата ста­тия. Това, което сте написали за президента Сар­кози, е наистина забавно.

На 7-и април английските войници започна­ха да се изнасят. Не ги познавахме. Тежко ни е, като гледаме как бързо се уредиха нещата за тях. Вярно е, че ние, американците, сме по-мно­гобройни. Но какво правим тук? Понякога си мисля, че напълнях толкова в Ирак, за да имам някакво занимание. Звучи цинично. Разбира се, че направихме много в тази страна: убихме мно­го хора, разрушихме доста инфраструктура и т.н. Участвах в това и ми останаха ужасни спомени. Виновен съм, не се опитвам да се измъквам. Но имам чувството, че това не съм аз. Изпитвам уг­ризения, срам, всичко, за което се сещате, но не и чувството, че съм аз.

Откъде идва удовлетворението, че си постиг­нал нещо? На 25 години си бях построил колиба в гората, в Пенсилвания, и често спях там. Коли­бата беше мое дело и се чувствах свързан с нея. По същия начин се чувствам свързан с моята тлъстина. Може би тлъстината е начинът, който съм намерил, за да вградя в тялото си това зло, което върша и което не чувствам. Сложно е.

Все едно, тази дебелина се превърна в мое творение. Продължавам пламенно да го усъвър­шенствам. Ям като луд. Понякога си мисля, че ако общувам нормално с вас, то е, защото никога не сте ме виждали и особено защото никога не сте ме виждали да плюскам.

Докато беше жив, Иги твърдеше, че е напъл­нял, за да изгради бариера между себе си и света. За него трябва да е било така. Когато бариерата му изчезна, той умря. Всеки от нас си има своя теория за тлъстината си. Бозо казва, че неговата е лоша и поради тази причина иска да натрупа кол­кото може повече. Разбирам какво има предвид. Просто дразним останалите, като им натрапваме нашата дебелина. Плъмпи мисли, че размерите му го връщат в бебешката възраст. Той така го усеща. Никой не смее да му каже, че не може да съществува толкова противно бебе.

При мен е съвсем различно. Като казвам, че тлъстината ми е мое творение, то не е, за да ос­троумнича. Сигурно бихте могли да ме разбе­рете. Какво представлява творбата? Не се знае. Посвещаваме й се, но тя си остава загадка за нас. Но дотук с приликите между двама ни. Защото вашите творби са нещо ценено, с което осно­вателно можете да се гордеете. Докато в моята няма нищо артистично. И все пак тя има смисъл. Не съм я създавал нарочно, няма предумисъл, може дори да се каже, че съм я създал неволно. Но понякога ми се случва, докато ям като ненор­мален, да изпитам ентусиазма на съзиданието.

Когато се тегля, ме е страх и срам, защото знам, че ужасяващата цифра е станала още по-страшна. При все това с всяка нова присъда на кантара, всеки път когато надхвърлям още по-не­възможен праг, макар и стъписан, се впечатлявам от себе си – ето на какво съм способен. Разрастването ми няма граници. И няма причина да спре. Докъде мога да се покача? Казвам „покача“ заради цифрата, иначе се разраствам повече настрани, отколкото нагоре. „Разплувам се“ сигурно е най-точният глагол. Ставам все по-обемист, ся­каш Вселената е започнала да се разширява вътре в мен при идването ми в Ирак.

Понякога, след като се нахраня, когато се свли­чам на някой стол (наложи се да поръчат столове от стомана, която не се деформира), оставам за кратко насаме с мислите си и си казвам: „Ето, в мо­мента пълнея. Търбухът ми започва да действа“. Възхитителна е представата за трансформацията на храната в мастна тъкан. Тялото е страхотна ма­шина. Съжалявам, че не усещам момента, в който се образуват липидите, интересно би било.

Те ме изгледаха, сякаш съм полудял.

Опитах се да поговоря с другарите ми за това, но то им се струва неприлично. „Като ви отвра­щава дебелината ви, престанете да ядете“, им каз­вам. „Хайде, и ти ли започваш!“, ми отговарят те. „Разбира се, че не, продължавам аз, но след като нямаме избор, защо да не пълнеем в жизнера­достна любознателност? Това е експеримент, не мислите ли?“ Те ме изгледаха сякаш съм полудял.

Вие по-добре от тях можете да ме разберете, въпреки че творите съзнателно, с достойнство, в нещо като мисловен транс. Разбира се, вие преп­рочитате написаното от вас с вълнение, което аз трудно бих изпитал, като си гледам корема, но и вие имате, сигурен съм, чувството, че делото ви се изплъзва от контрола ви. И при мен е така. Когато имам куража да се погледна гол в ог­ледалото, се насилвам да преодолея ужаса, който ми внушава моето отражение, и си мисля: „Това съм аз – едновременно това, което съм, и това, което правя. Никой друг не може да се похвали с такова постижение. Наистина ли съвсем сам постигнах всичко това? Не е възможно“.

Доколкото знам, вие пишете 65-ия си роман. Наистина книгите ви не са дебели, но въпреки това сигурно и вие си мислите, като ги гледате, че не е възможно да сте ги създали съвсем сама. Още повече че това не е краят, че ще продължа­вате да пишете.

Надявам се, че не ме мислите за откачен или за невъзпитан.

Искрено ваш,

Мелвин Мапъл

Багдад, 11 април 2009

 

Признавам си, трогнах се от това, което ми пишеше за моята статия в New York Times. Vanitas vanitatum sed omnia vanitas. Що се отна­ся до останалото, въпреки че разбирах неговите размишления, бях леко смутена от идеята му да сравни моите деца от хартия и мастило с него­вата мас. Гордостта ми с възмущение нарежда­ше, че аз пиша в лишения и глад, като събирам последните си сили, за да изпълня успешно този върховен акт, и че в сравнение с това дебелеене­то, колкото и да е мащабно, със сигурност не е така мъчително. Но и дума не можеше да става да отговоря така неучтиво. Затова предпочетох да се хвана за нещо конкретно.

 

Скъпи Мелвин Мапъл,

В момента пиша моята 66-а книга и съм сил­но впечатлена от уместното ви сравнение. Докато четях писмото ви, си мислех за авангардното съвременно изкуство боди арт.

Познавах една студентка по изобразително из­куство, която бе решила да направи от собстве­ната си анорексия своя дипломна работа. В про­цеса на отслабването си тя започна търпеливо да се фотографира в огледалото в банята си и да записва старателно все по-намаляващите цифри на теглото си; събра опадалите си коси, отбеляза датата, на която й спря менструацията и т.н. Не­вероятната й дипломна работа прие формата на списък, наречен „Моята анорексия“, и съдържа­ше само снимки, дати, цифри на теглото й, шепи коси и така до края, но не до смъртта й, а до стра­ница 100, защото толкова трябваше да бъде обе­мът на дипломната работа. Тя едва намери сили да я защити пред своите преподаватели, които й дадоха най-високата оценка. После постъпи в клиника. Днес се чувства много по-добре, като не изключвам вероятността дипломната й работа да е допринесла за оздравяването й. Анорексич­ките имат нужда тяхното страдание да бъде не осъдено, а забелязано. Младото момиче беше на­мерило много изобретателен начин да го напра­ви, като в същото време да реши и важния проблем с дипломирането.

Mutatis mutandis – вие можете да направите същото. Не знам дали досега сте фотографирали вашето пълнеене, но не е прекалено късно да за­почнете. Отбелязвайте цифрите и физическите и психически симптоми на развитието си. Сигурно имате снимка от времето, когато сте били слаб – ще можете да я сложите в началото. Ще продъл­жите да пълнеете, така че снимките ще бъдат все по-впечатляващи. Забележете кои са частите от вашето тяло, където най-много пълнеете. Обаче не пренебрегвайте останалите зони, извън корема и гърдите, като ходилата например, защото сигур­но номерът на обувките ви също се е увеличил.

Мелвин, вие сте прав – вашата дебелина е творение. Намирате се в авангарда на модерно­то творчество. Трябва да го осъзнаете още сега, защото при вас и действията, и резултатите са еднакво вълнуващи. За да ви приемат големите творци в боди арта за един от тях, може би ще трябва да записвате и какво ядете. В дипломната работа на младото момиче тази част беше съвсем проста – всеки ден: нищо. При вас може това да се окаже отегчително, но не се отчайвайте. Мислете за творбата, която е смисълът на съществу­ването за артиста.

Приятелски,

Амели Нотомб

Париж, 21 април 2009

 

Докато пусках писмото, не знаех точно в какво състояние на духа се намирам. Бях неспособна да определя какво всъщност изразя­ваше писмото ми – сърдечна искреност или иро­ния. Изпитвах към Мелвин Мапъл уважение и симпатия, но той поставяше пред мен проблема, който имам със сто процента от хората, а имен­но – границата. Човек се запознава с някого лично или писмено. Първият етап се състои в това да се установи съществуването на другия – може да се случи този миг да е вълшебен. Тогава сме Робин­зон и Петкан на плажа на острова, съзерцаваме се изумени, очаровани, че на този свят има и друг човек – хем различен, хем близък. Съществуваме дотолкова, доколкото другият го констатира, и изпадаме едва ли не в екстаз, когато той ни заго­вори. Наричаме този човек с невероятни имена, като приятел, любим, другар, колега, според слу­чая. Истинска идилия. Редуването на отъждествяването с разграничаването („Той е като мен! Той е моята противоположност!“) ни превръща в прехласнати деца. Толкова сме опиянени, че не виждаме опасността, която се задава.

