Вярно е, че Българската социалистическа партия има 120-годишна история. Също така вярно е, че през тези десетилетия партията няколко пъти е сменяла името си, няколко години е била в нелегалност, близо половин век се е намирала в партийна кома и е поддържана на командно дишане от Москва. След рухването на Берлинската стена започва ново комунистическо роене, от основното ядро се отделят няколко маломощни издънки, а от старите идеологически повели са задраскани революционните. Край с диктатурата на пролетариата, край с Коминтерна, край с експроприацията на частната собственост, новият световен ред се отлага за неопределено бъдеще. Дори Жан-Пол Сартр през 1956 година проклина руските танкове в Будапеща: „Вашите снаряди, господа, отдалечиха бъдещето на социализма с четиридесет години”. Толкова му се е откъснало от душата. И още нещо, отнасящо се до душата: на Коледа 1990 година висшите партийни функционери бяха осенени свише, забравиха, че религията е опиум за народите, пристъпиха в Божия храм и запалиха половинметрови свещи! Единственото нещо, от което не се отрекоха новите социалисти, бе неутолимата им жажда за власт и пари.
***
Според забележителния биолог на нашето време – Едуард Уилсън – единствените живи същества, успели да създадат истинско подобие на социалистическо общество, са мравките. Оказва се, че и самоубийствените атентати не са само присъщо на човека поведение, то се среща като естествена необходимост и при термитите. Всред тези буболечки съществуват „отряди” от бойци-самоубийци – обособени части на коремчетата им са пълни с отровна, разяждаща течност. Когато се появят нашественици, отрядът от тези бойци се втурват сред тях, коремчетата им се пръскат и смъртоносната течност залива враговете! Загиват нападателите, загиват и защитниците! Гвардията умира, но не се предава! Неизвестно е дали за термитите-камикадзе е отреден някакъв мравешки рай и какво представлява той!
***
„Колкото повече опознавам хората, толкова повече обиквам кучетата!” – казал Блез Паскал. Струва ми се, че великият мислител неволно е обидил кучетата.
***
Моят добър приятел санбернарското куче Бари освен че беше добро, беше и много умно и се грижеше за покъщнината. Едно лято, когато в реката имаше още раци, отнякъде се бях снабдил с рачило – телен обръч с мрежа, прикачен към дълъг прът. Стоеше това рачило до портата – там си му беше мястото. Един ден двама приятели ми го поискаха, аз го изнесох навън, нещо се заприказвахме, залисахме и по едно време Бари излезе на улицата, размаха опашка на приятелите, захапа си рачилото и го внесе обратно в двора, където си му беше мястото!
***
Тридесет хиляди души на стадиона гледали шоуто на Слави Трифонов! Сигурен съм, че у нас хората с лош вкус са много повече.
***
Обичам мъдрите афоризми, радвам им се и след половин час ги забравям – това е старостта! Понякога пък се лаская, че сам съм се добрал до стряскаща истина, но винаги по-късно откривам, че тя отдавна е била изречена.
***
Прославената актриса Петя Герганова си вървяла из Народния театър и минала край една от корепетиторките, която се упражнявала на пианото. Петя се поспряла и запитала: „Извинете, вие не бяхте ли покойната Калинка Лазарова?”
***
Герганова била снажна жена, съпруга на друг бележит артист Георги Стаматов – наричан Жорж. И тъй, Жорж успял да се снабди с някакъв малък автомобил, фиатче ли, рено ли, не ми е известно, за него Петя казвала: „Жорж ми е купил един автомобил, в който ме вкарва с обувалка и ме вади с тирбушон!”
***
След смъртта на Жорж, жена му често посещавала гробищата, обикновено придружавана от нейна близка. Веднъж на излизане от парка Петя ядосано възкликнала: „Мари сестро, виж колко ни е мръсна колата. Не мога да я гледам!”. Автомобилът вече бил „Жигули”. Двете жени се спретнали, намерили кофа, вода, парцал и се заели усърдно да мият. Свършили, върнали кофата и си тръгнали. Когато излезли на улицата, въпросната кола я нямало. Петя се спряла сепнато, огледала се и възкликнала: „Сестро, абе, ние коя кола михме, бре!”
***
Стоянка Мутафова пък обичала да подражава на Петя Герганова и веднъж пред една млада колежка изиграла как Петя стояла приведена над гроба на Жорж и трагично повтаряла: „Жорж! Жорж! Жорж!”
Момичето я гледало захласнато и тихо попитало: „А той? А той?”
***
Знаменитият Владимир Трендафилов бил горда личност. Това негово чувство си личало и на сцената, и във всекидневието. По решение на театралната дирекция на служебния вход на Народния театър бил поставен милиционер, който да проверява посетителите. Една сутрин пристига бай Владо, милиционерът вежливо го попитал: „Вашето име? „Трендафилов” – бил тържественият отговор. Милиционерът поровил списъка и добавил: „Малкото ви име?” Трендафилов го погледнал строго и отчетливо изрекъл: „Народният артист Владимир Трендафилов няма малко име!”
***
По време на Втората световна война артистът живеел сам в широко жилище. Веднъж добрата му позната Ружа Делчева го помолила да настани в апартамента някакъв неин братовчед, студент, при това беден! На жена като Ружа Делчева, която по това време още не била навършила тридесет години, Владо нямал сили да откаже! Приел той на драго сърце студента, настанил го и естествено много-много не го забелязвал. Момчето сутрин бързало за лекции, вечер сядало да чете. Кога напуснало, колко време прекарало в апартамента на актьора, не станало ясно. Войната свършила, настъпили опасни политически промени. И един ден рано сутринта на вратата на Владо Трендафилов се позвънило – дълго и настойчиво. Той отворил и насреща му двама милиционери: „Вие ли сте Владимир Трендафиров?”. „Аз”. „Трябва до дойдете с нас!” „Да си взема ли одеяло?” – любезно попитал артистът. „Няма нужда засега” – бил отговорът.
Отвели Владо Трендафирлов право в сградата на милицията. Един етаж, втори! Врата! Голям кабинет. Зад бюрото седи млад офицер:
– Здравейте, другарю Трендафилов! Помните ли ме?
– Никога не съм ви виждал!
– Как, моля ви се, така! Ами аз живях пет месеца у вас! Другарката Ружа Делчева ме доведе, не може да не помните!
– Смътно!
– Искам да ви кажа… аз не бях никакъв студент. Бях нелегален и трябваше да се укривам!
Тогава великият артист въздъхнал и казал:
– Ех, борихме се, кой колкото може!
***
Ани Бакалова и Леда Тасева посетили заедно лекар, специалист по кожни болести. И двете имали еднакви оплаквания.
Лекарят прегледал първо Ани и попитал:
– Вие с какво се занимавате?
– Аз съм актриса.
– Каква артистка?
– Драматична – отговорила Ани.
Дошъл редът на Леда:
– И вие ли сте артистка?
– Да – отвърнала Леда.
– Драматична?
– Много! – бил отговорът
***
Първата пиеса, която написах, се наричаше „Краят остава за вас” и беше поставена в театър „Сълза и смях”, благодарение на Стойчо Мазгалов, който освен добър артист беше добър и решителен театрален директор. Представлението имаше успех, тръгна по театралните сцени, аз бях щастлив и важен! Една сутрин минах край стаята, която се нарича „Чакащи артисти” – название символично и многозначително, в тази стая актьорите чакаха да бъдат повикани на сцената, с други думи чакаха славата! И ето че Сотир Майноловски, дребничък, свитичък, ме видя и подвикна: – Жоре, Жоре, абе все искам да те питам нещо… В ремарките на твоята пиеса пише, че този Кирилов е един такъв слабичък, дребничък, пък вие дадохте ролята на Живко Гарванов! Защо?
Живко беше едър и представителен. Исках да отговоря нещо остроумно и казах:
– Да, ама там пише, че той е и много умен!
Сотир ме погледна с нажалени, бляскави очи:
– Че това може да се изиграе, бе Жоре! – беше отговорът
***
„България без пърхот” – каква гордост за нацията!
***
Младата актриса Л. имаше монолог някъде в началото на една от пиесите и упорито бъркаше текста, повтаряше, спираше и млъкваше. И понеже беше инат, започваше отначало, разхождайки се по сцената. Това продължаваше дни наред, накрая не се сдържах и се провикнах от залата: „Абе, научи го този текст, бе, моето момиче!” Актрисата замълча и високо каза: „Аз текста си го знам, но мисля… Георги.”
– Ами не мисли, като ти пречи – изрекох сърдито и чак след това разбрах, че съм я обидил!
