Фрагментите на Атанас Далчев

„Истинският писател е човек, който има какво да ни каже и знае как да го каже. Най-желан гост, за когото вратата винаги е отворена и който след прекрачването на прага изпълва пространството с любопитното, загадъчното и мистериозно богатство на собствения си свят.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в.

Трябва да призная, че днес чета много повече съвременна българска литература, отколкото преди години, когато живеех в България. Тогава и аз, както почти всичките ми колеги, следвах неписаното правило да не чета другите или пък да ги чета по „диагоналната система“. Мненията и преценките се изграждаха по силата на странни асоциации. Пък и не беше много трудно човек да отгатне кой какво може да напише. Това че всеки познаваше всекиго, сякаш изключваше изненадата в положително отношение. Аз поне не помня нито един калпав автор да е изненадал с хубава работа. Докато отрицателната изненада – добри автори да пишат лошо – беше по-често явление. Въпреки купищата предубеждения, наслоени в онези години, днес, в чужбина, аз се опитвам да преоценя стари мнения и отношения и да проверя още веднъж дали не съм сбъркал спрямо някого, дали именно личното познанство не е предопределило неправилната оценка. Затова чета почти всичко, дори автори, които едва ли сами биха си прочели произведенията. Ала при този нов и внимателен прочит се оказа, че от купчината с плявата не извадих нито едно зърно жито. В замяна на това от купчината жито измъкнах толкова много плява, че зърната, които останаха, могат да се съберат в шепа. Мнозина известни български писатели (Господ знае защо са известни) имат удивителната способност да изписват цели томове с поезия или проза без да кажат нещо. Автори с три реда титли пред имената им, с по не знам колко лауреатства, награди и геройства ме бомбардират с халосните снаряди на творческа импотентност и недоразвито мислене. Някои от тях, особено тия, които се смятат за по-образовани и по-културни, явно са решили, че най-интересният сюжет е собственият им живот и надълго и нашироко ни занимават със зле измислено детство, юношество, с младост, в която те нескрито се любуват на себе си, и разбира се плуват в някаква приятно-лепкава носталгия. Затова върху фона на това литературно производство познатите добри майстори изпъкват рязко и категорично, а талантливите млади автори се налагат най-малко с желанието си да бъдат нещо друго. За съжаление проявите и на едните, и на другите не са често явление. При отварянето на всяка нова книжка на списание, на нов брой на вестник или на бюлетина за новите книги веднага търся да открия някое от тези имена, което за мен и за много други като мен означава истински писател, човек, който има какво да ни каже и знае как да го каже. Най-желан гост, за когото вратата винаги е отворена и който след прекрачването на прага изпълва пространството около нас с любопитното, загадъчното, мистериозното богатство на собствения си свят. Дори мълчанието и полуусмивката на този гост казва повече от безкрайното бърборене на ония другите. Той е далеч от евтиното желание да ни смайва с пищни декларации за открития, с параноичното самочувствие на доморасъл гений и с възхищението от самия себе си. Той е съвсем близо да приятел, който иска тихо и непретенциозно да сподели свои собствени мисли и чувства.

Точно това усещане остави у мен прочита на Фрагменти, които Атанас Далчев публикува в един от последните броеве на списание „Септември“. Далчев е един от творческите скъперници в днешната българска литература. Той публикува рядко, сякаш изпитва дълбоко нежелание да се раздели с онова, което е създал. Може би от страх, че предлагайки го на другите, то някак ще се отчужди от самия него. Човек трябва да обърне стотици броеве на литературните списания, за да намери нещичко от Далчев. Същото творческо скъперничество аз долових още навремето, когато неговите Миниатюри бяха може би единствената звезда всред небе от фойерверки. Но ако в Миниатюри аз видях пред мен повече поета Атанас Далчев, във Фрагменти виждам човека, мислещия, мъдрия, чувствителния и искрения съвременник. Всяко от тези качества е такава голяма рядкост в днешната българска литература, че моментално отделя собственика им от другите. При това някои от фрагментите представляват чудесна поезия. Далчев ясно разграничава поезията от литературата. Във фрагмента „Пристанище на шестдесет кораба“ той казва:

Бодлер виждаше същността на поезията в изненадата и новотата. Новото обаче бързо остарява и човек, очаквайки изненадата, свиква с нея. Всичко накрая става литература.

Литературата дебне отблизо поезията и я пропъжда отвсякъде, където тя се опита да се укрие. Поезия най-често не е онова, което носи нейното име. Новото не е там, дето то се търси и произвежда: ето проклятието на новаторството.