И изведнъж другият се появява на входната врата. Изтрезнели внезапно, не знаем как да му кажем, че не сме го канили. Не че вече не го оби­чаме, но го обичаме като друг, като някой, който не сме ние. А ето че той се приближава, сякаш иска да ни погълне или да се претопи в нас.

Знаем, че е наложително нещата да се изяснят. Има различни явни или скрити начини на дейст­вие. Във всички случаи не е лесна работа. Над две трети от връзките се провалят. Появяват се недоразумения, враждебност, мълчание, поня­кога омраза. И подлата мисъл, че ако приятел­ството е било истинско, е нямало да се стигне до това. Не е вярно. Кризата е неизбежна. Дори и истински да обожаваме другия, не сме готови да го настаним у себе си.

Илюзия е да се смята, че писмената кореспон­денция предпазва от това поражение. Не е така. Другите винаги успяват да пристигнат у вас и да ви се натрапят. Нямат брой моите кореспонден­ти, които ми казват, че правят като мен, че пишат като мен. Мелвин Мапъл беше намерил специа­лен начин за отъждествяване.

Хората са като държави. Прекрасно е, че има толкова много и че вечното движение на конти­нентите довежда до срещи между непознати ос­трови. Но ако тази тектоника блъсне чужда те­ритория срещу вашия бряг, веднага се поражда враждебност. Има само две разрешения – война­та или дипломацията.

Склонна съм да давам предимство на второ­то. Но не бях сигурна, че последното ми писмо до Мелвин беше в тази гама. Въпреки това му го изпратих. Очаквах неговата реакция да ми под­скаже що за послание съм му отправила.

Словосъчетанието „дипломатическо писмо“ е тавтологично. „Дипломат“ произхожда от древногръцкото diploma – лист хартия, сгънат на две. Дипломацията е започнала с кореспонденция. Писмото може наистина да бъде средство за лю­безно изразяване на нещата. От което се получа­ва историческото взаимно проникване на двете практики – дипломатът често пише доста писма, а писмата често се отличават с дипломатически стил.

Повече от което и да е писание писмото е предназначено за читател. Зачаках отговора с неясна тревога. Странно, но в нея нямаше не­търпение. Липсата на писмо щеше да е прием­лива реакция.

Уморена от моя френски живот, заминах да си почина една седмица в Белгия. За цели се­дем дни потънах в невероятния лукс на кръг­лата епистоларна нула. Излишъкът е толкова непоносим, колкото и недоимъкът. Познавам отлично и двете крайности и мисля, че пред­почитам все пак излишъка, но това не го прави по-малко мъчителен. Липсата на писма, която беше участта на дългото ми юношество, създа­ва впечатление за студ, отчуждение, поражда ужасното чувство, че си чумав. Излишъкът пък те хвърля в море, пълно с пирани, които искат да си откъснат парче от теб. Златната среда, ко­ято трябва да е много приятна, за мен е terra incognita.

В подобна безизходица не намирам друго разрешение освен бягството. Добрата страна на нещата е, че можеш да изживееш щастие, непознато за останалите – радостта да не получаваш писма и опиянението да не ги пишеш.

Докато изпитваш това много специално удо­волствие, един тих демоничен глас неспирно ти говори в главата: „Ето че не отваряш писмо, кое­то тежи цял тон, и не пишеш „Скъпи Еди-кой си“, не поддържаш кореспонденция…“. Това вътреш­но шушукане умножава насладата по петнайсет.

Но и най-хубавите неща си имат край. На 29 април взех влака за Париж и на 30-и бях зад бю­рото си, покрито с купища разнокалибрени пли­кове.

Поех дълбоко дъх и седнах. Имам си метод за сблъсък с врага – започвам да разпределям писмата. Критерият е дали изпращачът ми е познат, или не. От познатите поставям вляво тези, които с удоволствие чета, а вдясно оне­зи, които се очертават като досадни. Послед­ната група е най-многобройна. Това трябва да е природен закон – желаното писмо е кратко, нежеланото – обемисто. Валидно е за всички удоволствия – най-изисканите ястия не изпъл­ват чинията, големите вина се сервират песте­ливо, прекрасните хора са фини, най-желани са срещите насаме.