Начало Книги Френската преса за един български роман
Книги

Френската преса за един български роман

Портал Култура
03.05.2022
3535

„Тази книга е защитна реч срещу забравата: вратата на миналото трябва да остане отворена за индивидите, както и за народите. Но може би да остане полуотворена… Защото миналото не лекува от острата липса на смисъл.“ Френската преса за романа „Времеубежище“.

Българинът Георги Господинов иска да излекува меланхолията по едно бленувано национално минало

Европа вече не е центърът на света и нейните жители развиват колективен страх от бъдещето. Сред симптомите на този синдром е идеализирането на събития, които са се случили по различен начин или най-често изобщо не са се случили. Българският писател Георги Господинов измисля лек за тази меланхолия: организирането на референдум във всяка държава за завръщане към щастливото минало. Всеки си има любимо десетилетие, нека да спечели най-доброто. Проблемът е, че някои народи притежават едно-единствено богатство – нещастието. И как да се разделят с него? Резултатите от различните референдуми ще научим в края на творбата. Шедьовър на самоиронията, „Времеубежище“ разчиства сметките с Източна Европа, България и със съжалението, което тлее у някои хора по неслучилите се „революции“. Франция и култът към Май’ 68 заемат също своето място. Красив роман за разпадането на Европейския съюз, „Времеубежище“ е четвъртата книга, публикувана на френски език, от автор, преведен на над 25 езика. Текстът е интелигентен и умело миксиран и обрисува картината на една съвременна Европа, която Господинов вижда в най-добрия случай как се разгражда, а в най-лошия, как се сплотява около един общ проект на омразата. 

Виржини Блок-Лене, в. „Либерасион“, 28 октомври 2021 г.

* * *

Дълг към паметта

„Имам двама учители по писане: Хорхе Луис Борхес и баба ми. И единият, и другата успяват да измислят и разказват истории с невероятна сила, като умело смесват реализъм и митове“. Това ми довери българският писател Георги Господинов (53 г.) в София, в едно модерно заведение близо до катедралата „Александър Невски“. Струва ми се уместно да въведа по този начин богатото и своеобразно творчество на този свръхнадарен писател, преведен на двайсетина езика, поканен в Париж в рамките на фестивала „Един уикенд на Изток”.

Излезе третият му роман „Времеубежище“. Творба, която не може да бъде категоризирана, блестящо бароково повествование, в което се преплитат разсъждения за времето, личната и колективна памет и забравата. Откриваме неговото alter ego, странния Гаустин, който прекосява епохите и местата, и когото познаваме от поезията и разказите му. Гаустин е психиатър и геронтолог, директор на особена клиника, в която се създава минало, „съхранено време“ за пациентите му, болни от болестта на Алцхаймер.

Това е първият пласт в повествованието. Вторият се отнася до провеждането на безпрецедентен европейски референдум: гражданите на всяка държава трябва да изберат любимото си десетилетие от миналото или онова, което идеализират. По този начин Господинов прекосява няколко десетилетия от историята след Втората световна война. Очевидно в бившия Източен блок превес имат 80-те години: с няколко изненади за останалите страни членки на Европейския съюз. Повествованието е наситено от препратки към Бийтълс, Боб Дилан, Мелвил, Виржиния Улф, Т. С. Елиът, Одън, Пруст.

„Романът, коментира Господинов, вече не е огледало, с което вървите по широкия път, както мисли Стендал, а едно счупено огледало, от което остават само парчета. Смятам романа за лаборатория от въпроси и мост, който свързва писателя с читателя. Тази връзка създава литературата.“ Сред тези въпроси откриваме многобройни разсъждения за отминалото време чрез образа на Сляпата Вайша, вдъхновил създаването на късометражен анимационен филм на аниматора Теодор Ушев по едноименния разказ. […]

Откриваме по нещо от Кундера и Кафка у Георги Господинов, от Перек и Гогол, в неговата разомагьосана фантазия. И както самият той пише: „Целият ми живот е изтъкан от чужди животи“. Ставаме съпричастни на тази близост, от която той не бива да се срамува, с която би трябвало да привлече много нови читатели, съпричастни на желанието му „да подреди света“.

Тиери Клермон, в. „Фигаро литерер“, 9 декември 2021 г.