И тогава, отчаян, човек се отвръща от литературата, за да открие поезията един ден неочаквано в някое случайно съвпадение на нещата, в някой факт, например в някое име на град или местност, както това старинно наименование на Русе, което прочита в тамошния музей: Секса гинта приста – Пристанище на шестдесет кораба.

Поразява ме Далчевият усет за естествена красота, за естествена чувствителност спрямо мистериозната поезия на живота. Неговите очи съчетават опитната наблюдателност на учен с неподправеното любопитство на млад откривател. Светът около Далчев е това, което е. Чувството на поета не го деформира, не го разкрасява или загрозява, сякаш свят и поет се знаят много добре и няма смисъл да се лъжат. Колко смисъл и красота има в няколкото реда за Родопите:

Автобусът най-сетне потегли. Старата туркиня, обута в сини басмени шалвари, която изпращаше снаха си, продължи да върви подир автобуса, с хурка, затъкната на кръста, като предеше вървешком. Скоро и тя се изгуби. Остана пътят – една бяла нишка, която се омотаваше около зелените, прииждащи един след друг хълмове.

Трябва да кажа, че това е една от най-хубавите картини, създадени в съвременната българска литература. Чуйте само каква свещена простота има в тази толкова непосредствена връзка между поет и живот. Човек би могъл да пише надълго и нашироко за тия „прииждащи“ зелени хълмове, за тази туркиня в сини шалвари и нейната хурка, от която сякаш се изприда бялата нишка на пътя. Или вземете равната по простота и хармоничност картина на Крумовград на Нова година. Тъкмо на Нова година поетът вижда, че всичко е такова, каквото винаги е било. Думите Нова година сякаш контрастират на цялата вечност, вложена в звуците, които идват от небето и невидимостта на стадата.

Всеки географ би могъл да приеме Далчевия разказ за документ на живота, при това видян от поет. В този документ няма евтини символи, няма претенциозни метафори, а всяка вещ присъства като себе си – достатъчно съдържателна, за да не бъде символ и достатъчно конкретна, за да тежи на мястото си. Струва ми се, че онова, което Далчев вижда, е много истинска, пълна с характер мозайка на живота, където всяко камъче е едновременно независимо от другите и необходима част от общата картина. Но тя си е негова, Далчева картина и ни говори толкова много за външния свят, колкото и за самия поет.

Във фрагментите, засягащи пряко заобикалящия го живот, Далчев изразява своите мисли с афористична лаконичност. В тези съвсем кратки изречения има повече мъдрост и повече гражданско достойнство от целогодишна продукция на българската литература. Човек не може да не се възхити на тази хирургическа преценка в „Единственото средство“:

На писателите, които се обявяват срещу сивата литература, предлагам да не я пишат.

Или фрагментът „Опора“:

Той се крепеше само поради съпротивлението си срещу враждебността, която го окръжаваше. Ако тази враждебност изведнъж изчезнеше, сигурно би паднал като предмет, оставен без опора.

Всички българи знаят за какво става дума в тази опора. Всички разбират, че в тези три реда Атанас Далчев е характеризирал най-популярния български призрак, героят на българското „наше време“. Ние всички имаме ясна представа за заобикалящата враждебност и за нейното командващо положение. За мнозина животът се изчерпва единствено със съпротивлението срещу нея. Тук Далчев пророчески вижда голямата трагедия на рухването, ако един ден тази враждебност изчезне, и снежния човек, поддържан от нейния студ, бързо се разтопи под топлите лъчи на хуманност и любов. Опората, за която говори Далчев, се отнася почти за всекиго в българското съвремие, тя е надпартийна, надрелигиозна, наднационална – тя е почти физическият закон за съпротивлението на материалите, който е намерил ужасно приложение в човешкия живот.

Колко правдив и самотен е гласът на Далчев във фрагмента „Съревнованието“:

Съревнованието има място при количеството и дори при качеството, когато се цели еднаквото, но е неуместно там, дето от значение са индивидуалните различия и особености. Особено неуместно и вредно е то във възпитанието и в изкуството. Съревнованието дава почва на завистта, тласка към нетърпеливост и невзискателност, робува на успеха; най-лошото – унищожава всяко своеобразие.

Това казва Далчев. И едва ли би могло да се произнесе по-категорична и по-кратка присъда върху тази най-примитивна, унижаваща, почти дивашка в своята същност кампания, която обществото организира с една-единствена цел – да обезличиш индивидуалността на своите членове. Тук Далчев осъжда порочната система на циркова дресировка, която се прилага спрямо хората на изкуството, осъжда маскарада на Димитровските награди, цялата система, която доведе до унищожаването на всякакъв нормален и естествен критерий за възприемане на изкуството.