***
Артистът Манчев от един провинциален театър се славил с изключителна памет и остър слух, така че често замествал някой разболял се или неизтрезнял колега. И ето че при едно турне в деня на представлението главното действащо лице се поболяло наистина. Билетите продадени, декорите построени – ужас! Манчев дори не бил чел пиесата, но се решил на саможертва, прелистил режисьорската книга и смело се явил на сцената. Първата част минала без големи гафове, но втората трябвало да започне с монолог на героя. Излиза той на сцената поглежда към суфльора – суфльорът го няма. Заплеснал се някъде! Поразходил се заместникът на сцената. Погледнал отчаяно към кулисите и някой оттам се обадил: „Говори по телефона! Говори по телефона!”. Героят видял, че на сцената има телефон, вдигнал слушалката и избрал някакъв номер! Помълчал, както му се полага, и започнал: „Стефанов, как си ти, бе, човек, отдавна не сме се чували… Да, бе! Да, бе!…Знам че си много зает, ама все пак, дай да се видим някой ден домъчняло ми е за тебе…”
В това време суфльорът се появил на мястото си и изсъскал: „Няма телефон! Няма телефон!”
Нашият човек на сцената се покашлял и невъзмутимо изрекъл:
– Извинете, грешка!
И затворил слушалката.
***
Знаменитият Кисимов бил на посещение в Москва и като се завърнал в родината, го помолили да разкаже пред студентите впечатленията си. Той се съгласил, залата се претъпкала… Какво точно разказвал, не ми е известно, но когато описвал посещението си в Третяковската галерия, той се въодушевил, възбудил, а когато Константин Кисимов се въодушевявал, следвали драматични мигове… „Вървим ний и пред нас о, о, о, Картина! Иван Грозний убива сина си, о,о, о! Като го храснал, ето тука по челото с едно жилязо и о, о, о… А синът му вика: „Тате-е-е! Защо ме уби, бе-е?” Пък Иван Грозни му вика: „Отде да знам защо, бе!”
***
Някъде след стотното представление на „Господин Балкански” Калоянчев неочаквано реши да разнообрази обръщенията си, като започна да нарича Гуньо Адвокатина „Педераст с педераст!” Както може да се очаква, публиката умираше от гузен смях. Аз не бях всред зрителите на последните представления, препоръчително е за авторите да ги избягват. Но театърът беше поканен в Пловдив да гостува на откритата римска сцена и на мен ми беше любопитно как ще мине „Господин Балкански” на открито и при голяма публика. Пристигнах с малко закъснение, изгледах представлението, публиката го прие добре. Калата беше неотразим и естествено пак си изрече сакралните слова. След финала отидох при актьорите. Калоянчев ме видя и се смути: „Жоре, ти тук ли си, бе?” „Тука съм, Кали!”. ”А гледа ли?” „Гледах.” „Чу ли ме, като му казах: „Педераст с педераст!”. „Чух те, Кала.” Големият артист сведе виновно очи и изрече: „Нали не беше хубаво?”
***
И на мене се случи, веднъж в живота си, да посетя Лувъра – лошото беше, че имах едва два часа на разположение. За два часа само един атлетичен американски турист е способен да разгледа изложбата. Тръгнах с ускорена крачка, мумиите са си мумии, Мона Лиза си е Мона Лиза, какво толкова й харесват – картината или жената, не съм наясно. Виж, автопортретите на Рембранд те слисват. А аз си обичам импресионистите. Исках поне тях да видя като хората… И ето, към една от разпоредителките, възрастна, преблагородна дама, приближавам плахо и на приличен френски питам: „Извинете, мадам, къде са импресионистите?” Госпожата ме изгледа втрещено, след това очите й се изпълниха с гняв и тя изрече с отвращение: – Няма импресионисти в Лувъра!
Отсреща, на другия бряг на Сена, в Ке д’Орсе били импресионистите, не ги допускали в Лувъра!
***
Сега разбирам защо Серджу Челибидаке дирижира „Картини от една изложба” толкова бавно и толкова прекрасно. Ами защото в една изложба не се тича, а се гледа.
***
Някаква женица се оплакала на Чоран: „Вече никой не иска да работи, всички пишат книги!”… Наистина и у нас се появиха много писатели, и преди всичко млади. Може би това е хубаво явление, казвам може би, защото си спомням посещението ми в библиотеката на Харвард. Като видях колко много книги са изписани на този свят, потискащо, смазващо, отчайващо много, разбрах какъв нахалник съм аз самият, който при очевидната безплодност на писателското начинание продължава да пише!