* * *

 […] Георги Господинов е написал литературен и философски текст за паметта, забравата, миналото. Романовото измерение също е налице, свидетелстващо за невероятната креативност на автора. Идеята за Гаустин е находчива: право на минало за всички. Възстановявайки периодите от живота им, за които болните все още частично си спомнят, той се надява да се бори със забравата и да им възвърне малко щастие. Иска да създаде едно защитено време, „времеубежище“. Болестта на Алцхаймер и нейният разрушаващ потенциал за личността са добре описани и авторът пледира за правото на прекратяване на живота с достойнство. Читателят се докосва до страданието на постепенната амнезия. Но забравата надхвърля рамката на индивидуалната патология, за да обхване народите. Втората световна война витае над началото и края на романа: „на 1 септември 1939 г. рано сутринта дойде краят на човешкото време“. Миналото на България, по-конкретно комунистическият период е представен чрез образа на Г-н А, бивш таен агент. Разказвачът говори за България от своята младост, през 80-те и 90-те години, с хаплив хумор, но и с нежност. Във втората част на книгата, след „решението“, романът се превръща в политическа фабула, подхранвана от въображението на автора, например при описанието на честванията в София. Да се гласува за миналото, означава да бъде отказано бъдещето. Да се завърнеш към миналото е като да откриеш едно превърнато в мит минало, осакатено от забравата. Опасно минало, защото „миналото, което вече не съществува, вещае апокалипсис“.

Тази книга е защитна реч срещу забравата: вратата на миналото трябва да остане отворена за индивидите, както и за народите. Но може би да остане полуотворена, както е нарисувана на корицата на книгата, подхождаща с недоверие към носталгията. Защото „миналото не лекува от острата липса на смисъл“.

Жан-Мари Шамуар, Toute la culture, TLC, toutelaculture.com

* * *

Възвърнатото време

[…] Георги Господинов се утвърждава с тази премерена и виртуозна книга като една от водещите фигури в европейската литература.

[…] Изграждайки своя роман стъпаловидно или, както заявява във въведението, като сарабанда – „Строга повторителност и в същото време придвижване напред“, Господинов преминава от тези разсъждения за паметта към кратки истории за герои, илюстриращи трагикомичната връзка, която всеки индивид поддържа със своето минало.

[…] В тази книга се срещат два вида минало: изкуственото минало на възстановката, ценено от народите, и реалното, болезнено, изпълнено с нюанси минало, което прозира от индивидуалните разкази. Каква политическа и психическа опасност се крие в смесването на двете? Този парадокс на едно общество, което се кълне единствено в паметта, но е неспособно да приеме естеството на спомена, е големият въпрос в тази книга. Гаустин правилно е прозрял, че човешкото същество е машина за минало, която си мисли, че може да властва над това, което създава.

[…] Обзалагам се, че може един ден да получи Нобеловата награда за литература. (Тази, която ви го казва, връчи наградата Трансфюж на Мохамед Мбугар Сар[1] през август…)

Ориан Жанкур Галигнани, сп. „Трансфюж“, декември 2021 г.

* * *

В България се противопоставят два лагера, от една страна са тези, които се застъпват за връщане към така наречената благословена епоха на зрелия социализъм, между 1960 и 1970 г. От друга, са Юнаците, привържениците на Възраждането, бленуващи за Велика България отвъд епохите. Можем да открием скритата заплаха на национализма, и по-конкретно на българския национализъм. Както казва Гаустин: „Колкото по-малко памет, толкова повече минало“.

Фантастичен политически роман, горчиво-сладка алегория, „Времеубежище“ шокира и очарова на моменти, без да изпълнява всичките си обещания.

Господинов ни повежда през повествование, което се движи на отскоци и забежки, редувайки вътрешни състояния и отклонения. Докато въвлича постепенно читателя в този объркващ и очароващ роман с намигване към смълчаването, което е колкото насмешливо толкова и ограбващо: „Краят на един роман е като края на света, добре е да се отлага“.

Кристиан Демел, Льо Девоар, 15 януари 2022 г.

Превод от френски език Рени Йотова

–––––––––––––––––         

[1] Сенегалският писател Мохамед Мбугар Сар е носителят на най-престижната френска литературна награда „Гонкур“ за 2021 г.

Портал Култура
03.05.2022

Свързани статии

Още от автора