И като тъжен отглас на тази присъда е фрагментът „Звук и акустика“. Поетът пише:

Мисълта ги разграничава, но за възприятието звукът е неотделим от акустиката, образува едно цяло с нея. Гласът е един в полето, в гората – друг; звучи по един начин в празно помещение, по друг – в зала, изпълнена с публика.

Това явление може да се констатира и при други случаи, не в пространството вече, а във времето. Гласът на един писател, който не е получил признанието на съвременниците си, затова може би достига до нас толкова чист и звучен, защото ние усещаме и празното пространство около него.

Мисля, че Далчев говори за собственото си празно пространство и това на дузина други писатели. Но струва ми се, че той греши, когато уеднаквява всички съвременници, защото не отдава дължимото на отделното човешко ухо. Звукът и акустиката едва ли имат голям смисъл без ухо. А това, че мнозина са си запушили ушите, а на други природата сама им ги е запушила, означава, че човек трябва да смята само онези съвременници с физически чисти и музикално чувствителни уши.

Пак във връзка с днешната българска литература Далчев прави няколко много точни афористични забележки: Той казва:

Истинският критик е нещо много рядко. Затова може би има толкова критици.

И по-нататък:

Удивлявам се на писателите, които умеят всичко, но вярвам на тия, които могат само едно.

Каква тъга вее от фрагмента „Лице в маска“:

На един карнавал, дето всички без изключение се явяват маскирани, и собственото лице е маска.

Мисля, че в това изречение е формулирано отчуждаването на човек от човека в днешното българско общество. Имам чувството, че Далчев се е озъртал в клуба на писателите или художниците, търсейки да види някой, който да прилича на себе си, и е срещал само по-добре или по-зле нахлупените маски на посетителите. Същевременно този фрагмент предлага и защитата на човек, когато попадне на подобен маскарад. „Превърни собственото си лице в маска, за да бъдеш трудно уязвим!“

Освен актуалност и гражданска отзивчивост, фрагментите на Далчев изразяват неговото отношение към по-общи аспекти на живота. Човек може да приеме или да оспори някои от неговите заключения, но безспорно не може да не уважи чистотата на мисленето. Без да декларира, тихомълком Далчев отхвърля онова непоносимо, ужасно и подло присъствие на „автоцензора“, което деформира почти всяко съвременно мислене в България. „Необходимо е да има неща непоправими“, заявява поетът. „Иначе животът би се превърнал в обиден фарс“. Зад историята на двамата млади, които след 40 години „поправили“ грешката си, стои нещо много по-голямо от обикновената човешка трагикомедия.

Един от фрагментите, който според мен всеки гражданин по нашата планета би трябвало да знае и който по обхватност и значение би могъл да се приеме за единадесета Божа заповед е фрагментът за „Благодарността“. Той гласи:

За това, което сме получили от едни, ние се отплащаме после на други: за полученото от родителите – на децата си, за полученото от учителите – на учениците си, за полученото от близки и познати – на непознати и чужди. Може би така е и необходимо. Доброто по тоя начин се разпространява и напредва с поколенията. Ако ние го връщахме на тия, от които сме го взели, то би тъпчело на едно и също място.

Не мога да не се възхитя на тази толкова чиста и човешка формулировка на благодарността, на цялата така добре синтезирана мъдрост, която лежи в основите на цялата хуманност. Толкова по-знаменателно е, че един български поет дръзва да говори за доброто и за благодарността в един свят, който се командва от законите на омразата, злото и неблагодарността.

Колко чудесно е, че в някои от фрагментите Далчев дръзва да хвърли свой собствен мост към миналото. За него то явно не е това, което се скандира безспирно от сляпа и безотговорна пропаганда.

Във Франция – казва Далчев – забележителното е, че новото съжителства със старото, настоящето не изтиква миналото, а съществува до него и с него. И своите умрели хора там не изселват, както другаде, извън града: гробищата са всред селището.

А на друго място той категорично подчертава:

Любопитно е, че бъдещето вместо да ни отдалечава от миналото, ни приобщава към него… Напредвайки в бъдещето, ние едновременно проникваме в миналото.

Малко е да се каже, че Фрагментите на Атанас Далчев носят силата на лични откровения. Струва ми се, че с тях поетът сякаш удря камертона, за да се чуе ясно пренебрегнатият от българската действителност чист, основен тон на човешко мислене и чувстване. Тон, който би трябвало да застави фалшивите гласове да млъкнат.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.