Начало Идеи Гледна точка Фрагменти за радостта
Гледна точка

Фрагменти за радостта

3647

Радостта е съществено свързана с новината. Тя е събитие, независимо колко дълго би могла да ни владее. Радостта е, тъй да се каже, по природата си възклицателна. На Рождество, както знаем, самият всемир, самият космос е възкликнал, избликвайки звездата, извикала мъдреците да тръгнат към Витлеем (срв. Мат. 2:2). Ангелът пък, явил се в среднощното поле на пастирите им възвестил невероятното: „Ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ“ (Лук. 2:10-11).Да, радостта е свързана с новината, с новостта, а поради това и… с детството. Тя, нека се изразя така, е дискантна. Неин основен антагонист е онзи дух-изкусител от пустинята, който от векове и хилядолетия повтаря с бас-профундо на човечеството едно единствено изречение, дочуто и от Еклисиаста: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето“ (Екл. 1:9). Той е беловлас, той е стар, той е прадревен и неговият глас е зловещо убедителен – да, „няма нищо, нищо ново под слънцето“.
И ето: това, което единствено, но в най-пределна дълбочина – окончателно и завинаги го опровергава е изглежда именно радостта на Рождеството. Както казва св. Фотий Константинополски „Христос е единственото ново под слънцето“. Единственото, но окончателно разкъсващото този унил и вечен кръговрат на рутината. Защото, да – парадоксът е, че Рождеството е и съвпадане на новината с края, с предела, с окончателното достигане, с излаза – с онова, което на старогръцки се изразява с думата „ентелехия“ („в-целта-завършващото, удовлетворяващото“). На Рождество ангелите са възвестили новината на новините, но тази новина по същество е била и краят на едно пътуване, започнало още с изгонването на човеците от рая, с усамотяването на дървото на живота и продължило сетне с цялата тази история, в която „Авраам роди Исаака, Исаак роди Иакова“ и т. н. – с цялата тази дълга, дълга история, на края на която се ражда Спасителят на всички, „Който е Христос Господ“. И ето – тази новина съвпада с „ентелехията“.

* * *

Ако значи – вече в по-психологически план трябва да разграничим радостта от нейното противоположно, то е ето тази новост, този дискант, с който тя звучи. Неслучайно децата обикновено са радостни, защото за тях всичко тук е ново – нова е всяка играчка, нова е промяната в интериора на стаята, когато приближи празник и тя бива украсена, ново е събирането на фамилията, което ние сме преживявали безкрайно много пъти, нов е всеки нов ден, ново е извеждането на разходка, ново е завеждането в друго населено място. И пак парадокс: у детето тази перманентна новост, тази непресекваща светла събитийност, тази постоянна възкликналост на света се корени в една сякаш пред-натална памет, която все още се съхранява в него. Паметта за благосъздадеността на света, за това, че самото съществуване е благо, че то е подаръкът на подаръците. Ето защо за детето все още целият свят, така да се каже, е една всеобемаща ласка, отворена към него, вътрешно присъщи елементи на която са и майката и бащата, и дядото, и алеите в кварталната градинка, и пробягващата през нея катерица, и светлината отсреща… Не може да не сте виждали как детето безгрижно се откъсва от ръката на майка си и хуква нанякъде. То не се тревожи от света, не се отнася към него с недоверие. За него целият свят е доброжелателен. То все още не знае, че трябва да има ръка, на която да се опреш – то може да се опре на всичко. И това, казвам, е от примордиалния, догрехопаднал спомен, че този свят е благосъздаден. Ние знаем това като християни или като философи – знаем, че самото съществуване е благо, че то е оправдано, защото не е тук просто „хей тъй на“, а защото Бог е рекъл да бъде. И следователно съществуването е благо, а благото е съществуване – тези неща съвпадат. Всичко това, което ние знаем обаче, детето все още по съвсем непосредствен начин помни. Поради това то се радва, тъй да се каже, примордиално – радва се дори когато се разплаче, защото: „ха, каква изненада е това ужилване по коляното след падането на земята!“

* * *

Това което ни пречи на нас възрастните да се върнем в тази примордиална, все още присъща на детето радост изглежда е онова, което се е натрупало в нас – тежкият дъх на нашето собствено минало, задухата на нашите години. Задушно е да не можеш да преживееш нито един истински настоящ миг, но през цялото време да изпълваш настоящето си със задухата на онова, което носиш със себе си. Да виждаш всичко и винаги от задушната стая на твоята „биография“ или от перспективата на грижите „оттук нататък“. За да вкусиш радостта следователно трябва да имаш способността да въздъхнеш и да се озовеш – именно да се озовеш – в ето този момент, в който по голата ти кожа полъхва вятърът на творението, в който днес, сега и тъкмо сега тези неповторими лъчи те осветяват и ти дават да видиш битието. Защото то – битието, освен континуум е и континуум от настоящи, невероятно настоящи моменти.
Мисля, че талантът за една вече зряла радост се основава именно върху способността за този тип спасителна забрава – да можеш да преживееш този миг като абсолютна новост, като абсолютна уникалност, като нещо, което сега се ражда за теб и ето – ти се раждаш в него.

* * *

Радостта – противоположна на повтарящия едно и също дух-изкусител от пустинята е свързана с момента, с настоящето. Щастието със сигурност е по-трайно състояние. Възторгът също не е така свързан със сегашното. Възторг може да събуди и визията за бъдещето или великата бездна на миналото – целокупното битие, трансценденцията и въобще целостта, тоталността. Радостта обаче е камерна и аз съм сигурен, че възвестеното в онази рождественска нощ от ангелите не е звучало гръмогласно. Ако се обърнем към антично-средновековното подразделяне на душата на „пожелателна“, на „възбудително-страстна“ и на „интелектуална“, ще трябва изглежда да кажем, че веселостта, веселието е свързано по-скоро с „пожелателната“ част на душата, докато радостта е разположена някъде по-високо – между „страстната“ и „интелектуалната“ ѝ част. Пак казвам – радостта е дискантна. Възторгът може да е хоров, хорален; веселбата е по-скоро шумна, радостта е дискантна, защото е детска, защото е настояща, защото е свободна.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора